АЛЕКСАНДР НЕВЗОРОВ / „ПРОИЗХОД НА ГЕНИАЛНОСТТА И ФАШИЗМА“ / Глава VI ДИАМАНТЕНАТА ТУХЛА

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

"ПРЕДИСЛОВИЕ": 1; 2; 3; 4

Глава I МОЗЪКЪТ НА ИСУС И МОЗЪКЪТ НА САТАНАТА

Глава II ПОЖАР В ТЕАТЪРА НА УСЛОВНИТЕ РЕФЛЕКСИ

Глава III ЗАДНИК-2

Глава IV ДЕЦА НА УЖАСА, ВНУЦИ НА КОШМАРА

Глава V МЪРШОЯД – ТОВА ЗВУЧИ ГОРДО

"ПРОИЗХОД НА ГЕНИАЛНОСТТА И ФАШИЗМА" в "БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ"

Глава VI

ДИАМАНТЕНАТА ТУХЛА

Именно в първоначалното стадо виждаме истинското лице на човека, непокрито още от грима на легендите.

Там, в стадото от епохата на плеистоцена се намира и отговорът на въпроса за различието в човешките характери и за наличието на “индивидуални” особи.

Уви.

Няма никакви “характери”. Индивидуалности, основани на разлики в характера, също няма.

Истерични и агресивни са абсолютно всички хора в еднаква степен. Това е видова черта. Просто едни индивиди могат да си позволят да демонстрират истерия и агресия, а други - не могат.

Няма характери, има само обстоятелства. Една и същи индивид, в зависимост от ситуацията, или ще унижава, или ще се унижава.

Това, което наричаме “характер”, е просто градиент на статута, актуален в даден момент. Не случайно така и не е открит ген на характера.

По този повод генетиците дълго се оплаквали и се самобичували. Те търсели ту ген, ту комбинация от гени, но така и не намерили нищо.

Това търсене нямало смисъл.

Никакви “характери” не са предвидени от логиката на еволюцията.

Разбира се, има комплект от личностни качества.

Но! Те са абсолютно идентични за всички особи, съставящи вида или рода.

В този смисъл хората не се различават по нищо от пасаж сайри или от стадо антилопи гну.

Това, което им прилича на съществени различия, не са нито съществени, нито различия. Това са миражи, родени от социалните игри и културата.

(Антилопата гну, ако получи диплома на психолог, също ще повярва в неповторимостта на всяка особа от своето стадо.)

Генетични колебания, разбира се, има.

Те дават на homo някои външни разлики и наследствени болести. Но също толкова геномни отенъци ще открием и в пасажа сайра. И също толкова “индивидуалности” при отделните особи.

Въпросът е в това, че еволюцията никога не се занимава с работа на парче. И не осигурява всяко животно с някаква “неповторимост”.

Тя работи само с видове, родове и популации. Иначе казано - с много големи маси от животни.

Уви. Индивидуалност в смисъла, който е вложен в тази дума от културата, няма откъде да се вземе.

От “неповторимост” във всяка единица от рода няма нито смисъл, нито най-малко преимущество. Нейното наличие би “разпръснало” стадото и би го обрекло на на бърза гибел.

Нещо повече. Никога не би могъл да възникне език, общ поне за три индивида.

Индивидуалността е поредният културен мираж. Хората са абсолютно убедени, че всички са различни. Неповторими и уникални.

Нищо удивително. Вероятно и сайрата вижда разлика в блясъка на люспите у съседката си по пасаж.

О, да! Случва се, разбира се, осемнадесетата сайра отляво да има три люспи повече от тази, която е от дясно. А и корените на гръдните плавници са по-тъмни.

Но разликите в блясъка са предизвикани само от игра на светлината или от нейното пречупване във водата. А броят на люспите изобщо не играе никаква роля.

Биологична “индувалност” както у сайрата, така и у човека е невъзможна.

Всичките единици, съставящи рода, са винаги клонинги и човекът не прави изключение.

Индивидуалност са само “пръстовите отпечатъци”, които средата и опитът са оставили върху особите.

Друга среда и друга съдба би моделирала от същия биологичен материал съвсем друга “индивидуалност.

Защо е така?

Ще обясня. Нomo е много уязвима твар.

Съответно йерархията в човешките групи е нестабилна и подвижна.

Работата е в това, че всеки пробив отвсякъде задвижва цялата йерархична стълба.

Ако пробивът не е върху индивида, той се се предвижва нагоре. Ако е върху него - надолу.

Социалната роля на всеки екземпляр се променя многократно. Задачата е да съответства на абсолютно всеки статут.

Наличието на закрепен към съществото уникален “характер” би направило това невъзможно.

И би обрекло такъв индивид на остракизъм, безпомощност или смърт, а групата - на разпадане.

Всеки “природен” индивидуализъм в групата на homo е толкова немислим, колкото в стадото на павианите или в глутницата на хиените.

Ще поясня.

Само плътната, синхронната общност давала на homo шанс да оцелее. А индивидуалността обрича неизбежно своя носител на нетипично поведение. Което е смъртоносно за индивида и разрушително за групата.

Никакъв индивидуализъм не съответства изобщо на природата на истинския човек.

Защото нормално състояние на групата е абсолютното единство, а по възможност и мурмурацията.

Ще напомня.

Мурмурацията е способност на животните жертви да се сливат в подвижни фигури, които плашат хищниците с размери и сила.

Хиляди европейски скорци например могат да образуват страшна птица с размерите на цяло небе.

Колкото и сладко това чудовище да мирише на месо на скорец, на никого няма да му хрумне да го атакува.

Сомчетата plotosidae знаят, че са вкусни. Затова хиляди от тези боязливи рибки се сливат в порещо водата чудовище. При среща с тях дори акулите правят дълбок реверанс.

Умеят да се правят на огромни и страшни организми гамбузиите, кашмирските луциани, раците паяци, etc, etc.

Няма съмнение, че и хората от плеистоцена в момент на опасност или агресия са постъпвали по подобен начин.

Следите от този стил са се запазили отлично и в съвременното поведение на човека.

И до ден днешен homo са склонни да лъжат колко са велики и страшни.

Те имат непобедима необходимост да се събират в синхронно движещи се огромни фигури, водещи неприятелите до ужас.

Погледнете.

По време на своите военни паради хората мурмурират още по-убедително от скорците в небесата.

И при гръцките фаланги, кръстните ходове, манифестациите, наполеоновите карета, олимпийските церемони и бразилските карнавали корените са в същия древен инстинкт, който прави чудовище от хилядите плахи сомчета.

Мурмурацията, впрочем, намира незабавен отклик и в мозъка.

Въвличането във всяка “тълпа” променя радикално поведението и състоянието на човека.

А структурираната тълпа като фактор за изменение на състоянието на съзнанието действа още по-силно от хаотичната.

В нея се разтваря изцяло всяка “индивидуалност”.

Персоналните възгледи и емоции изчезват бързо, сменяйки се с колективни. И това е също отзвук от плеистоценовия опит.

Мурмурирайки по време на парад, митинг или на танцовата площадка, човекът се връща сладостно в стадото. Иначе казано - “у дома”.

Ако и това е малко, спомнете си “ефекта на Уелси”. При дамите, които общуват тясно, се синхронизира менструалният им цикъл, а мантията на Маркиони (отделяният от кожата слой мазнини и киселини) получава пълна химична идентичност.

Това е отзвук от времената, когато човешкото стадо е било споено в единно цяло. Същата “опера” са болезнената зависимост от чуждото мнение, вечното търсене на единство и патологичното пристрастие към “общуване”. Оттам идват модата, конфесиите, партийността, национализма и злобната нетърпимост към “извънстадните” представи.

Освен това някаква вродена “индивидуалност” би осигурила уникалност не на илюзорния “вътрешен свят”, а преди всичко на организма. И трансплантацията на органи нямаше да бъде възможна.

Впрочем, липсата на биологична основа на индивидуалността не означава много.

Разликите ще дойдат, но по-късно. Индивидуалността ще бъде оформена от социалните роли, дрехите, религията, парите, знанията, преживените болести, etc.

Да-да. Това е много изкуствено нещо. И изцяло и изключително се създава само от външни условия.

Още не притежаващият индивидуалност, истинският, стадният хомо, присвивайки очи, се вглеждал в бъдещето, без даже да предполага, че то съществува.

Ще мине време и това същество ще се утвърди и ще започне да бърбори за “доброта-красота-и-чест”. То ще престане да яде гнило слонско месо и ще започне да се разтапя от симфониите.

То ще измисли “съвестта” и ще се научи да пудри с нея своите и чуждите мозъчни полукълба.

Но като знаем, че всяко развитие е просто сублимация на първичните свойства, винаги имаме право да намигнем както на поклонниците на “съвестта”, така и на изповедниците на “честта”.

Впрочем, това и така е разбираемо.

Нас ни интересува друго.

Ако гениалността е все пак природно свойство на някои homo, то и нейните зачатъци също се намират някъде тук.

В главата на сингуларното стадо.

Преди два милиона години под мръсната козина на човешкия череп вече се налели и се набраздили полукълбата на мощен мозък. Кората му станала шестслойна. А невроните се сплели в трилиони връзки и оформили всички зони, от “зрителните” до “речевите”.

Да, този мозък ръководел грамотно организма.

Той извеждал навреме първичната урина, отварял и затварял порите, свивал мускулите, ръководел още хиляди функции, позволяващи на организма да се движи и размножава.

Но на никакво рационално действие, по-високо от равнището на хиената, не бил способен. В този смисъл на думата невронното устройство в черепа не работело и не произвеждало даже най-примитивен продукт.

Виждаме, че всички мотивации на тези твари са примитивни, а поведението им е типично за всички животни. Нищо, освен храната и размножаването, не ги безпокои.

Сега, влезли в изгнилите вътрешности на слона, homo ръмжат и се оригват.

Но има и други обстоятелства. Тогава тези животни демонстрират всичко, което е било вложено в тях през милионите свирепи години.

Разбира се, те убиват всеки, когото могат да убият. Но възможностите им са ограничени от слабостта на зъбите и ноктите. Дребният лов не може да ги нахрани, а и мършата не се среща винаги.

Затова хората ядат всичко, включително и себе си.

Те не само дояждат ранените, но и лишават от живот своите “ближни” в съня им. А също така удушават или убиват с остри камъни болните, слабите и малките.

Вероятно са станали хора, защото са били най-лошите маймуни.

Съдбоносна мутация на китката на ръката нарушила способността на този вид примати да се движат нормално по дърветата и подобно на макаците да живеят в ситост и веселие.

Тези животни са ненаситни.

Ако няма мърша и плячка, homo слагат в устата си всичко, до което могат да достигнат.

За храна им служат както паяците, така и отделеното от своя или чуждия нос.

Те чоплят съсиреците от раните, за да ги изядат.

От останалата покриващата ги козина вадят кърлежи и смучат от тях кръвта, които кърлежите са изсмукали от тях.

С кафяви зъби хрускат бръмбари и трошат коренчета.

Техните самки, като родят детето, изяждат плацентата.

Намерените в гнездата яйца поглъщат с черупките, а пиленцата - с перата.

Да, и навсякъде, където могат да достигнат, homo олизват ту себе си, ту своите колеги.

И това е най-доброто, на което са способни.

Впрочем, олизването все още не е свързано с хигиената или със субординацията. Това е просто връщане на отделените с потта соли.

Да.

И най-главното.

В нашия въпрос се появява първата яснота.

Както индивидуалността, така и гениалността няма биологични корени.

Не може и да ги има.

Мозъкът все още не изпълнява никаква рационална работа. Той е зает само със своя физиологичен занаят.

Неговото предназначение е просто и прагматично. Качествата са измерени и определени.

Никаква уникалност не е необходима. Типичните, серийните мозъчни полукълба се справят отлично със задачите, които средата поставя.

Нищо не сочи, че в стадата има индивиди, достигнали гениалност в дъвченето на бръмбари и мърша.

Да се култивира някакъв “извънреден” мозък е също толкова абсурдно, колкото за един индивид от милион други да се създаде особена кръв с тримерно количество, например, базофили.

Даже и да настъпи случайна мутация, която да ги утрои, тя няма да има никакво приложение. Няма да осигури преимущества, а да съсипе нещо напълно може.

С други думи - някакви високи преимущества на един мозък пред друг не биха могли да се приложат никъде.

Една диамантена тухла е приятно и рядко явление, но в зидарията на някоя барака изобщо не е нужна.

(Следва)