ДЖАМБАТИСТА БАЗИЛЕ / „ПРИКАЗКА НА ПРИКАЗКИТЕ ИЛИ ЗАБАВА ЗА МАЛКИ ДЕЦА“ / ДЕН ЧЕТВЪРТИ / ЗАБАВА ТРЕТА / „ТРИМАТА КРАЛЕ ЖИВОТНИ“

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ:

ВСТЪПЛЕНИЕ

ДЕН ПЪРВИ: ПРИКАЗКА ЗА ОРКА, МИРТОВОТО КЛОНЧЕ, ПЕРУОНТО, ВАРДИЕЛО, БЪЛХАТА, КОТКАТА ПЕПЕЛЯШКА, ТЪРГОВЕЦЪТ, КОЗЕТО ЛИЦЕ, ВЪЛШЕБНАТА КОШУТА, ОДРАНАТА СТАРИЦА.

ДЕН ВТОРИ: МАГДАНОЗКА, ВЕРДЕ ПРАТО, ТЕМЕНУЖКА, КАЛЮЗО, ЗМИЯТА, МЕЧКАТА, ГЪЛЪБИЦАТА, МАЛКАТА РОБИНЯ, РЕЗЕТО, КУМЪТ.

ДЕН ТРЕТИ: КАНЕТЕЛА, БЕЗРЪКАТА ПЕНТА, ЛИКЪТ, УМНАТА ЛИКАРДА, ХЛЕБАРКАТА, МИШКАТА И ЩУРЕЦЪТ, ЧЕСНОВАТА ЛЕХА, КОРВЕТО, ГЛУПАКЪТ, РОЗЕЛА, ТРИТЕ ФЕИ.

ДЕН ЧЕТВЪРТИ: ПЕТЛЬОВОТО КАМЪЧЕ, ДВАМАТА БРАТЯ

ТРИМАТА КРАЛЕ ЖИВОТНИ

(LI TRE RI ANIMALE)

Трета забава от четвъртия ден

ТИТОНЕ, СИН НА КРАЛЯ НА ВЕРДЕ КОЛЕ [1], ТРЪГВА ДА ТЪРСИ ТРИТЕ СИ РОДНИ СЕСТРИ, ОМЪЖЕНИ ЗА СОКОЛ, ЕЛЕН И ДЕЛФИН. СЛЕД ДЪЛГО ПЪТЕШЕСТВИЕ ГИ НАМИРА, А ПО ОБРАТНИЯ ПЪТ СРЕЩА ЕДНА ПРИНЦЕСА, ЗАТВОРЕНА В КУЛА ОТ ДРАКОН; ТОЙ ДАВА ЗНАК НА ТРИМАТА СИ ЗЕТЬОВЕ И ВСИЧКИ МУ ИДВАТ С ГОТОВНОСТ НА ПОМОЩ. КАТО УБИВА ДРАКОНА И ОСВОБОЖДАВА ПРИНЦЕСАТА, ТИТОНЕ СЕ ЖЕНИ ЗА НЕЯ, А СЛЕД ТОВА ЗАЕДНО СЪС ЗЕТЬОВЕТЕ И СЕСТРИТЕ СИ СЕ ЗАВРЪЩА В СВОЯТА СТРАНА.

Слушателите били трогнати силно от милостта, която Маркучио оказал на Пармиеро, и се съгласили, че добродетелта е богатство, което нито времето ще изхаби, нито бурята ще отнесе, нито червеи ще го изтребят за разлика от другите житейски блага, които - както идват, така и си отиват; и ако нещо е придобито несправедливо, до внуците няма да стигне. Накрая Менека, желаейки да подправи ястието, току-що поднесено от Чека, сложила върху масата на разказите нова приказка.

Живял някога един крал на Верде Коле, който имал три красиви дъщери, в които били влюбени до забрава тримата синове на краля на Бел Прато [2]; но и тримата юноши, поради магия, имали животински облик и затова кралят на Верде Коле не се съгласявал да им даде дъщерите си за жени.

И ето че най-големият от братята, който бил прекрасен сокол, свикал със своето вълшебство всички птици при себе си на съвет, и там се събрали чинки, кралчета, врабчета, щиглеци, мухоловки, сови, папуняци, чучулиги, кукувици, свраки et alia genera pennatorum [3]. Тогава той изпратил всичките, които се явили на неговия повик, да изкълват къде-що има дървета в кралството Верде Коле, така че там да не останат нито цветчета, нито листа.

Вторият брат, който бил елен, свикал дивите кози, зайците, къртиците, глиганите - с една дума, всички диви животни в странат, и им заповядал да унищожат къде-що има посеви по земята, така че и тревичка да не остане.

А третият, който бил делфин, се сговорил със стотици морски чудовища и те предизвикали в морето такава буря, че край бреговете на кралството не останал нито един цял кораб.

Като видял, че работата върви на зле, и като нямал средства да възмезди всичките загуби, които му причинили тримата диви влюбени, кралят се съгласил да им даде дъщерите си, само и само да се избави от бедите. Зетьовете дошли и без всякакви празници и музика просто взели всеки своята жена от кралството. А когато младите невести напускали родния си дом, майката, кралица Градзола, им подарила по един еднакъв пръстен, като им казала, че ако им се случи да се разделят и след дълго време да се срещнат отново или да видят някого от своя род, ще могат да се разпознаят по тези пръстени.

И така, те се простили със своите родители и всяка заминала по пътя си. Соколът отнесъл Фабиела, най-голямата от сестрите, на една планина, толкова висока, че, издигайки се над облаците, стигала с върха си там, където няма дъжд, и я настанил в прекрасен дворец с всичката чест, подобаваща на кралица. Еленът отвел Васта, втората сестра, в толкова гъста гора, че сенките, свикани от Нощта, не знаели как да намерят изход, за да се включат в кортежа ѝ; там, в чудесен дом, сред градина, пълна с всякакви красоти, заживял с нея, както подобава на равна с него. А делфинът, като сложил Рита, най-малката, на гърба си, доплувал с нея до самата среда на морето, където на живописна скала я чакал такъв дворец, какъвто би стигнал и за трима крале със семействата им.

В същото време Градзола родила прекрасно момче, което нарекли Титоне. Когато Титоне станал на петнадесет години, видял как майка му тъгува за трите си дъщери, които било съдено да даде на трима мъже с нечовешки облик, и оттогава не била чувала нищо за тях. Той пламнал от силно желание да пътешества по света, докато не разбере нещо за сестрите си. Дълго молел баща си и майка си и накрая те го пуснали, като му дали всичко необходимо за изпътя и свита, подобаваща на сана му; а на прощаване кралицата му връчила пръстен, същия като тези, които дала преди това на дъщерите си.

И Титоне не оставил нито една тъмна дупка в Италия, нито една колиба във Франция, нито един ъгъл в Испания, където да не разпитвал за сестрите си; обходил цяла Англия, пресякъл Фландрия, видял Полша; с една дума, стигнал до краищата на Изтока и Запада, като изгубил всичките си слуги - кого по кръчми, кого по болници - и останал без пукнат грош. Накрая се добрал до върха на голямата планина, където живеел соколът с Фабиела. Докато, извън себе си от изумление, съзерцавал красотата на двореца им, с колони от порфир, със стени от алабастър, с прозорци, поставени в рамки от злато, и с керемиди от сребро, сестра му го видяла през прозореца, наредила да го повикат и го попитала кой е, откъде идва и каква съдба го е довела по тези краища. Когато Титоне казал името на своята страна, на баща си и майка си и своето име, Фабиела разбрала, че е неин брат, а освен това и пръстенът на пръста му се оказал точно като този, който получила някога от майка си. И като го прегърнала с огромна радост, тя, понеже се страхувала, че на мъжа ѝ неговото идване може да не му е приятно, го скрила на едно тайно място. Когато соколът се върнал вкъщи, Фабиела започнала да му говори, че я обзема силна мъка по своите близки. И мъжът ѝ отвърнал: “Остави тези думи, жено; не мога да те пусна при тях, докато сам не реша да отидем заедно”. “Но нека - казала Фабиела - да поканим поне на гости някого от моите родственици, за да получа все пак някаква утеха”. Соколът отговорил: “Нима някой от тях ще дойде да те навести на такова далечно място?” “А ако все пак дойде - продължавала Фабиела, - няма ли да ти бъде неприятно?” “Защо да ми бъде неприятно? - отвърнал соколът. - Достатъчно е, че е една кръв с тебе, за да го обикна като зеницата на окото си”.

Като чула от мъжа си тези думи и се ободрила, Фабиела извела от укритието брат си и го представила на сокола, а той казал на шурея си: “Пет и пет прави десет, а любовта идва през ръкавиците, както водата през ботушите! [4] Добре дошъл, смятай, че си в твой дом. Ползвай се от всичко и прави всичко, каквото пожелаеш!” След това соколът наредил на слугите си да почитат госта и да му служат така, като служат на самия него.

Когато Титоне прекарал в планината петнадесет дена, дошло му на ум да навести и останалите свои сестри. Той поискал от сестра си и от зет си позволение да замине и соколът му дал едно от своите пера с думите: “Носи това перо със себе си навсякъде, скъпи Титоне. Може би ще дойде време, когато ще го оцениш повече от цяла хазна. Така че го пази, а когато имаш нужда от помощ, хвърли го на земята с думите: “При мене, при мене!”, след което ще ми бъдеш благодарен”.

Като завил перото с хартия и го сложил в кесията си, след почтително сбогуване, Титоне тръгнал на път. И като изминал безмерно дълго разстояние, стигнал до гората, където живеел еленът със сестра му Васта. Принуден от глада, той се промъкнал в градината, за да откъсне няколко плода, и сестра му го видяла. Като го познала по същия начин, по който го познала Фабиела, тя го започнала с мъжа си, който му оказал всякакво гостоприемство, отнасяйки се с него, както подобава на достоен принц. А когато след петнадесет дена почивка Титоне поискал да тръгне, за да търси третата си сестра, еленът му дал косъм от козината си, като прибавил към подаръка същите думи, които му казал соколът, когато му дал перото.

Като се отправил на път със запаса от парите, които му дал соколът - и с още толкова, които му дал еленът, - Титоне странствал, докато не стигнал до края на земята, и тъй като по-нататък не можело да се върви пеш, качил се на един кораб с намерение да разпита за сестра си по всичките острови. И плавал той с попътен вятър по морето, докато не стигнал до острова, където живеел делфинът с Рита. Едва успял да слезе на брега, когато сестра му го видяла и го познала, както го познали и останалите. Зетят му оказал множество любезности, а когато Титоне се приготвил да си тръгне, за да се види най-накрая след дългото отсъствие с баща си и майка си, делфинът му подарил една от своите люспи [5], като казал същото, което казали и другите зетьове. След това Титоне се отправил на път.

Като слязъл на земята и не изминал и половин миля от брега, той се озовал в гора, която била безмитно пристанище на страха и тъмнината, с ежедневни панаири на безпомощност и ужас, и там се натъкнал на едно езеро, което целувало краката на дърветата, молейки ги да не го показват на безобразията, които причинява Слънцето. Сред езерото се издигала огромна кула, в прозореца на която Тотоне видял прекрасна девойка в краката на спящ дракон.

Като видяла приближилия се Титоне, девойката заговорила тихо и жално: “Добри момко, изпратен може би от Небето, за да утешиш моята нищета на това място, където никога не се е показвало християнско лице! Изтръгни ме от лапите на тиранина дракон, който ме похити от дома на моя баща, краля на Киара Вале [6], и ме заточи в тази проклета кула, където се задъхвам от плесен и мъка!”

“Ох - отвърнал Титоне, - как да ти помогна, красавице моя? Как да мина през това езеро? Как да се кача в кулата? Как да се приближа до този страшен дракон, който само с погледа си внушава ужас и сее страх, от което човек се насира? Но успокой се, почакай малко, ще видим дали няма някой друг с по-дълга тояга, за да прогони гадината. Крачка по крачка, както е казал Градасо [7]. И нека видим най-напред какво съм стиснал в юмрука си: яйце или вятър? [8]

Той хвърлил на земята перото, косъма и люспата, които получил от своите зетьове, с думите: “При мене! При мене!”. И както в летния зной от капките вода, падащи на земята, се появяват жаби, така и пред тях, изневиделица, застанали соколът, еленът и делфинът, които в един глас казали: “Ето ни, какво искаш?”

Като ги видял, Титоне казал силно зарадван: “Нищо друго, само да измъкнете нещастната девойка от лапите на дракона, да я изведете от кулата, да разрушите всичко тук, а красавицата да отведете в дома ми за моя невеста”. “Спокойно - отвърнал соколът. - Бобът е скрит там, където най-малко можеш да го намериш [9]. С нас ще обходиш на кон един карлин и пак ще остане място [10]. “Да не губим време - прибавил еленът. - Бедите, като макароните, трябва да се употребяват горещи”.

И соколът призовал ято огромни грифове, които влетели през прозореца на кулата, вдигнали девойката и я пренесли над езерото там, където стоял Титоне със своите зетьове. И ако отдалече тя му се струвала като Луната, отблизо красотата ѝ не отстъпвала на Слънцето. Но докато я прегръщал, говорейки ѝ всякакви нежни думи, драконът се събудил и като скочил през прозореца, заплувал стремително да го погълне. Тогава еленът повикал на помощ цял отряд лъвове, тигри, пантери, мечки и котки маймуни [11], които се нахвърлили вкупом върху дракона и го разкъсали с ноктите си. Когато всичко свършило и Титоне понечил да напусне гората, делфинът казал: “Искам и аз да ти бъда с нещо полезен”. И за да не остане спомен за това проклето и нещастно място, развълнувал така морето, че то, като излязло от пределите си, връхлетяло кулата и я разрушило до основи.

Виждайки всичко това, Титоне започнал да благодари на своите зетьове и накарал своята невеста да направи същото, защото именно те я избавили от голямото нещастие. А те му отвърнали: “Ние трябва да благодарим на тази прекрасна госпожа, защото заради нея можем да станем такива, каквито бяхме преди. Още в младите ни години, заради една обида, която майка ни нанесе на една фея, бяхме прокълнати да останем в образа на животни, докато не избавим от беда някоя кралска дъщеря. Ето че настъпи дългоочакваният миг, ето че узряха плодовете на офиката [12]! И сега по нов начин дишат гърдите ни и нова кръв тече в жилите ни!”

И с тези думи тримата се превърнали в трима прекрасни юноши. Един след друг те прегърнали своя шурей и стиснали ръката на невестата му, която била на седмото небе от радост. Виждайки това, Титоне възкликнал: “Господи Боже, защо не можем да споделим тази радост с баща ми и майка ми? На криле биха летели от щастие, виждайки своите зетьове толкова млади!” “Още не е късно - отвърнали зетьовете. - Защото срамът да се покажем в животински облик ни принуждаваше да бягаме от хорските очи; но сега, когато по милостта на Небето можем да общуваме отново с хората, бихме искали да се върнем всичките под един покрив заедно с нашите жени и да живеем в обща радост. Така че да вървим по-скоро на път и преди сутрешното Слънце да разтвори чувалите с лъчи в митницата на Изтока, с нас ще бъдат и нашите жени”.

Като нямали със себе си нищо освен коня на Титоне, те извикали, за да не вървят пеш, една прекрасна колесница, теглена от шест лъва, в която се качили петимата и като пътували цял ден, посрещнали вечерта в един крайпътен хан. И докато чакали да стане вечерята, се развличали с това, че четели разните глупости, които пишат по стените посетителите.

Накрая след вечерята младата двойка легнала да спи, а тримата зетьове, като се направили, че също отиват да спят, тръгнали отново на път и така бързали, че на сутринта, когато Звездите срамежливо, като току-що венчала се невеста, се крият от очите на Слънцето, отново били в хана, но вече с жените си. И след като те посрещнали Титоне и невестата му с безмерни обятия и безмерна радост, осмината седнали в колесницата и като изминали дълъг път, пристигнали във Верде Коле, където ги посрещнали с невероятни ласки кралят и кралицата, които се сдобили с внезапно богатство - четири деца, които смятали за изгубени, заедно с приход от трима зетьове и снаха, достойни да бъдат четири колони в храма на Красотата.

Изпратили и на краля на Бел Прато, и на краля на Киара Вале известие за всичко, което станало с децата им; и двамата дошли на голямото тържество, за да прибавят мазнината на своето веселие към пинято маритатото [13] на общото щастие, като приключат с някогашните беди, защото

час веселие да си доставиш,

сто години мъки ще забравиш.

1. Зелен хълм.

2. Красива ливада.

3. И прочее видове пернати.

4. Така казвали, когато по някаква причина било неудобно да се свалят ръкавиците при ръкостискане (например, когато носели доспехи). Зетят дава на шурея си да изпита едновременно и сърдечност, и сдържаност, и чувство за дистанция.

5.Ако съдим по многобройните скулптурни изображения на делфини от XV–XVII в. (“Фонтаните с делфини” в Рим, Салерно, Прато и много други градове), някога са смятали, че делфините имат люспи.

6. Светла долина.

7. Името на Градасо (сарацински цар, персонаж от поемата на М. Боярдо “Влюбеният Роланд” и поемата на Л. Ариосто “Неистовият Роланд”) е влязло в италианската реч като нарицателно за човек, който се хвали безмерно със силата си. В нарицателна употреба това име означава гигант с неимоверна сила и тук смисълът на изречението е следният: даже силният човек трябва да постъпва обмислено, без да бърза.

8. Смисълът на израза е: да видим дали няма да ни помогне нещо, което още не е изпробвано.

9. Визира си боба, който слагали в сладкиша по време на празника “Тримата царе” (5 януари), за да го търсят децата - старинна традиция у редица европейски народи.

10. Неаполитанският карлин по времето на Базиле имал диаметър около 20 мм.

11. В оригинала е именно така: gatte maimune. Звучи близо до Gatto Mammone, Котка Мамон - фантастичен звяр от народните приказки.

12. Така казвали за събития, които трябвало да бъдат чакани дълго и мъчително. С плодове от офика се хранели жителите на планинските местности, бедни на плодни растения. Събраните плодове слагали в мокра слама и постепенното им ферментиране ги правело бавно годни за ядене.

13.В оригинала: pignato maritato. На съвременнен италиансик: pignatta maritata. Празнично месно ястие (буквално: омъжена тенджера).

(Следва)