НЕАНДЕРТАЛЦИТЕ, ТЕЗИ САМОТНИ ХОРА

ИЗТОЧНИК: EL PAIS

ПРЕВОД ОТ ИСПАНСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Постепенното сближаване между Homo sapiens, съвременните хора, и неандерталците, от интелектуална, но и генетична гледна точка, е един от най-заплетените научни въпроси през последните десетилетия. Най-близкият човешки вид, който населявал Европа и Азия поне 300 000 години, престана да бъде за нас далечно огледало и в него се отразява все по-близо образът на съвременното човечество. Тази промяна предизвика неудържим интерес към неандерталците, които се появяват постоянно в научни публикации, в популярни книги и в музейни експозиции.

Както отбелязва израелският есеист Ювал Ноа Харари, „със самия факт на своето съществуване неандерталците хвърлят ръкавица на някои от нашите най-заветни идеали и илюзии, карат ни да се усъмним в убеждението, че Homo sapiens се издига като връх на творението и на това, което наричаме хуманно. И тези въпроси са днес актуални както никога досега“. Авторът на “Sapiens“ [1] пише тези думи в „Ню Йорк Таймс“, рецензирайки книгата „Родствениците. Животът, любовта, смъртта и изкуството на неандерталците“ („Kindred. Neanderthal life, love, death and art“), написана от британската изследователка и археоложка Ребека Ураг Сайкс и превърнала се в бестселър сред англосаксонския свят.

Ураг Сайкс се опитва да обобщи в книгата си всичките знания за неандерталците, които са се натрупали през последните три десетилетия, процес, който се ускорява особено, когато преди десет години екип от института „Макс Планк“ в Лайпциг, ръководен от Сванте Пеебо, проучва човешкия геном и открива, че съвременните хора носят малка част от гените на неандерталците и че между двата човешки вида е имало процес на хибридизация. По-философска е неотдавнашната книга „Животът, разказан от един сапиенс на един неандерталец“ („La vida contada por un sapiens a un neanderta“), в която писателят Хуан Хосе Мийас и палеонтологът Хуан Луис Арсуага, съдиректор на фондацията „Атапуерка“ (La Fundación Atapuerca), говорят и за божественото, но преди всичко за хуманното. Издадена е също така и книгата „Убиецът сапиенс и залезът на неандерталците“ („El sapiens asesino y el ocaso de los neandertales») от палеонтолога Биенвенидо Мартинес-Наваро, фокусиращ се върху това, което остава голямата загадка около неандерталците: Защо са изчезнали?

„Те ни очароват по същата причина, по която ни очароват научно-фантастичните романи: защото те са другата наша версия - обяснява Хуан Луис Арсуага в телефонен разговор. - Всичко сочи, че са имали интелектуално равнище като нас и въпреки това са били различни. Можем да кажем, че са имали същия ум, но не и същия манталитет. Били са друг начин да бъдеш човек и това е нещо, което трудно можем да си представим“. В интервю по видеовръзка Ураг Сайкс говори в същия дух: „Неандерталците промениха възгледите ни за самите нас. В западната култура винаги сме се опитвали да се отделим от останалата природа, да покажем, че сме по-добри от животните. Неавдерталците ни карат да преосмислим това“.

„Родствениците“ обобщава три десетилетия открития за неандерталците, които съвпадат с революция в археологията и генетиката. Прилагането на химичния анализ и усъвършенстваните техники за датиране разкриват, че неандерталците са имали символично мислене – макар и не непременно изкуство, - че са доминирали над растенията и околната среда, че са били наясно с каменния материал, от който са правели различни инструменти, че са използвали цветовете, особено червените и охрата, че са погребвали своите мъртви и са се грижели за възрастните. Както поради наличието на гена FOXP2, който е свързан с езика, така и поради вида на животните, които са ловували – убиването им изисквало групово действие, - учените смятат, че са използвали и някаква форма на комуникация.

„През последното десетилетие многобройни открития промениха нашите виждания за възможностите на неандерталците“ – обяснява датският изследовател Трине Келберг Нилсен, професор в университета в Орхус и куратор на неандерталската експозиция в музея „Мосгард“ [2], която се простира в областта на антропологията и праисторията и която може да се види до края на годината (но в момента центърът е затворен заради коронавируса). „Много от нещата, които преди сме приписвали само на нашия вид, като визуална култура и социално поведение, сега ги виждаме и при неандерталците“.

Новите открития се напластяват почти всеки месец, даже всяка седмица. Едва-що, преди една седмица, се появи ново изследване, основаващо се на седименти от Солената пещера – Испания е едно от най-плодоносните места за проучване на проблема поради броя на археологическите останки – и говорещо за наличието на полезни микроорганизми в чревната микробиота на неандерталеца, а в края на същата седмица излезе друго, генетично изследване, което ще ни позволи да разберем в бъдеще как мозъкът на неандерталците се е развивал и как е влияел на тяхното поведение.

Както отбелязва обаче британският писател Джон Ланчестър в „Лондонски книжен преглед“ („London Review of Books“), разглеждайки „Родствениците“, голямата загадка си остава все още неразрешена: „Те не са провалена наша версия и пътят от тях до нас не е теологичен. И все пак... факт е, че ние сме тук, а те не са и въпреки че еволюцията не си поставя цели, въпросът защо и как се е случило това остава все още интересен“. Датата е единственото нещо, което знаем: преди около 40 000 години, когато сапиенсите започват да навлизат в Европа, неандерталците изчезват от регистрите на фосилите.

Някои изследователи твърдят, че неандерталците са продължили да живеят още няколко хилядолетия в южната част на Иберийския полуостров, в две пещери, разположени в Гибралтар, но това са заесга спорни твърдения. В своята книга Биенвенидо Мартинес-Наваро избира обяснение, основаващо се преди всичко на борбата за ресурси. „Състезавали сме за едни и същи ресурси на една и съща територия“ - казва той, без изобщо да изключва насилието. Това обаче не е най-разпространената хипотеза сред експертите. Арсуага от своя страна смята, че идването на Homo sapiens при екстремни обстоятелства – началото на ледников период – е било решаващо. „В критичен момент надделява този вид, който има най-малко проблеми“.

Ребека Ураг Сайкс предлага в книгата си „Родствениците“ нова хипотеза, основаващи се на генетичните и химичните изследвания на инструментите, използвани от двата вида. „От генетиката знаем, че не е имало голяма разлика в броя на индивидите, но също и че групите на Homo sapiens са били много по-свързани помежду си. Ако имаме предвид, че всичко се е развивало в момент, когато климатичните условия са се влошавали бързо, при наличието на мрежа от контакти е по-лесно да се преместите на друго място и може би неандерталците не са успели да направят това. От археологията знаем, че храната им не е била много различна, но имаме и доказателства, че Homo sapiens по това време са притежавали оръжия, които позволяват убиване от разстояние, лъкове и стрели, приспособления за хвърляне на копия, а неандерталците не са притежавали такива оръжия“. Техният край е комбинация от технологични недостатъци, климатични промени и липса на общителност. Но като се има предвид, че неафриканските хора имат днес между 1% и 4% неандерталски гени, можем да кажем, че никога в историята не е съществувал толкова генетичен материал от изчезнал вид, който да циркулира по цялата планета. Ураг Сайкс твърди: „Това доказва категорично, че някога на Земята не е имало само един човешки вид“.

БЕЛЕЖКИ НА ПРЕВОДАЧА

1. Пълното заглавие на книгата е „Sapiens. Кратка история на човечеството“, издадена е през 2011 г.

2. Част от музейната колекция виждаме на снимката горе.