ДЖАМБАТИСТА БАЗИЛЕ / „ПРИКАЗКА НА ПРИКАЗКИТЕ ИЛИ ЗАБАВА ЗА МАЛКИ ДЕЦА“ / ДЕН ЧЕТВЪРТИ / ЗАБАВА ВТОРА / „ДВАМАТА БРАТЯ“

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ:

ВСТЪПЛЕНИЕ

ДЕН ПЪРВИ: ПРИКАЗКА ЗА ОРКА, МИРТОВОТО КЛОНЧЕ, ПЕРУОНТО, ВАРДИЕЛО, БЪЛХАТА, КОТКАТА ПЕПЕЛЯШКА, ТЪРГОВЕЦЪТ, КОЗЕТО ЛИЦЕ, ВЪЛШЕБНАТА КОШУТА, ОДРАНАТА СТАРИЦА.

ДЕН ВТОРИ: МАГДАНОЗКА, ВЕРДЕ ПРАТО, ТЕМЕНУЖКА, КАЛЮЗО, ЗМИЯТА, МЕЧКАТА, ГЪЛЪБИЦАТА, МАЛКАТА РОБИНЯ, РЕЗЕТО, КУМЪТ.

ДЕН ТРЕТИ: КАНЕТЕЛА, БЕЗРЪКАТА ПЕНТА, ЛИКЪТ, УМНАТА ЛИКАРДА, ХЛЕБАРКАТА, МИШКАТА И ЩУРЕЦЪТ, ЧЕСНОВАТА ЛЕХА, КОРВЕТО, ГЛУПАКЪТ, РОЗЕЛА, ТРИТЕ ФЕИ.

ДЕН ЧЕТВЪРТИ: ПЕТЛЬОВОТО КАМЪЧЕ

ДВАМАТА БРАТЯ

(LI DUI FRATIELLE)

Втора забава от четвъртия ден

МАРКУЧО И ПАРМИЕРО СА ДВАМА БРАТЯ: ЕДИНИЯТ Е БОГАТ И ПОРОЧЕН, ДРУГИЯТ - ДОБРОДЕТЕЛЕН, НО БЕДЕН. БОГАТИЯТ ПРОГОНВА БЕДНИЯ, КОЙТО ОБАЧЕ, СЛЕД МНОГО ПРОИЗШЕСТВИЯ, СТАВА БАРОН, А БОГАТИЯТ, КОЙТО ОБЕДНЯВА, Е ЗАПЛАШЕН ДА УВИСНЕ НА БЕСИЛКАТА; НО ГО ПРИЗНАВАТ ЗА НЕВИНЕН И ДОБРОДЕТЕЛНИЯТ МУ БРАТ РАЗДЕЛЯ С НЕГО СВОИТЕ БОГАТСТВА.

Много доволен от изхода на историята с Минеко Аниело, принцът похвалил хиляда пъти мишките, благодарение на които беднякът получил обратно своя пръстен, а вълшебниците – дупката на простена, като си строшили главите. Но ето че се приготвила да говори Чека и всички затворили вратата на думите с резето на мълчанието. И тя започнала така:

- За тези, чиято крепост е обсадена от нещастието, няма по-надеждна защитна стена от добродетелта. Тя е противоотрова срещу бедите, подпора за разрухата, пристанище при тежки плавания; тя измъква от калта, спасява от бури, предпазва от напасти, помага в нужда, защитава пред лицето на самата Смърт, както ще чуете в приказката, която е вече на върха на езика ми.

Живял някога един баща, който имал двама сина, Маркучо и Пармиеро. И когато дошъл часът да си уреди сметките с Природата и да скъса дневника на живота си, повикал ги при своята постеля и започнал да им говори: „Благословени деца мои! Още малко остава и приставите на Времето ще дойдат, ще разбият вратата на моите години и – макар законите на кралството да не го предвиждат – ще секвестират зестрата на моя живот, за да бъдат погасени земните ми дългове [1]. И понеже ви обичам като самия себе си, не искам да ви напусна, без да ви оставя няколко напътствия, та с попътния вятър на добрия съвет да насочите умело кораба си по морето на труда и да хвърлите котва в мирно пристанище. Отворете ушите си; защото макар имането, което ще ви оставя, да изглежда нищожно малко, знайте, че има друго богатство, което никога няма да бъде похитено от крадци; има дом, който няма да бъде съборен от земетресения, има поле, което няма да бъде изядено от вредители.

И така, първо и главно, имайте страх от Небто; всичко идва от него: който не се смирява пред Небето, ще загуби всичко на земята.

Не позволявайте за ви победи безделието и да дебелеете като прасе при хранилка: който не сресва коня с гребен, не става за ездач; ако ти е трудно да заловиш работа, сам се удари с камшика; работиш ли за друг, и себе си ще храниш.

Пазете това, което имате: който пести, той забогатява; който трупа, той намира съкровище; кавало след кавало и ето ти торнезе; където стопанката е пестелива, там масата е пълна; ако е останало на трапезата нещо – не го хвърляй; добро нещо е и дружбата, и роднинството, но лошо е, когато у дома няма нищо; без вятър няма да отплаваш, а без пари няма нищо да свършиш; без пари животът е магарешки, само чакаш тояга по гърба; не бъди от богат род, а харчи според дохода; колкото изсере задникът, толкова ще мирише; колкото си изработил с ръцете, толкова ще имаш между зъбите; ако имаш по-малка кухня, ще си построиш по-голяма къща.

Не бъдете приказливи: защото езикът кости няма, но кости троши; чул си, разбрал си и – млък, ако искаш да живееш мирно; каквото си видял, видял си; по-малко яж, по-малко пий, по-малко думи говори; топлата дреха не подвежда никого, но който много говори, си навлича беда.

Бъдете доволни от малко: бобът в запас е по-добър от сладкишите на масата; по-добре е да се веселиш малко, отколкото да плачеш много; на когото месото не му стига, късметлия е, ако му дадат бульон; ако няма с какво да се веселиш, легни с жена си в леглото; нека всички живеят както искат, ти живей както можеш; който не яде месо на воля, по-добре оглозгва костите.

Не се скъпете да дружите с тези, които са по-добри от вас: кажи ми с кого дружиш, и ще ти кажа какви ги вършиш; който ходи с куция, за година сам ще окуцее; който спи с кучетата, без бълхи няма да остане; дай на скитника грош и да си върви с мир, а ако тръгнеш след него, ще те заведе на бесилката.

Отначало помислете, след това действайте: няма защо да затваряш обора, ако биковете са излезли; когато бъчвата е пълна, запуши я веднага, а когато е празна, защо да я затваряш; отначало сдъвчи добре, а след това гълтай; котките се котят бързо, но котетата се раждат слепи; времето е хубаво за този, който върви бавно.

Дръжте се по-далече от спорове и съд: ако риташ всеки камък по пътя, ще си нараниш крака; ако обичаш да прескачаш колове, някой път задника си на кол ще набиеш; на кон, който рита, нито добър товар, нито добър овес му дават; който с ножче ранява, от кинжал ще загине; научило се гърнето да ходи за вода, там ще си строши главата; бесилката е за тези, които губят съдебните игри.

Не се поддавайте на гордостта: държиш ли главата си по-ниско, по-добра работа ще свършиш; добрият алхимик полива пепелта с дестилат, да не мирише на дим, а умният човек трябва да полива паметта си, за да може пепелта на смирението от гордостта на ума да я пречисти и да не ѝ позволи да дими.

Не се месете в чужди дела: който с чужди работи се обвърже, никога няма да се развърже; глупаво е да пресмяташ за колко пари хората продават краставиците [2] и колко сол слагат в тенджерите.

Нямайте работа със знатни господа: иди, когато те викат да ловиш риба, не отивай, когато те викат да служиш в двореца; господарската любов е като виното в шишето: на сутринта е добро, а към нощта вече се е вкиснало; от господарите ще получиш само сладки думи и гнили ябълки; в господарския дом трудът е безплоден, мечтите горчиви, а надеждите разбити: лееш пот – няма да те съжалят, бягаш – почивка няма да ти дадат, спиш – няма да се наспиш, по нужда ако тръгнеш – свещ няма да получиш, а седнеш ли да ядеш – храната ще ти е безвкусна.

Пазете се от богаташ, който обеднее, и от просяк, който се издигне, от немощен, който се вайка, от продажен слуга, от глупав благородник, от користен съдия, от ревнива жена, от мъж, за когото всичко е „утре“ [3], от полицейска дребна рибка [4], от мъже без мустаци, от брадати жени, от неподвижна река, от димяща печка, от зъл съсед, от капризни деца и от завистливи хора.

Накрая ще ви кажа: не бъдете мързеливи да учите; който в каквото е майстор, в това му е щастието; който има ум в главата си, в гората няма да пропадне; доброто дело движи мелницата на мъдростта и сменя първите представи; добрият кон без седло няма да остане.

Иска ми се още хиляди неща да ви река, но ме налегна смъртна умора и не мога повече да дишам“.

Като казал това, той успял само да вдигне ръка и да прекръсти синовете си, след което спуснал платната на живота си и влязъл в пристанището на отдиха от делата на този свят.

След смъртта на баща си, като взел присърце неговите думи, Маркучо започнал да учи в различни училища, да ходи по академии, да се състезава със студентите, да усвоява разни тънкости, така че скоро станал най-грамотният човек в страната. Но тъй като бедността е отпечатък на добродетелта [5] и по човека, помазан с маслото на Минерва[6], водата на късмета се пързаля, нещастникът не бил на почит, винаги се намирал в бедствено положение, навсякъде се натъквал на „сърце жестоко и зла воля“ [7]. Разлиствайки до пресищане страниците, облизвал с радост мазнината от тигана; пълнейки главата си със сентенциите на законодателите, ходел с празни джобове; мъчейки се да изучи „Дигеста“, постел през цялото време.

За разлика от своя брат, Пармиеро заживял безгрижно и леко; ту играейки, ту пирувайки, той не се лишавал от нищо и не го било грижа за никакъв занаят на света; по един или по друг начин успял да си натъпче дюшека си със слама. Като видял това, Маркучо започнал да съжалява горчиво, че - следвайки съвета на баща си, избрал неверен път в живота, защото граматиката на Донат [8] не го дарила с нищо, „Рогът на изобилието“ го направил бедняк [9], а Бартоло не му помогнал да си напълни кесията [10], докато Пармиеро, забавлявайки се с игра на зарове, натрупал добро състояние, и без да се труди с ръцете, напълнил догоре хамбарите.

Накрая, като нямал сили да търпи повече сърбежа на постоянната нужда, Маркучо отишъл при Пармиеро, за да го помоли, след като Фортуна е признала, че е син на бяла кокошка [11], да си спомни за своя нещастен брат, защото двамата са от една кръв и от една цепнатина са излезли на белия свят.

Пармиеро, който вече пърдял от богатство, но страдал от състрадателен запек, казал на брат си: „Ти, който не вдигаше глава от своите занимания, следвайки съвета на баща ни, и винаги навираше в очите ми моите скандали и игри, върви и продължавай да гризеш мъдрите си книги, а мене ме остави да си върша глупостите. Не ти дължа и зрънце сол; не съм получил даром парите, които имам. Ти си млад, носиш глава на раменете си, върви си: ако някой не умее да живее, проблемът е негов. Всеки е за себе си, само Бог е за всички. Ако нямаш пари, играй с чашки [12]. Ако искаш да ядеш – хапи си краката, ако искаш да пиеш – смучи си пръстите“. Като му казал тези и много други думи, той го отпратил да си върви.

От това, че родният му брат се отнесъл с него като с куче, Маркучо изгубил всякаква надежда и решил с киселината на отчаянието да пречисти златото на душата си от мръсотията на тялото. И отишъл в една висока-превисока планина, която като съгледвач на Земята оглеждала всичко, ставащо в държавата на Въздуха, и като велик планински султан се издигала с чалма от облаци към небето, за да откъсне оттам полумесеца и за го сложи на челото си. Промъквайки се по една тясна пътечка сред пукнатини и скали, той се изкачил на самия връх и като видял под краката си огромна пропаст, отворил крана на очните си фонтани и след дълги ридания понечил да скочи долу; но в същия миг една прекрасна жена, със зелени одежди и с лавров венец на изумително златните си коси, го уловила за ръката: „Какво правиш, нещастнико? Къде позволи да те завлекат лошите мисли? Ти ли си човекът, който изгори толкова масло в лампата и изгуби толкова сън, занимавайки се с наука? Ти, който насочваше своята слава като огромна и добре насмолена галера, колко време търпиш тази нищета? Защо губиш най-добрите си часове и не използваш оръжието, което закали в огъня на науката, срещу оскъдицата и злощастието? Нима не знаеш, че добродетелта е най-силното лекарство срещу отровата на бедността, тютюн срещу катара на завистта, рецепта срещу болестите на времето? Нима не знаеш, че добродетелта е компас, който сочи пътя под платната на несполуките, смолист факел, който свети в тъмнината на горестите, здрава арка, неподвластна на земетресенията на бедите? Спри се, нещастнико, ела на себе си и не се отвръщай от тази, която може да те въодушеви в опасностите, да ти даде сила в бедите и търпение в отчаянието. Знай, че самото Небе те доведе в тази непроходима планина, където живее Добродетелта, която ти в своето безумно отчаяние порицаваш, и тя ще ти даде прозрение сред злите помисли, ослепили душата ти. И така, пробуди се, успокой се, не мисли за нищо лошо; и за да разбереш, че Добродетелта е винаги истински добра, винаги силна, винаги полезна, вземи тази кесийка с прах и иди в кралството Кампо Ларго [13]. Там ще видиш дъщерята на краля, на която вече се готвят да четат заупокойна молитва, защото не намират лекарство за смъртоносната ѝ болест; ще ѝ дадеш от праха, като го смесиш със сурово яйце, и с това ще подпишеш заповед за изселване на нейния недъг, който, като войник, установил се на квартира, терзае живота ѝ. Когато го прогониш, ще получиш толкова голяма награда, че ще хвърлиш завинаги от раменете си нуждата и ще започнеш да живееш така, както ти се полага, без да имаш нужда от нечия помощ“.

Като разбрал коя е жената, Маркучо се свлякъл пред нея на колене, молейки прошка за страшната грешка, която едва не извършил, и казал: „Падна ми пелена от очите и по твоя венец познах, че ти си Добродетелта, която всички славят, но малцина следват; ти си Добродетелта, която издига до съвършенство дарованията, заразява с дръзновение умовете, изостря разсъдъка, укрепва силите за честен и ползотворен труд и дава криле, възнасящи над самата небесна твърд! Познах те и съжалявам, че използвах прекалено малко оръжието, което ми даде; но обещавам, че отсега нататък винаги ще се ограждам с твоите противоотрови от всякаква напаст, така че и мартенски гръм няма да ме порази!“ [14]

И когато Маркучо понечил да целуне нозете ѝ, тя се изгубила, а той почувствал силно облекчение, като нещастен болник, който след края на пристъп пие прохладна вода със смачкан в нея целителен корен. Слязъл той бързо от планината и отишъл в Кампо Ларго, където се явил в двореца и казал на краля, че има лекарство за дъщеря му. И кралят тозчас го отвел в стаята на принцесата, а тя, бедната, лежала на легло с дупки [15], толкова изтощена и отслабнала, че от нея останали само кожа и кости; очите ѝ били така хлътнали, че зениците им можели да се видят само с тръбата на Галилей [16]; носът ѝ бил толкова заострен, че можел да се използва като тръбичка за клизми; бузите ѝ били така страшно хлътнали, че приличала на Смъртта от Соренто [17], долната ѝ устна висяла към брадичката, гърдите ѝ наподобявали гърди на чавка, ръцете ѝ приличали на овчи пищяли, когото остържат от тях месото; с една дума, целият ѝ облик бил така разкривен, че все едно с чаша жалост в ръка произнасял тост „за състрадание“.

Когато Маркучо видял девойката в такова окаяно положение, потекли му сълзи от мисълта за слабостта на нашата природа, подвластна на грабителството на времето, на въстанията на тялото и на бедствията на живота. Като помолил да му донесат прясно яйце от млада кокошка, той го нагрял леко, смесил го с праха и като накарал принцесата да изпие сместа, я завил с четири одеяла.

И не успял още да пристигне в пристанището корабът на Нощта, когато болната повикала придворните момичета да ѝ сменят постелята, подгизнала цялата от пот; а като я изтрили с кърпи и я положили върху новото бельо, поискала да хапне нещо – молба, която никога не излязла от устата ѝ за седем години болест! Като видели този добър знак, донесли ѝ бульон; силите ѝ укрепвали с всеки час, апетитът ѝ се подобрявал с всеки ден; не минала и седмица, тя се поправила напълно и станала от леглото. Когато всичко това се случило, кралят въздал на Маркучо почести, като да е някой бог на изцелението, и не само го удостоил със званието барон и го дарил с обширно владение, но и го назначил за първи придворен съветник, давайки му плюс това за жена една благородна дама, най-богатата в страната.

По същото време Пармиеро изгубил всичко, което имал: защото парите в играта, както идват, така си отиват; колелото на успеха, колкото лесно се върти в едната посока, толкова бързо се завърта в другата; и той, като се видял беден и нещастен, намислил да броди по света, сменяйки местата за живеене, докато не се върне при него късметът или не бъде зачеркнат изобщо от книгата на земните наематели. И след шест месеца скитане пристигнал в Кампо Ларго, толкова изнурен и обезсилен, че краката не го държали. Място не намирал къде да падне като мъртъв; гладът му растял нагоре, дрипите му се свличали надолу; накрая, в пълно отчаяние, намерил една изоставена къща извън градските стени, свалил памучните жартиери от чорапите си, вързал ги заедно, направил им примка, завързал ги за гредата под покрива, поставил няколко камъка на куп, стъпил на купа, надянал примката на врата си и ритнал камъните под краката си. Но както било угодно на съдбата, гредата се оказала толкова проядена и гнила, че от тежестта му се строшила през половината и живият обесник, като паднал върху камъните, си натъртил кръста, който след това го болял около една седмица.

А след пречупената греда на земята паднали няколко златни верижки, пръстени и огърлици, които били пъхнати в една цепнатина на гредата, а с тях заедно - една кожена кесия, пълна със златни монети.

Така Пармиеро с един скок от бесилката прескочил рова на нищетата; и ако до преди минута примката на безнадеждността стискала гърлото му, сега не усещал под себе си земята и го люлеел вятърът на радостта. Като грабнал подаръка на Фортуна, той забързал към близката кръчма, за да върне в тялото си духа, който една не го напуснал.

Но два дена по-рано някакви крадци похитили драгоценностите и парите от същия кръчмар, при когото Пармиеро отишъл да обядва; като ги скрили в цепнатината, те възнамерявали да ги продадат поотделно и след това да харчат парите по малко. Когато Пармиеро си напълнил добре корема и извадил кесията, за да се разплати, кръчмарят веднага я познал и извикал полицейските агенти, които често обядвали при него; като хванали Пармиеро, те го отвели с подобаващите почести в съда. Съдията наредил да го обискират; открили краденото и като го съпоставили с казаното от кръчмаря, Пармиеро бил признат за виновен и бил изпратен да си поиграе с трите греди, ритайки под тях весело с краката си.

Нещастникът, като разбрал, че след вигилията [18] с памучните жартиери ще последва празник с конопено въже и че, след като спечелил двубоя с гнилото дърво, е поканен на турнир с току-що одялана греда, започнал да се бие в гърдите и да вика, че е невинен и че ще обжалва присъдата. Той надавал вопли и крещял с пълен глас, че няма справедливост, че никой не се вслушва в думите на бедните хора, че произнасят присъдите все едно играят на “събори пумпала” [19], и че, след като не може да подкупи съдията, да облажи секретаря, да даде нещо на началника на канцеларията, да поднесе дар на прокурора, го пращат да танцува във въздуха пред майсторката вдовица [20]. Тогава обаче го видял брат му Маркучо, който освен съветник на царя станал и началник на окръжния съд, та се оказал там случайно по някаква работа. Малкучио заповядал да спрат веднага изпълнението на присъдата, желаейки да изслуша показанията на Пармиеро.

А когато той разказал всичко, което се случило с него, Маркучо отвърнал: “Стига си приказвал; виж какъв голям късмет имаш: първия път си намерил верижка с дължина три длани, а сега, втория път, ти се пада друга, дълга цели три крачки [21]. Бъди весел и доволен, защото бесилката е твоя родна сестра, а твоят занаят е да си пълниш джоба, като опразваш живота на другите!” Разбирайки, че му се присмиват, Пармиеро отвърнал: “Искам да бъда съден справедливо, а не да бъда подиграван. За което ме обвиняват, вина нямам, защото съм порядъчен човек, макар че ме виждаш облечен с дрипи; та нали не расото прави монаха. О, ако можехте да чуете тук баща ми Маркионе и брат ми Маркучо! Но тях ги няма, затова ме влачат сега по разни изпитания и ще отида да пея мадригал на три гласа [22] под краката на палача”.

Като чул името на баща си и своето име, Маркучо почувствал как се раздвижила кръвта му; той се вгледал в лицето на Пармиеро и му се сторило, че го е виждал някъде; накрая познал брат си и сърцето му едва не се разкъсало между срама и любовта, между роднинството и честта, между справедливостта и съжалението. Струвало му се срамно да разкрие, че е роден брат на този бродяга с лице на престъпник; но бил готов да умре, виждайки, че така ще свърши живота си най-близкият му човек; гласът на роднинството го теглел като с кука да оправи положението; честта му подсказвала да не се позори пред краля като роднина на човек, съден de menatione ancini [23]; справедливостта изисквала да удовлетвори потърпевшата страна; жалостта се стремяла да спаси родния брат.

И докато умът му стоял като акробат на въже, между едното и другото, докато главата му се цепела на две като тиква, ето че дотичал вестоносец от съдията, изплезил език, и извикал: “Спрете, спрете екзекуцията, минута, една минута, постойте, почакайте!” “Какво има?” - казал съветникът. А вестоносецът отвърнал: “Ето какво се случи, за късмет на този човек: двама крадци отишли да вземат парите и златото, което скрили в една празна къща в гнила греда; не намерили нищо и всеки помислил, че другарят му ги е взел; сбили се и се пребили до смърт. Когато съдията отиде, все още успяха да си признаят всичко. Като разбра, че този бедняк е невинен, той ме изпрати да спра екзекуцията и да освободя невинния”.

Като чул тези думи, Пармиеро, който до този момент се страхувал, че ще го повдигнат на един лакът от земята, като че ли веднага пораснал с една длан. Тогава Маркучо, виждайки, че честта на брат му е възстановена, му открил кой е и му казал: “Братко! След като с пороците и играта позна велики нещастия, познай сега вкуса на добродетелта и ползата от нея. Влез, не се срамувай, в моя дом и се наслади заедно с мене на плодовете на добродетелта, от която преди се гнусеше; а аз, без да помня за предишния твой презрян живот, ще те обичам като самия себе си”. След което прегърнал брат си, завел го в своя дом и го пременил от главата до петите. Така Пармиеро, след всичките изпитания, успял да се убеди в това, че

само добродетелта прави човека блажен.

1. Римското право не позволявало да се конфискува зестрата на жената заради дълговете на мъжа.

2. Пазарните цени на краставиците в Неаполитанското кралство не се регулирали поради достатъчното им изобилие и ниската им хранителна стойност. Имало поговорка: „определям цена на краставиците“, което ще рече въвеждам закон за нещо, което е глупаво и неуместно да се регулира.

3. Визира се мъж, който от всяка работа за благото на семейството си се измъква с: „ще го направя утре“.

4. В оригинала: esca de corte (съдебна рибка), иначе казано – полицейски агент; esca – дребна рибка, която слагат на кукичката, за да хванат по-голяма.

5. С други думи – това е обикновеното състояние на добродетелните хора в тяхната младост.

6. Гръцката митология смята Атина (у римляните – Минерва) за създателка на маслината.

7. Първият стих от мадригал на неаполитанския композитор и лютнист Фабрицио Дентичи (1539–1581), подражание на Петрарка („Канцониере“, сонет CLIX).

8. Клавдий Тиберий Донат (V в. пр. н. е.) - автор на учебник по латинска граматика и на коментари към „Енеида“ на Вергирий. Името му се съпоставя с причастието donato – подарен.

9. „Рог на изобилието или коментари за латинския език“ – учебник от Н. Пероти да Сасоферато, издаден през 1489 г.

10. Името на юриста се съпоставя със съзвучната му дума bertole – кесия.

11. Древноримска поговорка, която се среща по-специално в „Сатирите“ на Ювенал.

12. „Пари“ (denare) и „чашки“ (сорре) – означения в неаполитански карти за игра. Смисълът изглежда е следният: ако не можеш, да печелиш, проси милостиня.

13. Широко поле.

14. Става въпрос за мартенските бури в Южна Италия.

15. На леглата за тежко болни, с хигиенична цел, се пробивали дупки.

16. Става дума за неотдавна (1609-1610 г.) изобретения от Галилей телескоп.

17. Направена от дърво и картон фигура на Смъртта във вид на грамаден скелет с коса присъствала неизменно на карнавала в Соренто.

18. Вигилия – вечерно или нощно богослужение в навечерието на църковен празник.

19. В оригинала: spacca-strommola – детска игра, при която всеки от двамата участници пуска срещу другия свой дървен пумпал; губи този играч, чийто пумпал бива съборен от пумпала на другия играч.

20. В оригинала: mastra vedola; става дума за бесилката.

21. Въжето за бесене. Явно процедурата по обесването се е регулирала от задължителни за изпълнение норми, защото Базиле винаги споменава едни и същи цифри в поговорки, които видимо са били добре познати на читателя. Въжето например е дълго три крачки, краката на обесения трябва да висят над земята на не по-малко от един лакът и така нататък.

22. Изобилието от шеги и поговорки на тема бесилка отговаря напълно на честите екзекуции: в средата на XVI в. Педро де Толедо, вицекрал на Неапол, споменава за осемнадесет хиляди смъртни присъди, които утвърдил по време на своята двадесетгодишна служба.

23. Изречение на шеговит латински: за хвърляне на въдицата (в чуждо имане).

(Следва)