ХИЛЯДОЛИКИЯТ ХРИСТОС: ИСТОРИЧЕСКО РАЗСЛЕДВАНЕ – ГЛАВА 3. ЮДА БЛИЗНАКА И ГРАД ЕДЕСА / ГИБЕЛТА НА АПОСТОЛ ЮДА ТОМА

АВТОР: ЮЛИЯ ЛАТИНИНА

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

УВОД

ГЛАВА 1. НАХОДКАТА В НАГ ХАМАДИ; ОТ КОДЕКСА НА БРУС ДО ОКСИРИНХ; ГНОСТИЧНИЯТ ПОДХОД КЪМ СВЕТА

ГЛАВА 2. АПОСТОЛ ТОМА “ЕВАНГЕЛИЕТО ОТ ТОМА“; “ПРОТОЕВАНГЕЛИЕТО ОТ ТОМА“ И ЯКОВ ПРАВЕДНИКА; АРАМЕЙСКИЯТ ОРИГИНАЛ; МЯСТО НА НАПИСВАНЕ: ЕДЕСА; ЖИВОТЪТ И НЕОБИКНОВЕНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА АПОСТОЛА ЮДА ТОМА; ИСТОРИЧНОСТ

ГЛАВА 3. ЮДА БЛИЗНАКА И ГРАД ЕДЕСА; РЕАЛНИЯТ АПОСТОЛ ТОМА; ЕВРЕИТЕ ИЗВЪН ГРАНИЦИТЕ НА РИМ; ЕДЕСА; ЦЪРКВАТА В ЕДЕСА; ХРИСТИЯНИТЕ И НАЗОРЕИТЕ; ТЕОЛОГИЯТА НА МНОГОЦВЕТНИТЕ ОДЕЖДИ; РЕАЛНАТА БИОГРАФИЯ НА ЮДА ТОМА

В БИБЛИОТЕКАТА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ:

ХИЛЯДОЛИКИЯТ ХРИСТОС: ИСТОРИЧЕСКО РАЗСЛЕДВАНЕ

ГЛАВА 3. ЮДА БЛИЗНАКА И ГРАД ЕДЕСА

ГИБЕЛТА НА АПОСТОЛ ЮДА ТОМА

И така, имаме две легенди. Едната е християнската легенда за приемането през 30-те години на християнството от Абгар, царя на Едеса. Другата е юдейската легенда за приемането на юдаизма по същото време от Изат, царя на Адиабена, и майка му Елена.

Ние сме склонни да предположим, че тези две истории описват една и съща ситуация, а именно - покровителството, което набатейците, едесците, адиабенците и партяните оказвали на религиозните врагове на Ирод и римляните. Едеса и Адиабена били разположени на един и същи търговски път, съюзявали се помежду си (например през 194 г., когато римляните нападат Нисибис) и двете градски династии били свързани с роднински връзки. Знаем например, че в Едеса шестнадесет години управлявал “Ману, син на Изат”, който прекъснал с царуването си безкрайната редица от различаващи се само по номерата си Абгаровци и на когото явно царят на Адиабена е бил баща [1].

Ние имаме също така две различни легенди за разпръскването на апостолите. Според каноничните “Деяния на апостолите” вярващите, след гонението, “последвало убийството на Стефан”, се отправили по градовете и селата на Римската империя и “достигнали до Финикия, Кипър и Антиохия, където съобщавали посланието само на юдеи” (Деяния, 11:19).

Според другата версия, която без много желание и без голям ентусиазъм споменава Евсевий Кесарийски, светите апостоли се разпръснали по цялата земя, при което на Тома по жребий “се паднала Партия” [2].

Класическата библеистика от XIX в., библеистиката на “малкия ручей”, признала за правилна първата версия, а втората отнесла за сметка на неизбежното християнско преувеличение и самохвалство. Ако се замислим обаче, втората версия е много по-логична.

Напълно неразбираемо е защо бегълците от подконтролния на римляните Ерусалим, говорещи на арамейски език и проповядващи само на юдеи, трябва да отидат на повече от седемстотин километра в гръцкоговорещата и подвластната пак на римляните Антиохия. Арамейската Едеса, намираща се на почти същото разстояние, но извън пределите на империята, изглеждала за мнозина от бегълците къде по-логична отправна точка.

Миленаристите бягали отвъд Ефрат и по още една проста причина: надявали се да се върнат.

Всяка секта, претърпяла временно поражение, има две възможности да възстанови своето влияние. Едната е да вдигне ново въстание. Другата - да увеличи числеността си, вербувайки в мирно време нови привърженици. Вербуването протича преди всичко за сметка на това, че сектата взема имуществото на своите богати покровители и го раздава на бедните - така, както направил апостол Тома, когато строял дворец на Гундафор.

Тук особено помагат всякакви природни бедствия - земетресения, глад и прочее. Те, първо, винаги могат да бъдат обяснени с Божия гняв (причина за гнева винаги ще се намери), - второ, снабдяването с продоволствия на гладуващите е ненадминат начин за вербуване.

Именно такъв глад се разразил в Палестина по време на император Клавдий, иначе казано - след 44 година. Християнската община не се забавила да се възползва от него и, според “Деянията на апостолите”, събрала “ помощи за братята и сестрите в Юдея” (Деяния, 11:29).

Което е още по-интересно, именно този глад накарал царица Елена да отиде в Ерусалим. Според Йоисф Флавий новопокръстената назорейка, като научила за глада, изпратила хора да купят хляб от Египет и фурми от Кипър, а синът ѝ изпратил допълнително в Ерусалим много пари. “Разпределена сред нуждаещите се, тази сума спасила мнозина от жестоките мъчения на глада” [3].

Раздаването на продоволствия довело до това, че популярността на сектата нараснала, и през 45 г. в Юдея избухнало ново въстание.

Начело на въстанието стоял някакъв пророк, който обещал на своите привърженици да раздели водите на Йордан, както в древни времена направил това Исус Навин. Йосиф Флавий го нарича ”гоис” ( γόηс), което ще рече магьосник, вълшебник.

Гоис е стандартният термин, с който Йосиф нарича пророците от “четвъртата секта”. Това е същият термин - магьосник, измамник, вълшебник, - с който апостол Юда Тома нарича постоянно в “Деянията на Тома” своите врагове.

“Той се представял за порок и уверявал, че ще заповяда на реката да раздели водите си и да ги пусне лесно да минат” - пише Йосиф [4]. Вместо от разделени води бунтовниците били посрещнати от римска кавалерия и главата на гоиса била изложена в Ерусалим за назидание на останалите бунтовници.

Как се е казвал нашият гоис?

Според единствената бележка, запазила се за него в “Юдейските древности”, името му било Теуда. Роберт Айзенман смята, че Теуда е Юда Тома.

В такъв случай биографията на Юда Тома получава логичен завършек.

След екзекуцията на Исус и разгрома на ръководеното от него въстание част от неговите привърженици избягали в земите, говорещи арамейски език и простиращи се отвъд Ефрат. Те били влиятелни хора (вижте историята за “юдейския велможа Товия”), въоръжени и, несъмнено, фанатици. Техният предводител наричал себе си нов Христос.

Царете по тези земи покровителствали сектата. Благотворителната дейност на адиабенската династия в Юдея, както знаем, не се ограничила с раздаване на продоволствия. След двадесет години тази благотворителност завършила с участието на Монобаз и Кенедай, а също така на множество незнайни “роднини и деца” на цар Изат в Юдейската война.

Вероятно първият опит да се предизвика подобна война е бил през 46 година, веднага след смъртта на последния формално независим цар на Юдея, Ирод Агрипа, когато територията отново преминала под прекия контрол на римляните. За миленаристите това било страшно оскърбление, а за владетелите на Едеса и Адиабена - знак, че следващите в редицата са те.

Мощните продоволствени влияния, идващи отвъд Ефрат, помогнали да нарасне популярността на сектата и на първо място на нейния предводител, който имал база в три страни, иначе казано - на Юда Тома. През 46 година, като събрал достатъчно привърженици, той вдигнал въстание, бил разбит от войските на Куспий Фад, взет в плен и екзекутиран.

Статутът на “духовен близнак”, за който Юда претендирал, поставя пред нас още един огромен проблем.

Ние знаем много слабо как наистина е еволюирала вярата в Исус отвъд Ефрат. Но затова пък знаем много добре човека, който - въпреки цялата цензура, но която е подложен в Новия завет - ръководел Ерусалимската църква в продължение на тридесет години, до 62 г., докато не го хвърлили по присъда на Синедриона от стените на Храма.

Това бил физическият брат на Исус, Яков, с прозвището Цадок, фанатик, който не ядял месо и не пиел вино - той бил Папа на общината, неин Първосвещеник, неин абсолютен владика, човекът, за конфликта с когото разказват сдържано писмата на апостол Павел, този, чиито явно емисари биели Павел по всичките градове на империята от Листра до Солун заради това, че интерпретирал неправилно идеите на вожда.

Какви са били в такъв случай отношенията между физическия брат и духовния близнак?

Както вече отбелязахме, “Евангелието от Тома” помни добре първенството на Яков и смята, че след като Исус остави своето паство, негов лидер ще бъде “Яков Праведника, заради когото бяха създадени небето и земята” (Тома, 12).

Но не е трудно да видим също така, че титлата на Юда е зле прикрита полемика с претенциите на Яков. Яков бил физически брат на Исус. Юда Тома - да вдигнем летвата - бил негов духовен близнак.

Теологията за духовния близнак била за Яков най-малко потенциален проблем. Ако всеки Лъжец започне да заявява, че е станал Христос, какво ще стане с организацията и йерархията?

Роберт Айземан, представящ пред публиката трактовка на кумранските текстове, която не е тривиална и се разминава значително с обичайната, предполага, че Кумран е бил контролиран от партията на Яков Праведника. И че когато “Дамаският документ” - един от основните текстове на Кумран - говори за някакъв Лъжец, който отвел със себе си част от общината, този Лъжец е Павел.

Обаче Лъжец е безмерно понятие. Лъжец е и Дяволът, и Псевдомартусът, и Еретикът - това е всеки, който се е отклонил от генералната политика на партията. Също както твърдото доктринарство на марксистите се съпровождало от постоянни разколи, точно така и свръхбезапелационната йерархия на зилотите се съпровождала постоянно от появата на все по-нови и по-нови Лъжци. Юда Тома, подкрепян от говорещата арамейски език община отвъд Ефрат, бил в началото на 40-те години много по-силен кандидат за ролята на Лъжец от ренегата Павел.

Възвишената теология на Юда Тома може би е съдържала в основата си обикновено политическо съперничество. В дъното на мистичната теза, че всеки може да стане Христос, е лежала битката за влияние. И ако това е така, гибелта на Юда Тома е имала едно важно следствие: тя помогнала на Яков Праведника да концентрира в ръцете си цялата власт.

Ние не претендираме, че нашата реконструкция е напълно достоверна - в нея има прекалено много празнини, бели петна, смели отъждествявания и неоправдано изправени ъгли.

Ние се докоснахме едва-едва до историята на говорещите арамейски език последователи на Исус отвъд Ефрат - ще се върнем към тази история в разказа за манихейците и елхасаитите. В тази глава нашата цел беше да посочим две важни неща.

Първо: географското разпространение на ранното християнство е несъвместимо с теорията за “малкия ручей”, а разногласията между сектантите не включвали само спора между Яков Праведника и апостол Павел.

Второ: “Евангелието от Тома” е запазило някои много ранни изречения, които не са влезли в каноничните гръцкоезични Евангелия. То било “пряко и почти непрекъснато продължение на учението на Исус, нямащо паралел в каноничната традиция” [5].

Като вземем предвид факта, че тези изречения имали протогностичен характер, твърдението на римската църква, че гностицизмът е “късна ерес”, едва ли би могло да бъде истина.

Апостол Юда Тома, съвременник и ученик на Исус, смятащ себе си за ново въплъщение на Месията, е бил, от гледна точка на несъществуващите още ортодокси, еретик и гностик.

Но бил ли е единственият гностик в своето поколение?

Да продължим нашия разказ.

БЕЛЕЖКИ

1. Steven K. Ross. Roman Edessa. P. 30 (Chron. Zuq. 121–2/91).

2. Евсевий Кесарийский. Церковная история, 3, 1, 1.

3. Иосиф Флавий. Иудейские древности. 20, 2, 6.

4. Иосиф Флавий. Иудейские древности. 20, 5, 1.

5. Helmut Koester. ‘GNOMAI DIAPHOROI’, in Trajectories through Early Christianity (ed. James M. Robinson and Helmut Koester; Philadelphia: Fortress Press, 1971). P. 139

(Следва)