ПОСЛЕДНИЯТ КАМИКАДЗЕ

ИЗТОЧНИК: CORRIERE DELLA SERA

ПРЕВОД ОТ ИТАЛИАНСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Казуо Одачи е вече на деветдесет и три години; когато става военноморски пилот, той е седемнадесетгодишен и смята, че негов дълг е да посрещне смъртта, за да спре американците. Но оцелява. Това е неговата история.

Казуо Одачи е на деветдесет и три години и има живот и спомени, каквито не би трябвало да има. Бивш полицай, пенсионер от много време насам, с вид на доста по-млад за годините си, той е може би последният камикадзе на азиатската империя, превърната в пепел от собствените си амбиции. На седемнадесет години е вече пилот от военноморските сили, готов да жертва живота си за Тено Хирохито. Той е избран, посветен, човек, който знае своето предназначение: да излети, да се насочи със самолета си, пълен с експлозиви, към флота на враговете, американците, които в неговите очи са демони, готови да разкъсат Родината му, а след това да насочи носа на своя “Зеро” надолу, за да не се върне обратно. Камикадзе е дума, която в превод от японски означава “божествен вятър”. Днес на всички е ясно това личностно изкривяване, тази непоколебима воля да умреш, за да убиеш колкото се може повече неприятели. Корените на това явление са в милитаризма и в желанието да бъде върната Япония в началото на XX век, когато решаващата дума имала кликата на фанатичните генерали.

Атомът слага край на смъртоносния цикъл

С атомните бомби над Хирошима и Нагасаги жестоката мощ на американската военна машина затворила окончателно цикъла в Източна Азия. Но не и в Близкия Изток, не по нашите улици, които все още стават обект на атаки от терористи, готови да умрат, за да убиват. И все пак, колкото и да изглежда невероятно, някога в термина камикадзе имало нещо вълшебно, позитивно. Защото той напомнял за бурята, по-точно за двете бури, които през 1274 и 1281 година унищожили корабите на монголците, тръгнали да завладеят Изгряващото слънце. Тайфуните, природните оръжия, японците сметнали за небесна помощ срещу враговете, които не посмели да предприемат трети опит.

Амбициозен юноша самоубиец, без съмнение

Казуо Одачи знаел добре тази история. И като юноша не се съмнявал в святостта на миналите събития и в необходимостта - което неговите началници му повтаряли - да черпи от тях сила, да даде живота си. Въпреки това, след края на войната, той все още бил жив и днес бившият камикадзе пази в спомените си всеки детайл за това какво се е случило с него и как не срещнал смъртта, която желаел. Дори съпругата му не успяла да разруши стената, който Казуо издигнал, за да се огради от миналото. Поне до 2016 година, когато решил да разкаже за себе си в книга, преведена неотдавна на английски език (“Memoirs of a Kamikaze”, Tuttle Publishing). А дали това не е начин да преодолее чувството за вина, че е оцелял? “Когато се намирах в базата - това са думите на Казуо, записани от Шигеро Ота и Хиройоши Нишиджима, - всяка вечер лягах на койката, размишлявайки няма ли да дойде утре и моят ред да умра”.

Да: но как се озовал в базата, на койката с безупречни чаршафи? Казуоо Одачи израснал на село, селото се намирало близо до пистата на военно летище и той всеки ден виждал как самолетите се издигат високо към облаците и изчезват с бавно затихващ рев на моторите. Това било непреодолимо влечение за младия човек и през 1943 година, когато страната му вече воювала от няколко години, Казуо се записал в “Йокарен”, елитна група от млади хора, които трябвало да бъдат обучени за военноморски пилоти. Йокарените не били обикновени камикадзе, пилоти, преминали през елементарна подготовка, за да бъдат след това изпратени да се блъснат в някоя вражеска цел. Не, тези млади хора били цветове на сакура, цъфтящи вишни, които човек може да гледаш с възхищение, но животът им бил ефимерен: смъртта била част от играта и никой не вярвал, че някога ще се върнат по домовете си. В замяна на това имали привилегията да се сражават с американските изтребители, опитвайки се да ги свалят, а вероятно и да ги обърнат в бягство.

”Никой от нас не искаше да губи надежда”

През втората половина на 1944 година, когато военното положение на Япония било вече безвъзвратно компрометирано, йокарените също били превърнати в летящи бомби. “Ние знаехме, че възможността да ни свалят, е голяма. Но идеята за доброволна смърт все още не беше станала част от нас”. Когато командирите се обърнали за първи път към летците, питайки ги кои от тях ще се запишат “доброволци”, за да изпълнят задача без връщане назад, посрещнало ги смущаващо мълчание. “Никой от нас не искаше да губи надежда” - спомня си Казуо в своята книга. Разбира се, във въоръжените сили на Изгряващото слънце подобно безчестие не било допустимо: “Офицерът започна да крещи все по-силно, докато не получи това, което искаше. В края на краищата предизвика няколко млади хора като мене да приемат самоубийството”.

Последен полет, предотвратен от американците

Нека си спомним, че Япония била вече в клещи и тези голобради момчета били потопени в свят, който не позволявал размисъл. Само американските бомбардировки и унищожаването на голяма част от японските самолети попречили на Одачи да излети за последната си мисия. Поне до април 1945 година, когато бил прехвърлен в Тайван, по това време японска колония, не получил заповед за самоубийствен полет. А той бил камикадзе, какво друго да прави. Неговият “Зеро” бил смъртоносен самолет за близък бой, но натоварен с взрив, поради което ставал тежък, нямал никакъв шанс, ако го забележат вражеските изтребители, преди да е видял някой американски кораб. Именно това станало при първата мисия: Одачи се избавил от бомбите и се върнал в базата цял и невредим. “Всяка вечер - разказва той - командирът минаваше през общежитията, за да обяви кой е удостоен с честта да бъде избран за мисията на следващия ден. Чакахме заповедите, както се чака смъртна присъда”.

Седем пъти младият пилот излитал в небето, прощавайки се с живота. И седем пъти бил принуден да се върне в базата, защото не намирал подходяща цел. “В крайна сметка не чувствахме вече нищо, все едно ни беше дали ще живеем, или ще умрем. Единственото важно нещо беше да стигнем до крайния момент и да се убедим, че жертвата има смисъл”. Казуо се превърнал в живо оръжие, той бил инструмент в чужда ръка, разумен обект, способен да стигне далече със своя самолет и точно затова използван в името на Родината. Защото японските генерали били дълбоко убедени, че техните съотечественици са способни да посрещнат смъртта без колебание, за разлика от жителите на Запада, които обичат (много) живота. Честно казано, само пропагандата, сляпото подчинение, което се изисквало, и липсата на избор помагали да се създаде митът за камикадзе, толкова обичани в родината си, колкото са ужасяващи за враговете си. Но ето че дошъл денят за последната му мисия. Този път заповедта била да нанесе удар и да не смее да се връща назад. С бяла лента на главата, с поглед, устремен в небето, Казуо се готвел да даде газ и да ускори своя “Зеро” по пистата. И тогава видял, че един войник вика и тича натам, с вдигнати във въздуха ръце, все едно бил обладан от демон.

Хирохито по радиото: капитулация

Дошло изненадващо и не за вярване известие, че император Хирохито, Тено, Синът на Небето, е говорил по радиото, обявявайки капитулация на Япония. Край на войната. Никой повече не бил длъжен да умира Нито даже Казуо Одачи, който приел съдбата си като неизбежен факт. Нима тази содба го опозорила? Или може би Небето го молело за друго: да не умира и да помогне светът, в който живее, да стане различен от предишния. Видът на Хирошима от прозореца на влака, с който пътувал към дома си, потвърдил това, което почувствал, когато спрял перките на своя “Зеро”: няма нищо на този свят, което би могло да се сравни с мирния вятър.