ХИЛЯДОЛИКИЯТ ХРИСТОС: ИСТОРИЧЕСКО РАЗСЛЕДВАНЕ – ГЛАВА 3. ЮДА БЛИЗНАКА И ГРАД ЕДЕСА / ЦЪРКВАТА В ЕДЕСА

АВТОР: ЮЛИЯ ЛАТИНИНА

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

УВОД

ГЛАВА 1. НАХОДКАТА В НАГ ХАМАДИ; ОТ КОДЕКСА НА БРУС ДО ОКСИРИНХ; ГНОСТИЧНИЯТ ПОДХОД КЪМ СВЕТА

ГЛАВА 2. АПОСТОЛ ТОМА “ЕВАНГЕЛИЕТО ОТ ТОМА“; “ПРОТОЕВАНГЕЛИЕТО ОТ ТОМА“ И ЯКОВ ПРАВЕДНИКА; АРАМЕЙСКИЯТ ОРИГИНАЛ; МЯСТО НА НАПИСВАНЕ: ЕДЕСА; ЖИВОТЪТ И НЕОБИКНОВЕНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА АПОСТОЛА ЮДА ТОМА; ИСТОРИЧНОСТ

ГЛАВА 3. ЮДА БЛИЗНАКА И ГРАД ЕДЕСА; РЕАЛНИЯТ АПОСТОЛ ТОМА; ЕВРЕИТЕ ИЗВЪН ГРАНИЦИТЕ НА РИМ; ЕДЕСА

В БИБЛИОТЕКАТА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ:

ХИЛЯДОЛИКИЯТ ХРИСТОС: ИСТОРИЧЕСКО РАЗСЛЕДВАНЕ

ГЛАВА 3. ЮДА БЛИЗНАКА И ГРАД ЕДЕСА

ЦЪРКВАТА В ЕДЕСА

Представител на християнската църква, която по-късно станала господстваща в Римската империя и която нарекла себе си „католическа“, иначе казано – всеобща, и „ортодоксална“, иначе казано – правоверна, се появил в Едеса около 200 година почти едновременно с войските на Север. Това бил някой си Палут, ръкоположени от антиохийския епископ Серапион.

За свое учудване – и вероятно огорчение – Палут намерил в града множество секти, вярващи в Исус Христос. Всички те говорели арамейски език, иначе казано – същият език, на който говорел и Исус. Последователите на Палут били дълго време малцинство сред тези страшни еретици и получили от тях презрителното прозвище „палутиани“.

Положението започнало да се оправя едва през IV в., когато ортодоксалното християнство станало отначало държавна, а след това, през 380 г. - единствената разрешена религия в империята. През 411 г. епископ на Едеса станал някой си Рабула. Методите, използвани от Рабула за разправа с еретиците, се различавали малко от тези, с които по-късно инквизицията се разправяла с албигойците и катарите. Той конфискува имуществото им, горял книгите им и не се гнусял да насъсква срещу „еретиците“ войнствени фанатици.

„Със силата на Бога този прославен съмишленик на Исус Христос успял да унищожи домовете, в които се събирали, да вземе и да пренесе всичките им съкровища в своята църква, докато и камък даже не взел от тях за своя полза... Хиляди евреи и безброй еретици той накарал да приемат вярата в Месията по време на своето свещеничество“ – с нескрито възхищение съобщава „Животът на Рабула“ [1].

Усърдието на Рабула било още по-силно поради това, че точно тогава императорската власт отслабнала силно и епископите били де факто теократични управители на градовете. Колкото по-малко еретици и езичници имало в тези градове, толкова по-абсолютна била властта им.

Освен прякото изтребване на еретиците, Рабула водел с тях сериозна идейна полемика. Най-важен инструмент в тази полемика бил съчиненият по времето на Рабула текст, наречен „Учението на Адай“ [2].

Това бил трогателен текст, включващ в себе си ни повече, ни по-малко кореспонденция между Исус и Абгар, царя на Едеса. В тази кореспонденция Абгар предлагал на Исус да го защити от кървавите евреи, които всеки момент се канели да го разпънат. В „Учението на Адай“ се казвало също, че след смъртта на Исус апостол Тома изпратил в Едеса своя ученик Адай, чийто ученик пък бил Палут. (Същият ортодокс Палут, който, ще припомним, се появил в Едеса около 200 година и чиито ученици дълго били наричани „палутиани“). А човекът, в чийто дом се установил Аддай, бил някой си Товия, юдей.

Този късен текст, като фалшификат, е скъпоценен за нас със следното: негова мишена са почти всички големи групи „еретици“, живеещи по това време в Едеса.

Кои са били тези „еретици“, от които гъмжала Едеса?

На кого принадлежал храмът, унищожен от наводнението през 201 година?

Един от тях, както лесно може да се досети читателят, е нееднократно споменаваният от нас Бардесан – аристократ, другар в детските игри и фаворит на цар Абгар VIII.

Учението на Бардесан било не просто популярно в Едеса. „Животът на Рабула“ се оплаква, че Бардесан “прелъстил със сладостта на своите химни целия елит на града“ [3]. А един от малкото текстове на Бардесановата школа, които са стигнали до нас под името „Книга със закони на държавите“, даже твърди, че Бардесан покръстил в своята вяра цар Абгар. Така той бил не само негов фаворит, но и духовен наставник.

На пръв поглед това съобщение може да ни се стори странно. По какъв начин царят на езическата Едеса, където имало храмове на Небето и Бел, където в свещени езера, посветени на Атаргатис, се плодели неприкосновени шарани с плавници, украсени със скъпоценности, където вярвали в арабските богове близнаци Азиз и Моним, в Сутрешната и Вечерната Звезда, е могъл да повярва в Исус?

Тук обаче трябва да имаме предвид две неща.

Първо, вярата на Бардесан се различавала кардинално от тази, която изповядвала римската църква. За римската църква, преследвана от държавата, всичките достижения на Рим и Гърция, всичките статуи, богове, портици, колонади, философия и изкуство били дело на Сатаната. Те трябвало да бъдат унищожени и разсипани, а привържениците им – покръстени в истинската вяра. Не същото било при Бардесан: вярата му била по същество комплект от езотерични духовни практики, обещаващи сливане на човека с Бога, и Бел и Атаргатис не пречели на тази вяра, още повече че Бардесан не отричал съществуването на всякакви малки богове – той просто смятал, че човекът стои по-горе от тях в реда на творението.

Освен това боговете на Едеса се различавали много от римските. Въпросът е, че това били преди всичко семитски богове. За семитските религии, при цялото им многобожие, било характерно почитането на божествената Триада – Бог Баща, Богиня Майка и Бог Син. В Хатра това били например Марен (Господ), Мартен (Господарката) и Бар Марен – техният Син [4]. В Едеса били Бел, космокреатор, главен бог във вавилонския пантеон, творец на небето и на земята, съпругата му Атаргатис и синът им Небето – посредник между Бел и човечеството [5].

Именно такива отношения свързвали по всяка вероятност в домонотеистичния яхвизъм Ел, върховния бог, съпругата му Ашера и сина им Яхве и именно така си представял Бардесан произхода на Исус Христос.

„Нещо се изля от Бащата на Живота,

и Майката забременя с тайнството на риба, и го роди,

и той беше наречен Син на Живота“ [6].

Не можем да припишем „Евангелието от Тома“ на Бардесан, който е роден през 154 г. То било написано малко преди неговото раждане. И вероятно е било една от книгите, от които се е учел, и вероятно именно общината, към която принадлежал Бардесан, е почитала Тома като един от своите основатели. Но с голяма вероятност можем да припишем на Бардесан „Одите на Соломон“, написани в Едеса великолепни гностични текстове, разказващи за възнесението на небето и сливането с бога. „Одите на Соломон“, също като „Евангелието от Тома“, се характеризират с пълно отсъствие на интерес към земния живот на Христос и с пълна търпимост.

Както виждаме, ортодоксалният фалшификат, наречен „Учението на Адай“, е бил насочен и срещу бардесанитите и техния апостол Юда Тома. Фалшификатът твърдял, че Юда Тома не е идвал никога в Едеса – нищо, че Егерия видяла там неговата гробница! Той твърдял още, че човекът, който донесъл християнството в Едеса, бил някой си Адай.

Освен това „Учението на Адай“ било насочено и срещу манихейците, които в Едеса също били неимоверно много. За основателя на манихейството, пророка Мани, който се родил през 216 г., ще поговорим в тази книга по-късно, а сега ще отбележим, че човек на име Адай бил един от знаменитите сподвижници на Мани. Църквата явно го експроприирала, че и го обявила за наставник на Палут [7].

Още един знаменит сирийски „еретик“ бил Татиан (120-180 г.). За разлика от Бардесан той бил тясно свързан с Рим – дълго време живял в столицата на империята и даже бил ученик на главния идеолог (ако не и основател) на ортодоксията – Юстин Мъченик. Именно Татиан, като се върнал в Сирия, занесъл там римските Евангелия. До това време говорещите арамейски език последователи на Исус, ако се съди по всичко, не се интересували особено от неговия земен живот, предпочитайки сборници с изречения като „Евангелието от Тома“. От четири (или три) Евангелия Титиан направил едно – така наречения „Диатесарон“. „Диатесарон“ бил основното сирийско Евангелия чак до V в. Рабула и неговите подчинени го унищожили със същото усърдие, с което средновековните християни горели Талмуда. Теодорит Кирски разказва с гордост, че само в неговия малък диоцез били намерени и унищожени двеста копия на еретичното съчинение [8].

Основното нещо, в което църквата обвинявала Татиан, бил енкратизмът или, просто казано, прекомерният аскетизъм. Татиан (като апостол Тома) проповядвал плътско въздържане. Аскетизмът и безбрачието били стандартна съставка на сирийското християнство и в него от самото начало съществували институциите на „синовете на Завета“ и на „дъщерите на Завета“, бъдещите монаси и монахини [9]. „Деянията на Тома“ обясняват причината за този аскетизъм. От гледна точка на сирийските последователи на Исус именно умъртвяването на плътта позволявало да се превърне тялото в Божи Храм, достоен съд, в който може да слезе Христос. Защото в храм, който е разхвърлян, замърсен, потънал в лакомия и секс, Христос не би слязъл.

Изглежда много странно, че през II в. римската църква смятала аскетите за еретици. Но въпросът е в това, че през II в. църквата в Рим проповядвала често на богати матрони и придворни освободени роби, а тази част от населението не била много склонна към аскетизъм. Положението се променило през IV в., когато църквата дошла на власт и се оказало, че старите деви, умиращи без потомство, ѝ завещават с желание своето имущество. Оттогава ортодоксите станали горещи поклонници на аскетизма, но Татиан така и си останал еретик.

Освен манихейците и бардесанитите в Едеса, ако се вярва на „Житието на Рабула“, свирепствали греховните учения на маркионитите, борборитите, аудианите (тези гнусни еретици празнували Пасхата на 14 нисан, също като Исус, докато църквата през IV в. след указ на Константин започнала да я празнува според слънчевия календар) и загадъчните месалиани, които учели за мистично единение с бога и имали свещеници както мъже, так а и жени.

И бардесанитите, и месалианите, и аудианите били представители на чисто сирийското, местно арамейскоговорящо християнство, което нямало аналог в други части на империята. Не е трудно да забележим обаче, че те не били и не можели да бъдат първоначална форма на християнството в Едеса. Те се развивали паралелно с римската църква, но изобщо не били нейни предшественици.

Но „Учението на Адай“ спори не само с тях. Една от нейните най-главни мишени са проклетите евреи – убийците на Христос.

„Чух също така и това, че юдеите роптаят срещу тебе и те преследват, и искат да те разпънат, и гледат някак си да ти навредят. Аз имам един малък и прекрасен град, достатъчен за двама, за да живеем мирно в него“ – пише в този текст цар Абгар на Исус [10].

При това, въпреки зверския си антисемитизъм, „Учението на Адай“ съобщава, че глава на църквата след смъртта на Исус станал някой си Яков, а след идването си в Едеса апостол Адай се установил у някой си юдей Товия. В своето изложение на тази легенда Мовсес Хоренаци нарича въпросния Товия „юдейски велможа, който някога се скрил от Аршам и не отстъпил от юдейството, а останал верен на неговите закони, докато не повярвал в Христос“ [11].

Това кара мнозина изследователи да предполагат, че „юдеят Товия“ принадлежи към доста ранни и автентични пластове на легендата за цар Абгар. Легендата била редактирана от ортодоксите на Рабула и била приспособена за техните нужди, но не била тяхно творение.

Как се наричали юдеите, които вярвали като Товия, и чиито следи се запазили в древните слоеве на „Евангелието от Тома“? Как се наричали тези последователи на Исус, които смятали, че не може да бъде видян Бога, ако не се почита съботата?

Те имали много названия, но най-известното и популярно било назореи. Или по-точно, ако вземем думата от арамейски език, без да я пропускаме предварително през ситото на гръцките букви - нацореи.

БЕЛЕЖКИ

1. The Life of Rabbula, 41 // Jr. Phenix, R. Robert; Cornelia B. Horn. The Rabbula Corpus: Comprising the Life of Rabbula, His Correspondence, a Homily Delivered in Constantinople, Canons and Hymns (Writings from the Greco-Roman World Book 17). P. 59. SBL Press, 2017.

2. За датировката на „Учението на Адай“ виж: Jan Willem Drijvers, The Protonike Legend, the Doctrina Addai and Bishop Rabbula of Edessa, Vigiliae Christianae. Vol. 51, No. 3 (Aug., 1997). P. 298–315.

3. The Life of Rabbula, 40.

4. W. Drijvers. Cults and Beliefs of Edessa, Leiden, Brill, 1980. P. 41.

5. W. Drijvers. Cults and Beliefs of Edessa, Leiden, Brill, 1980. P. 62.

6. W. Drijvers. Bardaisan of Edessa. Gorgias Pr, 2014. P. 144.

7. J. W. Drijvers. The Protonike Legend, the Doctrina Addai and Bishop Rabbula of Edessa Vigiliae Christianae. Vol. 51, № 3 (Aug., 1997). P. 298–315.

8. Theodoret Haeret. Fab. I 20, cited in Stevenson // Creeds, Councils and Controversies. P. 308.

9. Robert Murray. Symbols of Church and Kingdom: A Study in Early Syriac Tradition. P. 14.

10. Мещерская Е. Н. Легенда об Авгаре. М.: Наука, 1984. C. 187.

11. Мовсес Хоренаци. История Армении, 2, 33.

(Следва)