КИРИЛ ГРИГОРОВ (ПЪРЛИЧЕВ) / СРЪБСКИЯТ РЕЖИМ И РЕВОЛЮЦИОННАТА БОРБА В МАКЕДОНИЯ (1912-1915 ГОДИНА) – 13

До тук, който е следил този блог, знае, че публикувахме книгата на Кирил Григоров Пърличев, син на нашия именит възрожденец Григор Пърличев и деец на македонското освободително движение, „Сръбските жестокости в Македония (1912-1915)“. Цялата публикация може да видите ТУК.

Това е обаче част от по-голямата книга на Кирил Пърличев „Сръбският режим и революционната борба в Македония (1912-1915 година), която започваме да публикуваме от днес след превръщането на наличния PDF файл с ABBYY FineReader 15 в текст и редактирането на текста от стария правопис към съвременния.

ДО ТУК: ПРЕДГОВОР

ГЛАВА ПЪРВА: 1. Хуриета и балканската война от 1912 година; 2. Българските революционни чети — партизански отряди в помощ на съюзнишките сръбски войски против турците; 3. След привършване на военните действия и настаняването им в Македония сърбите неприязнено се отнасят спрямо българското население; 4. Населението реагира още от първия ден. Изложения до българското правителство и българския цар; 5. Междусъюзнишката война и последствията ѝ: открито преследване на всичко българско — език, училища, черкви, учители, свещеници, владици, граждани, селяни; биене, затвор, заточение, конкретни случаи.

ГЛАВА ВТОРА: 1. Въстаническо движение в Дебър — Струга — Охрид.; 2. 3. 4. Прогонване на сръбскитe войски и установяване българска революционна власт. Фронтът на въстаническите боеви сили. Водителитe на въстанието.; 5. Изстъпления на сърбите при потушаване на въстанието.; 6. Нови преследвания, гонения и убийства - сега в невъстанали градове и околии..

ГЛАВА ТРЕТА: 1. Подновяване преустановената от турско време революционна борба. Тайни групи по градове и села; куриери, поща; избягване в гората, формени чети, селските общински кметове и общински управления в услуга на нелегалните борци.; 2. Сражения между четите и сръбските войскови части.

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА: 1. Динамитни атентати: железопътния мост на река Тополка и оня на Демир Капия.; 2. Голямото нападение при Валандово и Удово.

КИРИЛ ГРИГОРОВ (ПЪРЛИЧЕВ) / "СРЪБСКИЯТ РЕЖИМ И РЕВОЛЮЦИОННАТА БОРБА В МАКЕДОНИЯ (1912-1915 ГОДИНА)" В БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ГЛАВА ПЕТА

1. Първите набори в Македония.

Сърбия, след като изневери на договора си спрямо България и се споразумя с Гърция върху богатата си териториална плячка в Македония, прибърза, както се знае, да провъзгласи формално присъединението на заграбената от нея част от Македония към кралството. Скоро след това военните власти пристъпиха към съставяне на наборните списъци. Военната повинност на македонското население трябваше да допринесе към умиротворението на страната и да съдейства за по-скорошното възприемане от страна на населението мисълта за помиряване с новия ред на нещата. Заедно с това военната повинност се явяваше и като пробен камък за авторитетността на сръбската власт в Македония, за нейната издръжливост пред толкова неподатливото население и за похватността и жилавината ѝ, с които имаше да се наложи тя при дадените условия.

Резултатите от тоя решителен опит са поразителни. За тях може да се съди от фактите, последвали веднага с повикването под знамената на всички македонски младежи от отделните околии. А тези факти се изразяват ни повече ни по-малко в рязко противопоставяне на българите против тая мярка чрез общо отказване на подлежащите да се явят в частите, чрез масово укриване по села и градове, чрез бягство в гори и планини, а неуспялите да се отклонят по някой начин и насила записаните са се спасявали с още по-голям риск, а именно чрез дезертиране от редовете на сръбската армия. Така числото на укритите в Ресен и Ресенско възлиза на 100 души, които остават в гората; а 440 души през Албания и Гърция са забягнали в България. От с. Смилано, Битолско, са се укрили в гората 90 души; от с. Гявато — 80 души; от с. Цапари — 50 души, а стотици забегнали прe Гърция и Албания в България. От с. Сърбци са укрити 30 души, после забегнали през Гърция в Америка. От Битолска околия укрили се още от с. Стругово — 3 души, от с. Загорча — 1, от с. Боища — 2, от с. Лeсково — 3, от с. Кръклино — 6; от с. Гъбо-Лахци — 2, от с. Драгарино — 2, от с. Църно-Буки — 6, от които двама отпосле заловени; от с. Могила — 7, от които Илия Талев заловен в Гърция и повърнат на сърбите; от с. Облаково — 15 души и от с. Кукурeчани — 20 души.

Забегналите младежи от гр. Прилeп образуваха цяла чета, която в местността „Сарикаски рид“ води сражение със сръбска потеря.

Колкото младежи от Охрид бяха останали след бунта и повторното връщане на сърбите, щом чули че ги викат войници, изпокриват се в града, който с месеци гъмжал от такива укрити младежи. Някои от тях (Георги А. Пармаков) не сполучили да се укрият още в града, изплъзват се от ръцете на самата наборна комисия в Битоля, отгдето се връщат пак в Охрид и се укриват до влизането на българските войски. Когато пръв влезлият в града полковник Мархолев бил тържествено посрещнат от охридското население, един от тия младежи с българско знаме го приветствал горещо. А в отговор на приветствието му Мархолев споменал между друго и за следите по лицата им от тяхното доброволно затворничество. В Охрид обаче, заловени били и други неуспели да се укрият младежи, които били изпратени като войници в Сърбия, гр. Валево. Повечето от тях обаче при първа възможност дезертирали от там и след това се присъединили към българските войски. Участта на останалите не е известна до днес.

Укритите младежи от Кичевка околия надминават триста души, именно: от гр. Кичево - 20 души, от с. Добреновец - 30, от Иванчишка община - 62, от с. Лахчани - 29, от с. Малковец - 13, от с. Душегубица - 16, от с. Свинища - 8, от с. Бръждани - 7, от с. Юдово - 6, от с. Подвис - 3, от с. Пополжани - 2, от с. Вранещица - 10, от с. Кладник - 8, от с. Бeлица - 12, от с. Цeр - 15, от с. Мало Църско - 10, от с. Велмевци - 7, от с. Орланци - 10 и от Ращанска община - 35.

Населението от Галичник заслужава повече от тая страница с посрещането на зова за набора. Свикани били всички до 46-годишна възраст. Ония, които се намерили вкъщи, били конвоирани със стража, а всички, които били по работа, не се върнали вече; всички се надпреварвали кой как да избяга. Нощта обърнали в ден; с коне, обути с шаечни обувки се отправяли на групи за Битоля, където семейството Скайовци ги улеснявало в по-нататъшния им път. Но Галичник е цял град, всичкото му население не е могло да се укрие незабелязано. Задържаните за войници били пратени на обучение в гр. Дебър. Но и от там пак галичани избягвали нощно време за Албания или Битоля. В края на краищата от стотици души останали по неволя около 20 души. Но и те не е останали докрай: дошли в отпуска по домовете си, половината от тях се изпокрили в тайни скривалища и по цели месеци, някои даже и година време се самоарестували, докато при удобен случай забягвали през планини сред снегове и виявици, а малцината останали нещастници се предали на австрийската войска. Майките на завърналите се отпускари ревностно улеснявали укриването и забягването на своите синове, които след дълги странствувания се прехвърляли до Солун или в България.

Свикването па преглед на набора в Крушовската околия даде същия резултат — масово укриване в града и селата на повече от 450 души младежи. Една незначителна част от тях образуваха после малки чети, които спъваха действията на сръбската власт и на няколко пъти бяха дали сражения (в отстъплението). Други които по една или друга причина не бяха успели да се укрият при повикването, масово почнаха да дезертират от частите и да бягат през известния тям канал (Велес — Щип) за България или през Гърция в Дедеагач. или се предали на австрийците. Такива от Крушовската околия има повече от 350 души.

От Струга и Стружска околия, за да не влязат в редовете па сръбската армия, избягали около 270 души — повечето през Албания и Гърция за България. Постъпили в сръбската армия, нямайки възможност да се укрият или избягат, или открити след като са се укрили — около 300 души. От тях останалите живи около 240 души дезертирали и се предали на австрийската армия, а около 60 души останали в Македония и Моравско и дочакали българските войски.

Велес с околията дават една много внушителна цифра на забегналите след повикването подлежащите на преглед. На 1 януари 1915 год. изчезват едновременно и се упътват по канал към България една група от 1200 души! Това е лесно обяснимо, като се знае сравнително по-късото разстояние между България и тая околия, през която минавал при това и канала на македонската организация. Преди да прехвърли границата тая чета, въоръжена освен с хубави пушки, още и с една картечница, останала от турската войска, била открита от сръбски отделения, с които водела ожесточено сражение, в резултат на което имало значителни жертви и от двете страни. Всички останали живи велешани, стъпили на свободна българска земя, постъпиха в редовете на българска армия.

В Тетовска околия забягването било тоже масово. Така от града Тетово забегнали приблизително 100 души, от които 30 души избягали в Албания, от село Раотиници — 15 души, от Челопек — 50 души, от с. Седларци — 50, от с. Жилче — 50 души и от с. Селзо — 30 души.

От Радовиш и околията през м. май 1914 година сръбските власти търсили 725 души, подлежащи по списък за първия набор войници. Вместо това число едва се събрали около 200 души, които под конвой били изпратени във вътрешността на кралството, гр. Крагуевац. Тук след дързостта при заклеването (виж. Клетвата в Крагуевац) събраните войници от Радовишко, както впрочем и ония от другите околии на Македония, били разпръснати из разни сръбски полкове. Отпосле обаче, мнозина от тях успели да забягнат в България. Част от 80-те, души, останали в сръбските полкове и по необходимост взели участие във войната с Австрия, се предали на австрийските войски, а другата част дезертирали, когато българските войски бяха настъпили в Сърбия.

Кратово и околията дали 1174 души забегнали подлежащи на преглеждане българи, част от които усилиха кадрите на местните революционни чети, а повечето минаха в България. И тук обяснението на сравнително голямата цифра забегнали лежи в благоприятното местоположение на околията и близостта ѝ с дотогавашната българска граница.

От Дебър и околията масово забегнаха в Албания поради близостта ѝ всички подлежащи на повикване, доколкото бяха останали такива след погрома на тамошното население, устроен от сърбите подир завръщането им след бунта.

Щип с околията лишиха сръбската армия с повече от 900 души, които на големи и малки групи се укриваха в града и селата, а после се присъединяваха към четите, едни за да засилят техните редове, а други се прехвърлиха зад граница — в България. Първа такава група бе оная от 400 души: малко подир нея напусна друга една група от 360 души; трета група от 160 души. При все това останаха една значителна група младежи, които не сполучиха да забегнат и бяха взети в сръбската армия, но не за да прославят сръбското име, а за да докажат и те заедно с другарите си от Радовиш и другите македонски краища, колко дълбоко е била възмутена тяхната душа от извършеното насилие на чуждата тям власт и как силно били те пропити от гордо съзнание на своето национално чувство. След отказа им да дадат клетва за вярност на крал Петра и разпръсването им в разни полкове, упоритите българчета при удобни случаи и не без риск забегнали в България, едни направо, други през Македония, използувайки своя отпуск, а трети през Австро-Унгария.

При липсата на свободен канал от Скопие скопските младежи се крили дълго време в самия град, а някои и в околните села, за да избягат от военната повинност в сръбската армия. Така например Трайче Китинчев, Найдо Билбилов, Мануил Джиков, Васил Черваров, Блаже Димитров, Миле Иванов, Вани Ковалаков и мнозина техни връстници се крили почти цяла година в града и дочакали тук пристигането на българските войски. От избягалите по селата открити били и убити от сърбите младежи. Иван Атанасов Гавазов, уловен в с. Дивле и убит из улиците в града. Теофил Стойков бил хванат в с. Ращак, гдето е и убит. Санде Димчев Вощинаров е убит неизвестно в кое село. При железния мост в града е убит и Лазар Давитков по причина, че в турско време е бил полицейски пристав в гр. Криворечна паланка и съдействал на българите.

Младежите от Свети Николска околия бягали кой как може, за да не постъпят в сръбската армия. Известни са имената на 243 души забегнали младежи от околията и то само от 13 села без градеца Св. Никола а именно: от с. Ранчанци - 20 души, от с. Преод - 12 души, от с. Неманици - 100 души, от с. Павлишенци - 4 души, от с. Гайранци - 18 души, от с. Пестришино - 3 души, от с. Лезово - 10 души, от с. Трооло - 18 души, от с. Судик - 22 души, отъ с. Пуздерци - 4 души, отъ с. Сарамзалино - 5 души, от с. Долно Църнилище - 10 души, и от Горно Църнилище - 17 души. А за самия град Св. Никола, както и за останалите села от околията не може да се установи точно числото на забегналите от набор младежи, поради честите отвличания и интернирания от страна на сръбските военни и административни власти в тая околия.

Куманово служило като канал за минаване към България на скрилите се от сръбските наборни комисии младежи. Трайко Пръкински от с. Младо Нагоричино, Кумановско, в бягството си измръзнал и пръстите от краката му окапали. Евтим Д. Болтов от града не успял да се скрие, когато го дирели, взет бил за войник, но след като постоял кратко време, избягва, крие се в града в продължение на 120 дена, вследствие на което изгубва зрението си.

От гр. Криворечна паланка всичките потърсени от сърбите граждани на брой около 250 души избягали в пределите на Царството. Също тъй повече от 2500 души селяни от околията — цифра единствена по своята внушителност и обяснима с близостта на България — избягали от сръбската военна тегоба и годните от тях се записали доброволци в българската армия.

Когато младотурският режим въведе задължителната военна повинност и за християнското население в Македония, новата мярка биде посрещната хладно, с голяма доза недоверчивост, и подозрение, във всеки случай неохотно, и това е твърде понятно и обяснимо от гледна точка на създадените до тогава взаимоотношения между управляващи и управлявани. Но когато сърбите се опитаха да въведат в същата тая страна сръбската военна повинност, македонското население прояви нещо много повече от това. Безбройните факти от повсеместно и масово укриване, отклонение, бягство и дезертиране, говорят не само за нежелание и недоверие, а за буйно противопоставяне срещу новата власт, за реално проявление на силна душевна омраза, за реакция на една дълбоко наранена колективна душа, за решително и коренно осуетяване всичките разчети на сръбското владичество над Македония. И ако въпреки това и независимо от всичко друго, което се знае за неделимостта на Македония от общата майка България, би се намерил някой да каже, че тези прояви на македонското население носят само отрицателен характер, защото най-после омразата може да е едно мимолетно чувство, а да се противопоставиш на разпоредбите на една току-що настанила се власт не е нещо небивало, нито да се не явиш в казармите е някаква положителна величина, която да послужи в подкрепа на една любима теза, макар че в случая нямаме работа с единици от македонското население, а с цял един народ, то какво заключение би се следвало да се изведе из отказа на македонските новобранци да дадат клетва за вярност на крал Петра.

(Следва)