КАКВО ОЗНАЧАВА ДА РАЗБЕРЕШ, ЧЕ УМИРАШ

ИЗТОЧНИК: THE ATLANTIC

АВТОР: ДЖЕНИ ДИЪР

ПРЕВОД ОТ АНГЛИЙСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Лекари от палеативната медицина обясняват „екзистенциалния шамар“, с който много хора се сблъскват в края на живота си

Неса Койл нарича „екзистенциален шамар“ момента, когато умиращият разбира за първи път, на инстинктивно равнище, че смъртта е близо. За мнозина осъзнаването на това идва внезапно: „Обичайният навик да оставяме мислите за смъртта на заден план е вече невъзможен – пише Койл, медицинска сестра и пионер в палеативната медицина. - Смъртта не може да бъде повече отричана“.

Не зная кога точно майка ми, която почина от рак на гърдата, се е сблъскала с екзистенциалната си криза. Но имам предположение: родителите ми изчакаха един ден след първоначалната ѝ диагноза и тогава се обадиха на брат ми, на сестра ми и на мене. Първо намериха мене. Баща ми не беше от много спокойните хора, но тогава каза, много спокойно, нещо в този смисъл: „Майка ти е диагностицирана с рак на гърдата“.

Последва пауза и след това звук, който не мога да опиша нито като ридание, нито като вик, но беше страшен. Беше толкова нехарактерно, че и тогава не разбрах, и сега не зная, дали дойде от баща ми, или от майка ми.

Мисля, че това беше моментът на нейния – техния - екзистенциален шамар.

За много пациенти с терминални заболявания, отбелязва Койл, това осъзнаване ускорява личната криза. Изследователите са ѝ дали други имена: криза на осъзнаването на смъртта, екзистенциална повратна точка или екзистенциална криза. Обикновено се случва като при майка ми, почти веднага след поставянето на лекарската диагноза. Лекарите се съсредоточават върху физиологичните проблеми: имате неизлечима болест, сърцето ви е слабо, дробовете ви не работят добре. Но непосредственият ефект е психологически. Гари Родан, специалист по палиативна медицина, който е учил едновременно и вътрешни болести, и психиатрия, нарича това „първа травма“: емоционален и социален ефект от болестта.

Корените на тази травма може да са частично културни. Повечето хора осъзнават на интелектуално равнище, че смъртта е неизбежна, казва Вирджиния Лий, медицинска сестра, която работи с болни от рак. Но „поне в западната култура си мислим, че ще живеем вечно“. Много от пациентите на Лий с напреднал рак са ѝ казвали, че са смятали смъртта за нещо, което се случва на другите хора – преди да научат своята диагноза. „Чувала съм от пациенти с рак, че животът им се променя веднага, още от момента, в който лекарят или онкологът им съобщи, че диагнозата е сигурна“ – казва тя.

Шокът от сблъсъка със своята смъртност не се случва задължително в този момент, отбелязва Койл. Това може да стане и когато се погледнете в огледалото и изведнъж осъзнаете колко сте отслабнали или как дрехите не ви стоят вече добре. „Не е необходимо да е винаги словесно. Не е задължително да е това, което другите ви говорят – казва Койл. - Душата може да ти каже, очите на другите хора могат да ти кажат“.

Е. Менсъл Патисън, един от първите психиатри, които започват да пишат за емоциите и реакциите на умиращите хора, обяснява в книгата си The Experience of Dying защо това осъзнаване предизвиква радикална промяна в начина, по който хората мислят за себе си: „Всички ние живеем с мисълта, че все някога ще умрем. И проектираме занапред житейския си път. Иначе казано, предвиждаме определена продължителност на своя живота и организираме своите дейности и планове. И тогава внезапно може да ни връхлети кризата... Независимо дали е заради болест или заради случайност, потенциалният ни житейски път се променя“.

При тази криза хората изпадат в депресия или отчаяние, или гняв, или и трите. Те страдат. Те се борят със загубата на смисъл. Цялата система от убеждения на човека може да бъде поставена под въпрос, защото „на практика всеки аспект от живота му ще бъде застрашен от промени, наложени от болестта и нейното протичане“, пише Лий. В малко датско проучване от 2011 година пациенти с неизлечим рак на хранопровода казват, че след поставянето на диагнозата животът им сякаш е излязъл извън контрол. Някои са учудени защо точно те са получили фаталната диагноза и са изпаднали в отчаяние и безнадеждност. „Не ме интересува нищо – казва един пациент. - Аз просто се предадох“.

През 70-те години на миналия век двама харвардски изследователи, Ейвъри Уайсмън и Дж. Уилям Уордън, осъществяват фундаментално проучване върху екзистенциалната криза. Пациенти с току-що диагностициран рак, на които им остава не повече от три месеца живот, са интервюирани от няколко гледни точки. Отначало на почти всички болни, участващи в проучването, екзистенциалните проблеми им изглеждат по-важни от справянето с физическите въздействия на болестта. Периодът е шокиращ, но относително кратък и не толкова тежък – около два до три месеца. За няколко пациенти кризата отключва или създава трайни психологически проблеми. Други като че ли приемат положението, след това се връщат към състояние на отрицание, после отново го приемат – няколко пъти поред. В проучването си изследователите описват пациентка, която, след като чува диагнозата, заява, че не знае какво означава това и че в близко бъдеще няма да се интересува от никакви диагнози.

Лекарите от палиативната медицина мислеха, че пациентът е или в състояние на отрицание, или в състояние на приемане и точка, казва Родан. Но сега той и колегите му вярват, че хората са по-склонни да преминават от едното състояние в другото. „Трябва да живеете със съзнанието за смъртта и в същото време да балансирате с опитите си да останете ангажиран в живота - смята Родан. - Умението за се запази тази двойнственост – която ние наричаме двойно осъзнаване – е според нас основна задача“.

Независимо от това дали хората могат да намерят този баланс, екзистенциалната криза не продължава много; пациентите не могат да останат дълго в състояние на остра тревожност. По време на своята работа Койл установява, че по-късните максимуми на дистрес обикновено не са толкова тежки като първоначалните. „Щом веднъж сте се сблъскали със смъртта по този начин, това вече не е ново за вашето съзнание“, казва тя.

Екзистенциалният шамар не винаги води до психични страдания и медицински специалисти, които работят с умиращи, казват, че има редки случаи, при които пациентите като че ли прескачат изцяло тази фаза или поне я преживяват много по-безболезнено. „Хората могат да стигнат постепенно до осъзнаването – казва Койл. - Не е задължително това осъзнаване да предизвика внезапен шок“.

Но за повечето намирането на начини как да се адаптират към живота със застрашаващата ги смъртоносна болест е трудно, необходим е познавателен процес - смята Лий. Когато пациентите преодолеят екзистенциалната криза, те откриват, че се чувстват по-добре от преди. Тези пациенти са склонни да бъдат по-състрадателни към другите и ценят повече живота, който им остава.

За да достигнат до това, те трябва да бъдат изправени пред факта, че ще умрат. „Ако сте затворен човек и не обичате да мислите за тези неща, вие се справяте добре с проблемите, когато животът ви върви добре - казва Родан. - Но след смъртната диагноза реалността не ви позволява да направите това. Все едно да се преструвате, че нямате нужда от чадър или нещо подобно, или че не вали, когато вали. Можете да постъпите така, но в такъв случай ще трябва да стоите под дъжда“.