петък, февруари 19, 2021

НЕАНДЕРТАЛЦИТЕ, ТЕЗИ САМОТНИ ХОРА

ИЗТОЧНИК: EL PAIS

ПРЕВОД ОТ ИСПАНСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Постепенното сближаване между Homo sapiens, съвременните хора, и неандерталците, от интелектуална, но и генетична гледна точка, е един от най-заплетените научни въпроси през последните десетилетия. Най-близкият човешки вид, който населявал Европа и Азия поне 300 000 години, престана да бъде за нас далечно огледало и в него се отразява все по-близо образът на съвременното човечество. Тази промяна предизвика неудържим интерес към неандерталците, които се появяват постоянно в научни публикации, в популярни книги и в музейни експозиции.

Както отбелязва израелският есеист Ювал Ноа Харари, „със самия факт на своето съществуване неандерталците хвърлят ръкавица на някои от нашите най-заветни идеали и илюзии, карат ни да се усъмним в убеждението, че Homo sapiens се издига като връх на творението и на това, което наричаме хуманно. И тези въпроси са днес актуални както никога досега“. Авторът на “Sapiens“ [1] пише тези думи в „Ню Йорк Таймс“, рецензирайки книгата „Родствениците. Животът, любовта, смъртта и изкуството на неандерталците“ („Kindred. Neanderthal life, love, death and art“), написана от британската изследователка и археоложка Ребека Ураг Сайкс и превърнала се в бестселър сред англосаксонския свят.

Ураг Сайкс се опитва да обобщи в книгата си всичките знания за неандерталците, които са се натрупали през последните три десетилетия, процес, който се ускорява особено, когато преди десет години екип от института „Макс Планк“ в Лайпциг, ръководен от Сванте Пеебо, проучва човешкия геном и открива, че съвременните хора носят малка част от гените на неандерталците и че между двата човешки вида е имало процес на хибридизация. По-философска е неотдавнашната книга „Животът, разказан от един сапиенс на един неандерталец“ („La vida contada por un sapiens a un neanderta“), в която писателят Хуан Хосе Мийас и палеонтологът Хуан Луис Арсуага, съдиректор на фондацията „Атапуерка“ (La Fundación Atapuerca), говорят и за божественото, но преди всичко за хуманното. Издадена е също така и книгата „Убиецът сапиенс и залезът на неандерталците“ („El sapiens asesino y el ocaso de los neandertales») от палеонтолога Биенвенидо Мартинес-Наваро, фокусиращ се върху това, което остава голямата загадка около неандерталците: Защо са изчезнали?

„Те ни очароват по същата причина, по която ни очароват научно-фантастичните романи: защото те са другата наша версия - обяснява Хуан Луис Арсуага в телефонен разговор. - Всичко сочи, че са имали интелектуално равнище като нас и въпреки това са били различни. Можем да кажем, че са имали същия ум, но не и същия манталитет. Били са друг начин да бъдеш човек и това е нещо, което трудно можем да си представим“. В интервю по видеовръзка Ураг Сайкс говори в същия дух: „Неандерталците промениха възгледите ни за самите нас. В западната култура винаги сме се опитвали да се отделим от останалата природа, да покажем, че сме по-добри от животните. Неавдерталците ни карат да преосмислим това“.

„Родствениците“ обобщава три десетилетия открития за неандерталците, които съвпадат с революция в археологията и генетиката. Прилагането на химичния анализ и усъвършенстваните техники за датиране разкриват, че неандерталците са имали символично мислене – макар и не непременно изкуство, - че са доминирали над растенията и околната среда, че са били наясно с каменния материал, от който са правели различни инструменти, че са използвали цветовете, особено червените и охрата, че са погребвали своите мъртви и са се грижели за възрастните. Както поради наличието на гена FOXP2, който е свързан с езика, така и поради вида на животните, които са ловували – убиването им изисквало групово действие, - учените смятат, че са използвали и някаква форма на комуникация.

„През последното десетилетие многобройни открития промениха нашите виждания за възможностите на неандерталците“ – обяснява датският изследовател Трине Келберг Нилсен, професор в университета в Орхус и куратор на неандерталската експозиция в музея „Мосгард“ [2], която се простира в областта на антропологията и праисторията и която може да се види до края на годината (но в момента центърът е затворен заради коронавируса). „Много от нещата, които преди сме приписвали само на нашия вид, като визуална култура и социално поведение, сега ги виждаме и при неандерталците“.

Новите открития се напластяват почти всеки месец, даже всяка седмица. Едва-що, преди една седмица, се появи ново изследване, основаващо се на седименти от Солената пещера – Испания е едно от най-плодоносните места за проучване на проблема поради броя на археологическите останки – и говорещо за наличието на полезни микроорганизми в чревната микробиота на неандерталеца, а в края на същата седмица излезе друго, генетично изследване, което ще ни позволи да разберем в бъдеще как мозъкът на неандерталците се е развивал и как е влияел на тяхното поведение.

Както отбелязва обаче британският писател Джон Ланчестър в „Лондонски книжен преглед“ („London Review of Books“), разглеждайки „Родствениците“, голямата загадка си остава все още неразрешена: „Те не са провалена наша версия и пътят от тях до нас не е теологичен. И все пак... факт е, че ние сме тук, а те не са и въпреки че еволюцията не си поставя цели, въпросът защо и как се е случило това остава все още интересен“. Датата е единственото нещо, което знаем: преди около 40 000 години, когато сапиенсите започват да навлизат в Европа, неандерталците изчезват от регистрите на фосилите.

Някои изследователи твърдят, че неандерталците са продължили да живеят още няколко хилядолетия в южната част на Иберийския полуостров, в две пещери, разположени в Гибралтар, но това са заесга спорни твърдения. В своята книга Биенвенидо Мартинес-Наваро избира обяснение, основаващо се преди всичко на борбата за ресурси. „Състезавали сме за едни и същи ресурси на една и съща територия“ - казва той, без изобщо да изключва насилието. Това обаче не е най-разпространената хипотеза сред експертите. Арсуага от своя страна смята, че идването на Homo sapiens при екстремни обстоятелства – началото на ледников период – е било решаващо. „В критичен момент надделява този вид, който има най-малко проблеми“.

Ребека Ураг Сайкс предлага в книгата си „Родствениците“ нова хипотеза, основаващи се на генетичните и химичните изследвания на инструментите, използвани от двата вида. „От генетиката знаем, че не е имало голяма разлика в броя на индивидите, но също и че групите на Homo sapiens са били много по-свързани помежду си. Ако имаме предвид, че всичко се е развивало в момент, когато климатичните условия са се влошавали бързо, при наличието на мрежа от контакти е по-лесно да се преместите на друго място и може би неандерталците не са успели да направят това. От археологията знаем, че храната им не е била много различна, но имаме и доказателства, че Homo sapiens по това време са притежавали оръжия, които позволяват убиване от разстояние, лъкове и стрели, приспособления за хвърляне на копия, а неандерталците не са притежавали такива оръжия“. Техният край е комбинация от технологични недостатъци, климатични промени и липса на общителност. Но като се има предвид, че неафриканските хора имат днес между 1% и 4% неандерталски гени, можем да кажем, че никога в историята не е съществувал толкова генетичен материал от изчезнал вид, който да циркулира по цялата планета. Ураг Сайкс твърди: „Това доказва категорично, че някога на Земята не е имало само един човешки вид“.

БЕЛЕЖКИ НА ПРЕВОДАЧА

1. Пълното заглавие на книгата е „Sapiens. Кратка история на човечеството“, издадена е през 2011 г.

2. Част от музейната колекция виждаме на снимката горе.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.