ВЛАДИМИР НАБОКОВ / ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА / МАРСЕЛ ПРУСТ – “НА ПЪТ КЪМ СУАН“ - 7

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: AI COPILOT С МАЛКИ КОРЕКЦИИ ОТ МЕНЕ /ПАВЕЛ НИКОЛОВ/

ДО ТУК:

ВЛАДИМИР НАБОКОВ / ЛЕКЦИИ ПО РУСКА ЛИТЕРАТУРА

ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА

ДЖЕЙН ОСТИН: “МЕНСФИЙЛД ПАРК“1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13.

ЧАРЛЗ ДИКЕНС: “СТУДЕНИЯТ ДОМ“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30,

ГЮСТАВ ФЛОБЕР: “МАДАМ БОВАРИ“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19

РОБЪРТ ЛУИС СТИВЪНСЪН: “СТРАННАТА ИСТОРИЯ НА ДОКТОР ДЖЕКИЛ И ГОСПОДИН ХАЙД“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9

МАРСЕЛ ПРУСТ: “НА ПЪТ КЪМ СУАН“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6

„ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА“ В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

МАРСЕЛ ПРУСТ (1871-1922) - “НА ПЪТ КЪМ СУАН“ (1919 г.)

* * *

В раздела, озаглавен “Комбре”, влиза част от книгата, посведена на леля Леони - нейната стая, отношенията ѝ с готвачката Франсоаз, интереса към живота на града, в който поради болестта ѝ не може да участва. Тези страници се четат лесно. Обърнете внимание на системата на Пруст. В продължение на сто и петдесет страници до самата си смърт леля Леони се намира в центъра на паяжината, откъдето нишките се проточват към градината, към улицата, към църквата, към разходките в околностите на Комбре и всеки път се връщат в нейната стая.

Като остава леля си да сплетничи с Франсоаз, Марсел съпровожда родителите си в църквата; следва знаменитото описание на църквата “Сент Илер” в Комбре, пълно с дъгоцветни отблясъци, стъклени и каменни мечти. Името на Германтови се споменава за първи път, когато това романтично древно семейство изплува от многоцветния църковен интериор. “Два гоблена представляваха коронясването на Естер (съгласно традицията Артаксеркс бе изобразен с чертите на един френски крал, а Естер като потомка на рода Германт, в която този крал бил влюбен). Багрите им се бяха слели в най-различни отсенки, придавайки им повече изразителност и релефност”. И без пояснения е разбираемо, че след като семейство Германт е измислено от Пруст, то и кралят не би могъл да бъде посочен точно. Разглеждаме интериора на църквата, излизаме отново на улицата и и тук започва прелестната тема за камбанарията, която се вижда отвсякъде: “преди още да зърнем Комбре, на хоризонта се очертаваше незабравимият силует на камбанарията на „Сент-Илер“, когато влакът се приближава към града. “При една от най-дългите ни разходки в Комбре имаше едно място, където тесният път извеждаше внезапно върху огромно плато, оградено на хоризонта от разпокъсани гори, над които се подаваше единствено пак острият връх на „Сент-Илер“, тъничък, розовеещ, все едно чертичка, драсната с нокът по небето, колкото да вмъкне в чисто природния пейзаж поне една художествена нотка, поне едно указание за човешко присъствие”. Цялото описание трябва да се изучи внимателно . Напрегнат трепет на поезия пронизва целия откъс, розовият шпил се извисява над купчината покриви, като указателна стрелка към редица спомени, като удивителен знак на чувствителната памет.

Прост преход ни отвежда към ново действащо лице. След като сме били в църквата, на връщане често срещаме господин Льогранден, инженер, който посещава своя комбрейски дом през уикендите. Той не е само инженер, но и човек с широка култура и, както се разбира с хода на книгата, съвършен образец на вулгарен сноб. Като се приберем вкъщи, срещаме отново леля Леони, а след това и нейната гостенка — дейната, въпреки своята глухота, стара мома Йолали. Очакваме обяда. В разказа за кулинарните таланти на Франсоаз изящно са вплетени четирилистниците, изсечени на порталите на катедралите от XIII век. С други думи, шпилът не ни напуска, мержелеещ над приказната храна. Не пропускайте шоколадовия крем. Усещанията на езика и небцето играят много поетична роля в системата на Пруст за възстановяване на миналото: “Крем-шоколад, лично внимание и вдъхновение на Франсоаз, лек и безплътен крем, напомнящ стихотворение, написано по поръчка за специален случай, в който Франсоаз влагаше цялото си готварско дарование. Да се остави една-единствена лъжичка от крема в чинията, би било също толкова нелюбезно, колкото да станеш под носа на композитора, преди да е завършил изпълнението на музикалната пиеса”. На следващите страници възниква важна тема, водеща към една от главните героини на книгата, която по-късно ще ни стане известна като Одет Суан, съпругата на Суан, но тук се появява само като стар безимен спомен на Марсел — като дама в розово. Ето как е устроено нейното появяване. В същата къща в Комбре някога е живял вуйчото на Марсел, вуйчо Адолф. Като момче авторът го посещавал в Париж и обичал да говори с него за театър. Имената на великите актриси избухват като фойерверки, сред тях и едно измислено — Берма. Вуйчо Адолф живеел несъмнено за свое удоволствие и веднъж, не много на място, Марсел го заварил с млада жена в розова копринена рокля, „кокотка“, жена с нестроги правила, чиято любов се оценява на диамант или перла. Именно тази прелестна дама трябва да стане съпруга на Суан, но че става дума за нея, е надеждно скрито от читателя.

Отново сме в Комбре, при леля Леони, която, подобно на богиня-пазителка, властва над цялата част от книгата. Тя е болна, донякъде комична, но същевременно много трогателна. Отрязана от света поради болестта си, тя въпреки това е жадна за най-дребните комбрейски клюки. В нея се вижда своеобразна пародия, гротескова сянка на самия Марсел — болният писател, който улавя в своята паяжина бръмчащия наоколо живот. Мярка се бременна прислужница, уподобена на алегорична фигура от картина на Джото, точно както госпожа дьо Германт се появява на църковния гоблен. Забележително е, че през цялата книга ту разказвачът, ту Суан неведнъж възприема външността на този или онзи персонаж чрез произведенията на известни стари майстори, често от флорентинската школа. Този метод има две причини — главна и второстепенна. Главната е, без съмнение, че за Пруст изкуството е основна реалност на живота. Втората причина е по-лична: описвайки младежите, той прикрива изостреното си чувство към мъжката красота под маската на подходящи картини; а описвайки девойките, под същата маска крие безразличието си към жените и неспособността да изобрази тяхната прелест. Но сега вече не трябва да ни смущава погледът на Пруст към реалността като към маска.

След това настъпва горещ летен следобед, истинска концентрация на лятна яркост и жега, с градина и книга по средата; вижте как книгата се слива с обкръжението на четящия Марсел, не забравяйте, че дори след тридесет и пет години той опитва неуморно нови методи, за да възстанови градчето от времето на своето детство. Като празнична процесия покрай градината минават войници и скоро темата за четенето въвежда автора на книгата, когото Пруст нарича Бергот. Той има известно сходство с Анатол Франс, реален писател, който се споменава и под истинското си име, но като цяло Бергот е измислен от Пруст. (Смъртта на Бергот е прекрасно описана в един от следващите томове.) Отново срещаме Суан и за първи път се споменава бегло за дъщеря му Жилберт, в която Марсел ще се влюби. Жилберт е свързана с Бергот, приятел на баща ѝ, който ѝ обяснява красотите на катедралите. Марсел е поразен от това, че любимият му писател служи на момичето за водач в нейните занимания и увлечения - пример за онези романтични проекции и връзки, в рамките на които толкова често се появяват персонажите на Пруст.

На сцената излиза младеж на име Блок, донякъде наперен и екстравагантен, съчетаващ снобизъм с образованост и капризен нрав; с него се въвежда темата за расовата нетърпимост. Суан е евреин, както и Блок, както и самият Пруст по майчина линия. Напълно разбираемо е, че Пруст е бил обезпокоен от антисемитските настроения в буржоазните и аристократичните кръгове на онази епоха — настроения, чиято историческа кулминация става делото Драйфус, основен предмет на политическите разговори в следващите томове.

Отново при леля Леони, която приема учения свещеник. Темата за църковния шпил все още проблясва, а ехото му, като от часовников удар, се отразява в темата за Йолали, Франсоаз и бременната прислужница, докато се изграждат взаимоотношенията между тези жени. Виждаме как Марсел буквално подслушва съня на леля си — изключително събитие в историята на литературата. Подслушването, разбира се, е древен литературен похват, но тук писателят достига до неговите граници.

В събота закусват по-рано. Пруст високо цени малките семейни традиции — тези капризни шарки на домашните навици, които толкова весело отличават едно семейство от друго. По-нататък, на следващите страници, започва прекрасната тема за глога, която ще се развие по-късно. Отново сме в църквата, където олтарът е украсен с цветя: “Празничните гирлянди от навързаните едни за други клонки висяха между свещниците и светите съдове, поръбени изящно по края с фестоните на листенцата си и осеяни обилно като шлейф на младоженка с малки бели букетчета от ослепително бели пъпки. Аз се осмелявах да ги гледам само скришом, но долавях трепета на живота в тия тържествени приготовления, чувствувах, че самата природа, изрязвайки живописно листата и съчетавайки ги с великолепието на белите пъпки, бе направила украсата достойна за светлия празник — народно увеселение и мистичен обред едновременно. Високо над пъпките отваряха тук-там нехайно чашки пленителни цветчета, закичили се небрежно като че ли в последната минута с китка ефирни тичинки, които ги забулваха в лека мъгла. Опитвайки се да проследя, да възпроизведа мислено процеса на разцъфването им, аз си го представях като разсеяна и пъргава девойка със снежнобяло лице, която ми кимва бързо и безразсъдно с глава и ме поглежда закачливо, присвивайки зеници”.

До църквата срещаме някой си господин Вентьой. В провинциалния Комбре всички смятат Вентьой за чудак, който пише музика, и нито на Суан, нито на младия Марсел им хрумва, че всъщност неговата музика е оглушително известна в Париж. Това е началото на важната музикална тема. Както вече беше отбелязано, Пруст е заинтересован живо от това колко различно един и същи човек се възприема от различните хора. Така, за семейството на Марсел, Суан е просто син на брокер, а за Германтови — очарователна и романтична фигура от парижкия свят. В цялата блестяща книга са разпръснати множество други примери за променливост в оценката на човешките отношения. Вентьой въвежда не само темата за повтарящата се музикална нота, още един малък „мотив“, както ще видим по-късно, но и темата за хомосексуализма, която ще се развива през целия роман, хвърляйки всеки път нова светлина върху различните действащи лица. В този случай в тази тема е въвлечена дъщерята на Вентьой, която е лесбийка.

Марсел е невероятен Шерлок Холмс, изключително щастлив в улавянето на мимолетните жестове и откъслечните истории, които вижда и чува. (Между другото, в новата литература хомосексуалността се очертава за първи път в „Анна Каренина“, а именно в деветнадесета глава на втора част, когато Вронски закусва в полковата столова. Двама офицери са описани кратко, но живо и това описание не оставя съмнение за характера на тяхното приятелство.) Домът на Вентьой се намира в долина, заобиколена от стръмните хълмисти склонове и в храстите на един склон се криеше разказвачът, стоящ само на няколко фута от прозореца на хола и наблюдаващ как старият Вентьой поставя на видно място нотна тетрадка - със своя музика, - така че да привлече вниманието на идващите гости, родителите на Марсел, но в последния момент я прибира, за да не внуши на гостите подозрение, че се радва да ги види само заради възможността да им изсвири свои произведения. Примерно след осемдесет страници разказвачът се крие в същите храсти, гледайки през същия прозорец. Старият Вентьой е вече покойник. Дъщеря му е в дълбок траур. Разказвачът вижда как тя поставя снимката на баща си на масичката със същия жест, с който баща ѝ е поставил нотната тетрадка. Целта ѝ, както се оказва, е доста порочна, садистична: нейната приятелка лесбийка се подиграва с портрета, водейки ситуацията до любовни занимания. Между другото, цялата сцена малко куца в светлината на предстоящите събития, а методът на наблюдение само усилва нейната непохватност. Но нейната задача е да започне дълга поредица от разкрития и преоценки относно хомосексуалността на персонажите, които заемат много страници в следващите томове и предизвикват множество преобразования в героите. Така, по-късно възможната връзка на Албертин с дъщерята на Вентьой ще се превърне за Марсел в непреодолима болезнена ревност.

Но нека се върнем към разходката от църквата до дома, към леля Леони, паяка в паяжината, към Франсоаз, която приготвя обяда, по селски жестока както към пилетата, така и към хората. Малко по-късно се появява отново Льогранден. Еснаф и сноб, той се подмазва на херцогинята, не желаейки да ѝ покаже своите безродни приятели, семейството на Марсел. Любопитно е да се види колко фалшиво и напомпано звучат думите на Льогранден за красотите на пейзажа.

(Следва)