ДОГОВОР С ДЯВОЛА: КОЛКО СТРУВА ДА СИ ПРОДАДЕШ ДУШАТА?

ИЗТОЧНИК: ДИЛЕТАНТ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Конкордатът със сатаната е един от най-старите митове и литературни сюжети. Какви са условията за сделката и последиците от нея?

Сълзи и кръв

За най-древно фолклорно произведение се смята приказката за ковача, който сключил договор с демонична сила. Този сюжет е долу-горе на шест хиляди години. От преданията най-известна е историята на Теофил Адански. Сред авторските съчинения ще споменем преди всичко “Фауст” от Гьоте и “Портретът на Дориан Грей” от Уайлд.

Идеята за сговор с дявола като елемент на всяко магьосничество е провъзгласена официално от Парижкия университет през 1398 година. Известното латинско понятие maleficium (злодеяние, престъпление) произлиза от maleficia (вълшебство, магическо средство). Смятало се, че цената за помощта на дявола е човешката душа. Като продаде душата си, човекът може да получи власт, богатство, талант и даже безсмъртие. А нагледни доказателства за подобно съглашение са дяволските белези, неотстранимите печати на злото.

Томпкинс Х. Матесън, "Оглед на вещица" (1853 г.)

Инквизиторските процеси над вещици описват начините за изобличаването им. Така според поверието отбелязаното от сатаната място върху тялото не е чувствително на болка. Освен физическите изтезания се практикували и речеви - например “изпитанието със сълзи”. На жената, заподозряна, че е вещица, прочитали откъс от Библията и ако започнела да плаче, връзката ѝ с дявола се смятала за доказана. Друг словесен начин за разпознаване на една вещица бил да се накара на един дъх и без запъване да каже молитвата “Отче наш”.

Зловещите признаци за сътрудничеството на човека с Княза на тъмнината, познати като “дяволски подписи”, се фиксирали в магически ръководства и сборници със заклинания, наричани обобщено гримоари или гримории (лат. grimoire, старофр. grammaire - граматика). Най-известните гримоари са “Ключът на Соломон”, “Гримоар на Хонорий”, “Истински гримоар” и “Хептамерон, или Магически елементи”. Смятало се, че гримоарът има свойствата на живо същество, което трябва да се храни с кръв. Може да го чете само притежателят му - за останалите или страниците не се отварят, или текстът върху тях е невидим, или тъмночервеният цвят на листите изгаря очите.

"Наставления преди сбор на вещици" (1880 г.)

Цената на таланта

Фантазиите за договор с дявола често били проява на психически недъг. Сред христоматийните примери от Новото време е историята за душевно болния австрийски художник Кристоф Хайцман. През 1669 година той написал канкордат с дословно следното съдържание: “Аз, Кристоф Хайцман, се отдавам на Сатаната, за да бъда негов кръвен син и да му принадлежа както с тялото си, така и с душата си в продължение на девет години”.

След няколко години Хайцман илюстрирал този документ с живописен триптих - вотивен дар (лат. votum - обет), особено посвещение на “господаря”. Отляво е изобразен сатаната в облика на почтен бюргер, с когото художникът подписва акта за продажба на душата. Отдясно е показано явяването на сатаната след една година в драконоподобен облик с искане договорът да бъде скрепен вече с кръв, а не с мастило. В центъра Дева Мария принуждава сатаната с помощта на екзорцизъм да върне втория договор.

Кристоф Хайцман, "Договор с дявола" (1677-1678 г.)

Сделка с дявола често била обяснение и за творческите свръхспособности. Тази легенда се разпространявала най-вече сред музикантите. Така например се носели упорити слухове, че виртуозното майсторство на Антонио Страдивари, Джузепе Тартини и Николо Паганини не е минало без сатанинска намеса. Едно от камерните произведения на Тартини се нарича “Дяволски трели” или “Соната на дявола”. Самият той разказвал как сънувал веднъж сатаната, който свирел сонатата и искал композиторът да му продаде душата си.

Луи-Леополд Буали, "Сънят на Тартини" (1824 г.)

Отречени и богоотметни текстове

В Русия за разновидност на сделките с бесовете и за особен вид богохулство се смятали така наречените “отречени текстове” [1] - магьоснически заклинания със споменаване на християнски светини. В следствените дела и съдебните протоколи те често се наричали богохулни речи, а авторите и разпространителите им - богохулни чародеи. Подобни текстове били понякога заплашителни, а понякога комични.

Популярният през 1760 г. серпуховски селянин лечител Пьотр Яковлев, “когато на някого се случвало в тайната част на тялото му немощ” [2], наливал в чиния вода и произнасял над нея вълшебните думи: “Далече, далече в широкото поле стои Христовият престол, а в този престол е пречистата госпожа Богородица”. Казват, че помагало.

За отношението към “отречените текстове” свидетелства красноречиво практиката да бъдат изгаряни и заменяни с копия в следствените дела. Така постъпвали не само защото заклинанието било веществено доказателство за вина. Негласно се смятало, че даже неупотребяваният оригинал очерня Господа и е способен да обвърже съдиите с дявола. Оставеният по някакви причини първообраз пазели особено внимателно, ръководейки се от строгото предписание: “Отнасящото се за вълшебство писание да се пази в съдийската стая под печат, за да не даде повод за по-нататъшна съблазън”.

Особено любопитни са собственоръчните богоотметни [3] писания - договори с дявола за благоразположение на началството, за добиване на слава, за успехи в любовните дела. Авторите на такива текстове били наричани богоотменти хулители, а простонародно - отметници или отречници. Някои техни истории наподобяват приключенски романи.

През 1733 година в московската Синодална кантора се явил младият монах от Саровската пустиня [4] Георигй Зварикин, обвинен в престъпно отричане от вярата. Монахът казал, че някакъв сляп старец го насочил към “немеца” Вайц, който уж можел да направи така, че хората “да станат добри”. Монахът намерил тайнствения господин и получил от него хиляда червонци [5] в торбичка със сребърна закопчалка. Господинът обещал също така да изпълни всичките му желания, но при едно условие: да се отрече от православната вяра. Преди да даде на нещастния посетител да се опомни, Вайц скъсал кръста от врата му и го накарал да изрече страшните думи: “Отричам се от Христос и покаянието и съм готов да последвам сатаната и да изпълнявам неговата воля”. След това му заповядал да напише същото на хартия и да го подпише с кръв.

Франческо Мария Гуацо, "Договор с дявола" (1626 г.)

През 1751 година се водело шумно следствено дело за богоотстъпничеството на военния фуриер [6] Пьотр Крилов, който - за да забогатее, подписал богоотметен текст. Негов наставник бил известният по това време подсъдим по няколко “магьоснически дела” нижгородски чародей Андрей Тимофеев с прякора Пердун [7]. Чародеят завел невинната си жертва в една пустинна кръчма и изкарал от джоба си мастилница и лист хартия. Като написал отричането, той измъкнал от яката на кафтана си игла, убол малкия пръст на Крилов и го накарал да подпише текста с кръв.

Но процедурата не помогнала и упоритият Крилов поискал помощ от своя другар по служба Смолин. Той казал, че написаното не е правило, накарал Крилов да състави още четири отричания, три от тях да подпише отново с кръв, а едно да хвърли в някой водовъртеж. Тогава бесовете най-сетне “щели да се явят в човешки облик и да донесат пари”. При това Крилов изобщо не смятал себе си за богоотстъпник. През нощта той се молил пред иконите и четял Псалтира, страхувайки се от бесовете, а сутринта отишъл за помощ при свещеника.

След още пет години пред напилия се капрал [8] Николай Серебряков се явила бесовска “неприязнена сила”, която го съблазнявала и го уговаряла да продаде душата си. Без да мисли много, капралът написал два богоотметни текста. “О, всещедри и велики княже Сатанаиле, с подписката за услуги, която ви давам, макар и да бях поставен под стража, <...> падайки пред вашите нозе, ви моля със сълзи да ми изпратите своите верноподани служители...” Написано е така, все едно е прошение за подаване в канцелария. Струва ли си след това да ни учудва маниерът на Гогол да изобразява чиновниците с черти на бесове?

***

Договорът на човека с дявола е културно-историческа илюстрация на това, че свързването с обитателите на ада съвсем не винаги е отрицание на святостта, а е по-скоро своеобразен “антиначин” за опознаване на сакралността. Заблуждавайки се нравствено или стремейки се съзнателно към злото, човекът се опитва, от една страна, да осмисли сакралното, а от друга - “да изпита здравината” и “да провери истинността” на религиозните устои.

БЕЛЕЖКИ НА ПРЕВОДАЧА

1. На староруски: “отреченные писания”.

2. На староруски: “когда у кого зделаетца у тайного уда невстаниха”. Става въпрос за мъжка полова слабост.

3. От “отмятам се (отричам се) от Бога”.

4. Руската дума “пустыня” (“пустиня”) означава и пустиня, и - както е в случая - малък манастир на пустинно място.

5. Руска златна монета (първоначално - каквато и да е златна монета).

6. Звание на подофицер, чието задължение е да осигурява настаняването и продоволственото осигуряване на дадена военна част.

7. Пръдльо.

8. Звание в старата руска армия, ефрейтор.