“ЧЕРНИЯТ ОБЕЛИСК” - НАЙ-ДОБРИЯТ РОМАН НА РЕМАРК

ИЗТОЧНИК: DISGUSTING MEN

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Мрачен хумор, продажба на надгробни паметници и Германия, побъркваща се бавно от бедност.

Роденият през 1898 г. Ерих Мария Ремарк, както и много негови съвременници, е осакатен от Първата световна война. В неговия случай - не буквално: в окопите на онзи Западен фронт, където не може да се очаква нищо ново, Ремарк се намира само месец и половина през 1917 година. Ранен, той прекарва останалата част от военните действия по болници, но успява да види достатъчно, за да намрази за цял живот войната, а като се върне у дома, да се замисли: как тези, които са убивали и гнили в окопите за едното нищо, ще живеят по-нататък?

Класическият Ремарк

Именно за поколението германци, притиснато между двете световни войни, Ремарк пише почти през целия си живот. Калта, кръвта и безсмислието на Първата световна той описва непосредствено десет години след нея в книгата си “На Западния фронт нищо ново”. По нататък, в “Обратният път”, разказва как сломените от войната хора се връщат у дома и се оказва, че не са нужни на Германия, а самите те не разбират как трябва да живеят в предизвикателно пошлия свят, който не е научил нищо ново.

По-нататък следват нови романи, неизменно с железен сюжет, но в общи линии приличащи си един на друг. Във всичките се подвизават герои, рожби на “изгубеното поколение”, мрачно побъркващи се от разиграващия се наоколо ад (на власт идват нацистите и Европа се движи към нова месомелачка). Неизменно присъстват красиви, уморено-нежни жени, по правило неизлечимо болни - вдъхновени от едно любовно увлечение на Ремарк. Всички водят леко надути разговори за любовта и смисъла на живота, загиват или оцеляват, но задължително пушат и пият много, особено любимия на автора калвадос.

Получава се, от една страна, трагично, а от друга - бохемско. Затова книгите на Ремарк са идеално четиво за юношеска възраст, когато човек започва току-що да се запознава и с печалните парадокси на битието, и с алкохола и цигарите (употребявани по принцип тайно от родителите). Наистина, с времето, когато читателският опит нарасне, разбираш неизбежно, че фрази като “любовта озарява с дъгата на мечтите сивото небе на всекидневието” (от “Триумфалната арка”) не могат да направят никакво впечатление на човек, който е минал шестнадесет години.

С какво “Черният обелиск” се отличава от другите романи на Ремарк?

Не ме разбирайте грешно: аз и досега обичам Ремарк. Той може да е понякога патетичен, понякога - да повтаря своите мотиви. Но както и да погледнем, Ремарк съчетава умело завладяващия сюжет с идеята, а хуманизма със скептицизма. При това обръща внимание на обикновените хора, които виждат как старата Европа, разцепена от Първата световна война, ражда нещо ново и чудовищно. Именно за това разказва “Черният обелист” - най-силната книга на Ремарк според мене.

Романът е написан през 1956 година, когато авторът е към шестдесетгодишен и живее в емиграция. Минала е Втората световна война, отдавана е победен Хитлер и на този фон, отдръпвайки се за малко от ужаса на 30-те и 40-те години, Ремарк се връща мислено в своята младост, в Германия по времето между двете войни. Тогава той е на малко повече от двадесет години и се изхранва със случайни доходи - ту е счетоводител, ту учител... случило му се даже да продава надгробни паметници и да свири на орган за душевноболни. С това се занимава и Лудвиг Бодмер, главният герой в “Черният обелиск”.

Действието се развива в малкото немско градче Верденбрюк, първообраз на което е Оснабрюк, родният град на автора. Лудвиг, заедно с армейския си приятел Георг и неговия непреодолимо глупав брат Хенрих, работи във фирма, снабдяваща роднините на починалите с паметници, кръстове и други подобни надгробни украшения. Черният обелиск от заглавието е едно никому ненужно солидно съоръжение, за което приятелите отдавна са се примирили, че ще го продадат.

Подобно занимание не е само по себе си весело, а на това отгоре и положението в страната е отчайващо лошо. Инфлацията бележи връх, курсът на долара с всеки ден постига нови рекорди. Това, което вчера е било пари, на другия ден се превръща в хартия. Честните бюргери от XIX век, неразбиращи как е възможно подобно нещо, се разоряват един след друг и току слагат край на живота си. Оцеляват и процъфтяват само хитрите предприемачи, които са придобили навреме ценни книжа и недвижими имоти. Но главните герои не са от тях: те по-скоро са неуспешни търговци, които всеки ден се блъскат отчаяно, за да останат на повърхността. И ако практичният четиридесетгодишен Георг се отнася към всичко философски, двадесет и петгодишният главен герой, поет по душа, постоянно се впуска в мрачни разсъждения:

”Ако се съди по скръбните вести, човек е напълно съвършен. В тях има само отлични бащи, безупречни съпрузи, примерни деца, безкористни, пожертвувателни майки, оплаквани от цялото семейство дядовци и баби, търговци, в сравнение с които Франциск Асизки трябва да е бил необуздан егоист, генерали, които се разтапят от доброта, човечни прокурори, оръжейни фабриканти, които са едва ли не светци - с две думи, ако се вярва на скръбните вести, земята е била обитавана от цяла орда ангели без крила”.

Безумни, пияни, мъртви

Всяка неделя Лудвиг свири на орган в църквата към психиатричната клиника, където среща една прекрасна девойка с шизофрения и множественост на личността - Изабела, която го мисли за свой възлюбен. Изабела разсъждава, меко казано, странно: страхува се, че огледалата ще ѝ откраднат душата, и вярва, че предметите изчезват, когато не ги вижда.

Но след общуването с хитри спекуланти, кръвожадни патриоти, патетични поети и пресметливи вдовици, които искат от него мавзолеи, главният герой не може да се откъсне от мисълта, че Изабела е най-нормалният човек във Верденбрюк и постепенно се влюбва в нея. Паралелно, между другото, той върти любовни романи и с други девици, с променлив успех:

”Притисната в лапите на една облечена маймуна, моята приятелка Ерна се промъква вдясно през танцуващото множество. Тя не ме вижда; но аз още отдалеч съзирам червените ѝ коси. Увиснала е безсрамно на рамото на един младеж — типичен гешефтар. Седя неподвижен, но имам чувството, че съм погълнал ръчна бомба. Тук танцува тя, гадината, на която са посветени десет стихотворения от моята още неиздадена стихосбирка „Пепел и звезди“, а мене от една седмица ме лъготи, че ѝ забранили да излиза поради някакво малко мозъчно сътресение.

Това е всъщност “Черният обелиск” - разсъжденията за живота и любовта тук, повече от всякъде на друго място у Ремарк, са подправени с ирония и затова не изглеждат толкова претоварени: най-високопарните думи са дадени на Изабела като девойка, която не е съвсем от този свят. Всички останали, без може би неспокойния Лудвиг, са много рационални:

— Курт — заговарям го аз. — Ако можеше тозчас да ти се изпълни едно желание, какво щеше да си пожелаеш?

— Хиляда долара — отвръща той, без да се замисля, и изтръгва един оглушителен акорд от китарата си.

— Пфу, дявол да го вземе! Мислех те за идеалист.

— Идеалист съм. Затова си пожелавам хиляда долара. Няма нужда да си пожелавам идеализъм. От него имам в изобилие. Липсват ми пари.

Още, поради бизнеса на героите, в романа цари постоянно атмосфера на леко зловещо веселие: всички, както е традиционно у Ремарк, пият много, един заспива в ковчег, пиян фелдфебел препикава методично всяка нощ черния обелиск, на Лудвиг му се налага да гони двойките, които се чифтосват върху надгробните плочи... изобщо, наоколо е пълен хаос. Никой не разбира добре накъде се движат нещата - инфлацията е все по-бясна във времето - и всеки живее като за последно.

Но Ремарк няма да бъде Ремарк, ако не напомни какво ще става по-нататък. Една от най-силните сцени в “Черният обелиск” е, когато главният герой вижда демонстрацията на военните инвалиди: без ръце, без крака, слепи и осакатени, бедни и забравени от всички, с пенсии, изядени от инфлацията. Те вървят на мълчалив протест през центъра на града и се насочват към църквата, където ги чакат националсоциалистите с плакат “Адолф Хитлер ще ви помогне!”.

Да, “Черният обелиск” е най-добрата книга на Ремарк именно защото в нея авторът намира най-сетне идеалните инградиенти за своя коктейл. Тежкото усещане за неизбежността на войната и смъртта - миналата и бъдещата - е смекчено от нежна носталгия по младите години, които си спомня един вече възрастен човек. Философстването е поднесено леко, със соса на лютивия хумор, на места кипващ до злъч. Картините на нацизма, който се заражда от непреходната глупост и реваншизма, се нюансират от лиричните, нежните сцени с Изабела. Всичко е с мярка, където е нужно - трогателно, където е нужно - смешно, а някъде - просто непоносимо. И над всичко това като няма укор се изправя черният обелиск, толкова абсурден и не на мястото си като Лудвиг Бодмер, а и всичките герои в тази прекрасна книга.

Автор: Егор Воробьов