НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ / 1971 г. / МИР / ВИЛИ БРАНД

Вили Бранд (Willy Brandt)

18 декември 1913 г. – 8 октомври 1992 г.

Нобелова награда за икономика

(За проправянето на пътя за смислен диалог между Изтока и Запада.)

Германският канцлер и дипломат Вили Бранд (истинско име: Херберт Ернст Карл Фрам) е роден в Любек, пристанищен град на Балтийско море. Майка му, Марта Фрам, е продавачка, баща му е неизвестен. Под влиянието на дядо си, обикновен работник, момчето става социалист в европейския демократичен смисъл на думата. Като способен младеж му отпускат стипендия за любекския „Йоханеум“. Още в гимназията той започва да пише статии за социалистическото издание „Volksbote“ под псевдонима Вили Бранд, който става негово постоянно име. На шестнадесет години Бранд става член на социалдемократическата партия. В годините, когато Хитлер и националсоциалистите разрушават Ваймарската република, той има няколко сблъсъци с кафявите ризи. Смятайки социалдемократите за прекалено безпомощни, през 1931 г. Бранд предлага сътрудничеството си на по-радикалната социалистическа работническа партия. През следващата година, като получава свидетелство от „Йоханеума“, той постъпва на работа в корабостроителна компания; сътрудничеството му със социалистическата преса продължава.

Когато Хитлер идва на власт през 1933 г., положението на Бранд, както и на много други социалисти, става несигурно. Като получава партийно поръчение да организира център за напусналите страната социалисти, той заминава за Осло (Норвегия) два месеца преди Хитлер да забрани партиите от лявата опозиция и да започне да преследва лидерите им. В Осло Бранд оглавява федерацията на бежанците, като от време на време печата свои статии в „Arbeiter bladet“, вестник на норвежката работническа партия. Освен това учи история и философия в университета в Осло, по време на което възприема реформаторските теории на скандинавските социалдемократи.

Пътешествайки по Западна Европа през предвоенните години (няколко месеца прекарва в Берлин инкогнито), Бранд съдейства всячески за организирането на антифашистко движение. През 1937 г. той става свидетел на гражданската война в Испания, по време на която не приема категорично съветския модел на социализма, макар че остава на страната на крайно левите републиканци. Като се връща в Норвегия, Бранд получава през 1940 г. норвежко гражданство. Скоро след това германските войски окупират Норвегия и Бранд, като норвежки войник, попада в затвора, но после е освободен и бяга в неутралната Швеция. Там се занимава с журналистика и поддържа контакти с лидерите на Съпротивата.

През 1946 г. Бранд пише репортажи от Нюрнбергския процес като норвежки кореспондент. През следващите години става норвежки пресаташе в Берлин. Напуска своя пост, когато възобновява отношенията си с Германската социалдемократическа партия, а германското му гражданство е възстановено. През 1948-1949 г., като помощник на кмета на Западен Берлин, Бранд сътрудничи на британските и американските власти (по време на съветската блокада на града).

След провъзгласяването на Федералната република Германия през 1949 г. Бранд е избран в бундестага, където представлява Западен Берлин до 1957 г. Заседавайки в берлинското градско събрание, той укрепва постепенно политическата си репутация и през 1957 г. е избран за кмет на града. Но една година по-късно съветският ръководител Никита Хрушчов настоява Западен Берлин да скъса политическите си връзки със Западна Германия и да се превърне в независим политически субект. Когато Бранд отхвърля ултиматума, Източна Германия започва да изгражда стена за прекратяване на достъпа към Западен Берлин. Надеждите на Бранд, че САЩ ще попречат на по-нататъшното изграждане на стената, рухват, когато президентът Джон Ф. Кенеди пояснява с писмо, че такива мерки не се предвиждат. Някои историци смятат, че този инцидент, който утвърждава признаването от Вашингтон на двете Германии, подтиква Бранд към сближаването му с Изтока.

В първите следвоенни години на Бранд често му се налага да сдържа стремежите на крайно левите, което дава на социалдемократите по-широка социална основа. През 1959 г. съвещанието на ръководителите на партията в Бад Годесберг решава да се скъса с традиционната марксистка идеология. Бранд, който играе водеща роля в тази конференция, е привърженик на частната собственост, на пазарната икономика и на религиозната търпимост.

Към 1961 г. Бранд достига до важно положение в Германската социалдемократическа партия (ГСДП). Макар че губи изборите за канцлер, той заема поста заместник-председател на партията през 1962 г., а две години по-късно – поста председател.

В началото на 60-те години Христояндемократическият съюз все още си запазва властта, но социалдемократите под ръководството на Бранд постепенно укрепват своите позиции. С образуването на коалиционното правителство на Курт Кизингер (ХДС) през 1966 г. Бранд става вицеканцлер и министър на външните работи. Като оглавява външнополитическото ведомство, той прави цел на своята политика това, което нарича „европейски мирен ред“. Бранд смята за необходимо единството на Западна Европа и отстоява икономическото и военното сътрудничество с бившите противници на Германия. Тогава е поставено началото и на неговата „Остполитик“ – Източна политика, насочена към разведряване на отношенията със съседите на ФРГ на изток. В рамките на тази политика през 1967 г. Западна Германия и Румъния си разменят посланици, а през следващата година са възстановени дипломатическите отношения с Югославия.

На изборите през септември 1969 г. социалдемократите печелят в бундестага мнозинство, достатъчно да се сформира правителство с подкрепата на Свободната демократическа партия. На 21 октомври 1969 г. бундестагът избира Бранд за канцлер с 251 гласа срещу 235 гласа. „Смятам да бъда канцлер не на победена, а на освободена Германия“ – заявява Бранд пред репортерите. Той добавя, че Западна Германия, оставайки съюзник на Америка, трябва да се придържа към по-независим курс.

Като става четвърти канцлер на ФРГ, Бранд продължава да работи в името на мирното съществуване със страните от Източния блок при едновременно заздравяване на икономическите отношения със Западна Европа. Той настоява за влизане на Великобритания в Общия пазар, подписва Договора за неразпространение на ядреното оръжие през 1969 г. и започва преговори с Полша и Съветския съюз по въпроси, засягащи териториалните претенции, дипломатическите и културните връзки и въоръжените сили.

През март 1970 г. Бранд посещава Източна Германия за преговори с комунистическия лидер Вили Щоф, които, макар че не донасят успех, съдействат за намаляване на напрежението между двете Германии. След няколко месеца по-мащабните преговори на Бранд със съветския министър-председател Алексей Косигин завършват с подписване на Договор за ненападение. В Бонско-Московския договор, подписан на 12 август 1970 г., Западна Германия признава фактически ГДР и двете страни се отказват от използването при спорове на военна сила. Бонско-Варшавският договор, подписан по време на историческо посещение на Бранд във Варшава през декември 1970 г., нормализира западногерманско-полските взаимоотношения.

През следващата година резултат от усилията на Бранд става съглашението с четите държави, окупирали Германия и Берлин след войната (Великобритания, Франция, САЩ и СССР), което поставя началото на свободна връзка между Западен Берлин и ФРГ през територията на ГДР. Съглашението прави възможно жителите на Западен Берлин да посещават свои роднини в източната част на града.

Бранд запазва канцлерския си пост, когато социалдемократите печелят за първи път мнозинство в бундестага. Предизборните му обещания обаче, засягащи реформирането на образованието, облагането с данъци и прочее, са блокирани от свободните демократи, партньори в управляващата коалиция. Продължаващата инфлация и серията от стачки разклащат репутацията на правителството, но безпрецедентното посещение на Бранд в Израел и речта му в ООН позволяват да запази своята популярност. Арестът на един от близките му помощници по обвинение в шпионаж обаче довежда до политически скандал и принуждават канцлера да подаде оставка.

През следващите години Бранд се връща към радикализма от своята младост. Като председател на Социалистическия интернационал (от 1946 г.), организация, която обединява четиридесет и девет социалдемократически партии от цял свят, той привлича симпатиите на левите сили със своята подкрепа за революционните движения в страните от „третия свят“. Много социалистически лидери, сред които и французинът Франсоа Митеран, критикуват дейността на Бранд, смятайки, че тя нанася ущърб на по-прагматичната политика. Други критици твърдят, че политиката на Бранд по отношение на СССР в предишните години означава примирение. Въпреки утвърдилата се репутация, че е човек на действието и е изключително смел, Бранд често е критикуван в Германия за периодите му на апатия и депресия.

През 1987 г. Бранд напуска поста председател на ГСДП, защото едно негово изказване предизвиква протести от страна на партийните лидери.

Живеейки в Норвегия, Бранд се жени през 1940 г. за Карлота Торкилдсен, от която има дъщеря. По-късно семейството се разпада и през 1948 г. Бранд се жени за Рут Хансен, норвежка журналистка, която му ражда трима синове. След смъртта на Рут Хансен през 1980 г. Бранд се жени през 1983 г. за Бригите Зебахер.

„Няма народ, който би могъл да се скрие от своята история“, казва Бранд. Като лидер на следвоенната Западна Германия той помага на своя народ да преодолее близкото си минало. Като кмет на Западен Берлин прокарва успешно умерен курс между крайностите на примирението и кръвопролитието. Изграждайки външната политика на ФРГ, Бранд укрепна връзките със Запада, изработва концепция за единна Европа и прави възможно помирението на Германия с бившите ѝ врагове. През 1985 г. Бранд е удостоен с наградата за мир Айнщайн.

Превод от руски: Павел Б. Николов