ЛЕОНИД РАБИЧЕВ / „ВОЙНАТА ЩЕ ОПРАВДАЕ ВСИЧКО“ / Глава 4. ЦЕНТРАЛНИЯТ ФРОНТ (3)

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: Microsoft Copilot

РЕДАКТИРАЛ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК

ОТ АВТОРА. ГЛАВА 1. МОСКВА-БИКОВО. НАЧАЛО НА ВОЙНАТА

Глава 2. ЕВАКУАЦИЯ - 1; 2

Глава 3. ВОЕННО-УЧЕБНИ МИТАРСТВА - 1; 2; 3;

Глава 4. ЦЕНТРАЛНИЯТ ФРОНТ - 1; 2

"ВОЙНАТА ЩЕ ОПРАВДАЕ ВСИЧКО" в "БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ"

Глава 4. ЦЕНТРАЛНИЯТ ФРОНТ

(продължение)

Писмо от 11 февруари 1943 година

„Командвам взвод. Бойците ми са два, че и и три пъти по-възрастни от мене. Те са забележителни, безкрайно трудолюбиви, усърдни, съвестни и много весели хора. Всяка трудност и опасност превръщат в шега.

След година във военното училище се включих напълно в бойната работа, всеки нов ден възприемам като голям празник, най-радостното е, че фрицовете бягат.

Няма хартия, няма книги и аз не чета и не пиша. Но това не е съвсем така.

Намерих в една празна къща Евангелието и вечер, при светлината на горящата гилза, чета на моите бойци. Слушат внимателно.“

През декември 1942 година на една височина близо до селото Касково, на около четири километра като че ли от предната линия, едновременно с изпълнението на заповедта на капитан Молдаванов, моите свързочници строяха три блиндажа. Единият – голям, за отделението на сержант Демиденко, другият – команден, с два телефонни апарата за мене и за моя ординарец Гришечкин. Третият – за моя кон.

Ръководеха тази не проста и удивителна за мене работа двама мои сержанти и двама войници, които в цивилния живот са били професионални дърводелци. Всъщност, около половината от моите войници, бивши колхозници, работеха с брадви и триони не по-зле от градските професионалисти. Забравих да напиша, че едновременно с получаването на липсващото обмундирование, автомати, патрони, гранати, сапьорни лопати, противогази, каски, шест преносими радиостанции, осветителни гилзи от снаряди, бензин и сухи дажби за седмица, дадоха на взвода ми няколко двуръчни триона и пили, лостове, чукове, клещи и длета, огромни ножици и други инструменти, няколко килограма гвоздеи, както и няколко празни железни варела и ламаринени тръби.

Студът беше около петнадесет градуса, дебелината на снежната покривка – около метър. Почвата под снега беше замръзнала на половин метър. Изчистихме снега, пробихме слоя замръзнала почва, изкопахме квадратни, дълбоки два метра, стаи с пръстени нарове и маси, с пръстени стълби.

Отсякохме в гората няколко бора, обелихме им кората, нарязахме ги на трупи. Понякога около нас падаха случайни снаряди. Покрихме блиндажите с три реда трупи, с оргалит и хвърлихме отгоре клони от отсечените дървета. Пръстените нарове и маси покрихме с плащ-палатки. Железните варели, като направихме в тях квадратни отвори, превърнахме в печки, наровете покрихме с борови и елхови клони.

Дълбоките гнойни рани на краката ми не ми позволяваха да ходя. Гришечкин ме внесе на ръце в моя блиндаж и ме сложи на един нар. Валеше сняг.

След приключване на всичките работи вкараха коня в предназначения за него блиндаж.

В селото Касково нямаше жители, вероятно немците ги бяха откарали в Германия, но имаше няколко празни къщи.

От намерените дъски, маси и пейки направиха за трите блиндажа и окачиха три врати с остъклени прозорци. Запалихме печките, започнаха да приготвят вечерята. Беше вече тъмно.

Гришечкин свари котле грис каша с яйчен прах, който ни дадоха за една седмица вместо масло, и котле със супа от свинска консерва и сухи картофи.

Беше вероятно около девет вечерта, когато някой почука на прозореца на моя блиндаж.

2 февруари 1943 година

„...Колкото по-нататък напредват нашите войски, толкова повече фрицове се предават в плен. Работя много, а в свободното си време чета, но единствената книга, която успях да намеря, е Евангелието. Какво пък, скоро мога да стана богослов.

Виждам рядко Олег. Сега ни разделят няколко десетки километри. Как се храня? Получавам така наречената суха дажба: хляб (ръжени сухари), зърнени храни, захар, концентрати (мазнини и месо), пипер и горчица.“

1 март 1943 година

„През последните дни имаше много работа. Спях в седнало положение по време на път, но това е дори по-приятно. Времето се затопли – идва пролетта... Сега се намирам в едно от селата, унищожени от немците. От селото са останали само ями...“

13 март 1943 година

„Скъпи мои! Вероятно моето писмо няма да достигне скоро до вас. А и времето за писане на писма сега не е много. Фрицът бяга и бяга толкова бързо, че нашите части не могат да го настигнат... Бях в десетки села, освободени от окупация, разговарях със стотици хора, които са загубили човешкия си облик. На ден напредваме с около 30 километра... През последните шест дни видях доста неща. При оттеглянето си немците минират пътищата и селата. Трябва да се движим внимателно.

Вчера минавах през район, където се бяха водили големи танкови битки. Безкрайно поле.

Купища танкове – изгорели, улучени, сблъскали се. Купища тела. По край пътищата лежат взривени фрицове: глави, крака, ръце. Не бяха успели да ги махнат.

На десетки километри се простират скелети на села. Някои къщи още пушат.

Мирното население се връща в селата си (от околните гори). Изпод отломките на сградите изваждат неща, които са скрили от немците. Тук немците лъжели хората, казвайки, че руснаците няма да дойдат.

Някои им вярвали.

По паспортите на руските момичета бележели: ръст среден, коси руси, тегло средно, очи черни. Всеки руснак имал свой номер. Номерът се носел на гърдите...

При оттеглянето си немците рушели печките в къщите. Те събирали маси, сандъци, плугове, вази, взривявали ги, чупели ги и ги изгаряли. Трошели котлите и минирали сградите.

Те искали да отведат населението със себе си. Хората се изпокрили в горите. Няколко дни живели в окопи, а сега се върнаха... Мнозина не намериха своите жилища.

Червената армия я посрещат добре. Всяка домакиня се старае да разкаже първа за своите неволи. Всичко, което е останало цяло, се слага на масата: хляб, картофи, конско месо. Половин година се хранели с конско месо. Кокошките и прасетата ги изяли немците, а кравите отвлекли.

Немците се страхуват от студа. За своите офицери са измислили ерзац валенки – цели сламени бъчви. Ерзац валенки се търкалят с десетки по пътищата. Може да са смешни, но не стават за носене.

Сега немците бягат така, че не успяват да палят селата. Бягат така, че интендантите ни не успяват да доставят продоволствия за нашите части. Ние се движим напред денем и нощем. За да не изоставаме, трябва да спим по три-четири часа на ден. Но и спането не ни привлича...“

16 март 1943 година (писмо до родителите)

„Искам да напиша няколко думи за това, което видях със собствените си очи и какво чух от очевидци. Вървя по следите на немците. Следите им още не са изстинали. Те са господствали тук година и половина. Не настъпваха и не отстъпваха. Налагаха ред в селата, грабеха населението в градчетата, бесеха хора. Казваха: „През зимата ръцете замръзват, а през лятото комарите хапят, затова „никс“ настъпление“. Казваха, че висшата раса се нуждае от повече храна.

Измислили си развлечение - кой ариец по време на хранене ще пръдне най-силно.

Момчетата дразнеха немците:

„Немците зимата пропърдяха

и изпуснаха Москва.

Още една зима ако пропърдят,

ще изпуснат и Берлин“

Когато неразумното дете се удари в нещо, започва да удря всички неща наоколо, когато на колбасарите им загари салама, събарят пещите. В Калининска област не беше останала нито една цяла руска пещ. При отстъплението си фрицовете озверяха. Най-напред палеха къщите и отвеждаха добитъка. В последните дни започнаха да горят населението. На момче, което искало да избяга от тях, отрязали носа и ушите.

Днес нашите войски завзеха село, където немците изгорили цялото цивилно население. Нашите напредват. Те изтръгват от ръцете на палачите обезкървените живи хора.“

28 март 1943 година

„...Вече шест дена живея уседнал живот, тоест сутрин се измивам и изтърквам, а вечер ходя на смоленски „вечеринки“. Тук момичетата танцуват „страдателно“ и пеят „увлекателни“ частушки.“

29 март 1943 година

„...Когато немците отстъпвали, казвали на руските момичета: „Всяка от вас трябва да има дете, ако нямате дете, руснаците ще ви вземат хляба и картофите“.

Момичетата бягали в горите, криели се в изоставени блиндажи, а когато дойдоха руснаците, започнаха постепенно да изправят криле. Само че в селата липсват хармоники и има малко хармонисти. Всеки немец имал устна хармоника и запалка. Много им харесвали руските триредни хармоники. Те ги отнасяли на запад заедно с „номерираните цивилни“ (така немците наричали руското население). Младежите и момичетата избягали от тях, но хармоники по селата вече не останали...

Между другото, сега рисувам много. Рисувам момичета и момчета, старци и деца. Това веднага предразполага местните жители към мене.

Бъдете здрави, Льоня.“

31 март 1943 г.

„Преходите все пак не ми се отдават лесно. Въпреки това, от моята болест – циреите – съм се избавил напълно и смятам, че е по-добре да ходиш по четиридесет километра на ден, отколкото да лежиш от тази пакост. Трябва да кажа, че войната я водим не само срещу фрицовете, но и срещу въшките. Тези паразити се промъкват във всички ъгли и при походни условия на живот спасение от тях буквално няма…“

Вратата се отвори и в блиндажа влезе непознат капитан. Обясни, че карал ски към своята част, но изгубил пътя, засипан със сняг, заблудил се и помоли да остане да нощува. Аз, след като се запознахме, го поканих да вечеря с нас, а той извади от раницата си манерка със спирт.

Пихме за победата. Оказа се, че и двамата сме московчани. Разказах му за моя правителствен дом на булевард „Покровски“, той ми разказа за своя на „Палиха“, аз за своя забележителен кръжок в Дома на пионерите, за увлечението си по историята и поезията, за майка си, член на КПСС от 1925 г., за баща си, току-що награден с ордена "Почетен знак" за участието си при откриването на нови нефтени находища и спасяването на старите, за брат си, танкистът, загинал преди половин година край Сталинград. Той напълни празните чаши и предложи да пием за моите и неговите родители.

После говорихме за книги, за Пушкин, Шекспир и Маяковски, и незабелязано преминахме на "ти". После умората надделя и заспахме.

А на сутринта капитан Павлов извади от джоба си своето червено удостоверение и каза, че не ме е посетил случайно, а по заповед на ръководството на СМЕРШ, че от вчерашния ни разговор разбрал, че съм съветски човек, комсомолец, но че съм допуснал грешка, четейки на бойците си Евангелието, и под секрет ми препоръча да се пазя от сержант Чистяков, който написал донос до СМЕРШ, че водя в своя взвод религиозна пропаганда. След това предложи да хвърля веднага в огъня намерената от мене в празната къща книга, а той на свой ред хвърлил там доноса на Чистяков. Имал съм късмет, каза, че тази хартия е попаднала в неговите ръце, а не в ръцете на някои от неговите колеги. Наложи ми се по-нататък да чета на бойците списанието „Знаме“, стиховете на Пастернак и Блок и „Ромео и Жулиета“ на Шекспир. Благодаря ти, капитан Павлов!

(Следва)