ХИЛЯДОЛИКИЯТ ХРИСТОС: ИСТОРИЧЕСКО РАЗСЛЕДВАНЕ – ГЛАВА 3. ЮДА БЛИЗНАКА И ГРАД ЕДЕСА / ХРИСТИЯНИТЕ И НАЗОРЕИТЕ

АВТОР: ЮЛИЯ ЛАТИНИНА

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

УВОД

ГЛАВА 1. НАХОДКАТА В НАГ ХАМАДИ; ОТ КОДЕКСА НА БРУС ДО ОКСИРИНХ; ГНОСТИЧНИЯТ ПОДХОД КЪМ СВЕТА

ГЛАВА 2. АПОСТОЛ ТОМА “ЕВАНГЕЛИЕТО ОТ ТОМА“; “ПРОТОЕВАНГЕЛИЕТО ОТ ТОМА“ И ЯКОВ ПРАВЕДНИКА; АРАМЕЙСКИЯТ ОРИГИНАЛ; МЯСТО НА НАПИСВАНЕ: ЕДЕСА; ЖИВОТЪТ И НЕОБИКНОВЕНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА АПОСТОЛА ЮДА ТОМА; ИСТОРИЧНОСТ

ГЛАВА 3. ЮДА БЛИЗНАКА И ГРАД ЕДЕСА; РЕАЛНИЯТ АПОСТОЛ ТОМА; ЕВРЕИТЕ ИЗВЪН ГРАНИЦИТЕ НА РИМ; ЕДЕСА; ЦЪРКВАТА В ЕДЕСА;

В БИБЛИОТЕКАТА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ:

ХИЛЯДОЛИКИЯТ ХРИСТОС: ИСТОРИЧЕСКО РАЗСЛЕДВАНЕ

ГЛАВА 3. ЮДА БЛИЗНАКА И ГРАД ЕДЕСА

ХРИСТИЯНИТЕ И НАЗОРЕИТЕ

Както вече казахме в предишната книга, думата „християни“ не е била и не е можела да бъде първоначално название на вярващите в Исус. Защото тези вярващи са говорели на арамейски език, а думата „християнин“ е гръцка. Затова не трябва да се чудим, че в Новия завет тя е употребена само три пъти. От тези три пъти два пъти е вложена нееднозначно в в устата на техните врагове. Третият случай се отнася до времето, когато това название се е появило.

„Деянията на апостолите“ съобщават, че вярващите „били наречени (или провъзгласени за) християни“ (Деяния, 11:26) в същата Антиохия, където избягали след безредиците по стълбите на Храма. Авторът на това произведение предполага, че става въпрос за сенатусконсулта от 36 г., който забранява сектата на християните по цялата територия на империята. По всяка вероятност именно този закон се споменава в „Псевдоклеемнтините“, където се разказва как в разгара на магическото единоборство между Симон Влъхвата и апостол Петър императорски вестоносец донесъл в Анитохия указ за забраната на всички гоеси.

Така или иначе, има голяма вероятност думата „християнин“ да е била римски юридически термин. В своите ранни текстове вярващите в Исус я влагат в устата на своите врагове. А всичките протоколи от разпити на християни от римски чиновници (които до нас са достигнали доста в състава на ранните и най-добрите жития на светците) започнат именно с този термин. „Ти християнин ли си?“ - се обръща към обвиняемия римският чиновник.

На територията на Юдея, запозната с вярата в Исус още преди сенатусконсулта, думата „християнин“ не била много разпространена и в арамейскоговорящите среди за означаване на вярващите в Исус се използвала друга дума - нацрайе, иначе казано – назореи (на иврит - ноцрим). Така например властите наричат Павел „представител на назорейската ерес“ (Деяния, 24:5).

Назорей в Новия завет е наречен и Исус. Прозвището Исус Назорей е негово стандартно име, също както прозвището на брат му Яков е Яков Праведника. Апостолите с готовност вършат чудеса в „името на Исус Христос Назорея“ (Деяния, 3:6) и проповядват от името на „Исус Христос Назорея“ (Деяния, 4:10). Матей даже свързва това прозвище с едно пророческо изречение: „За да се сбъдне казаното чрез пророците, че ще се нарече Назорей“ (Матей, 2:23).

Това прозвище се употребява и от властите. „И този беше с Исус Назорея“ – казва слугинята на първосвещеника за Петър (Матей, 26:71). А надписът, изрязан по заповед на Понтий Пилат на кръста на Исус, гласял: „Исус Назорей, цар Юдейски“ (Йоан, 19:19). Този надпис бил списък на всичките му прегрешения.

Ако на територията на Римската империя в края на краищата победила думата „християни“, в Палестина и извън нейните предели последователите на Исус продължавали да се наричат назореи. Епифаний от Саламис е запазил за нас важни сведения, че проклятието срещу еретиците, прието от фарисеите веднага след края на Юдейската война в Явна и известно днес като биркат ха миним, в античността често е звучало именно като проклятие срещу назореите. Евреите – съобщава Епифаний – „на разсъмване, и на обяд, и на свечеряване, и три пъти на ден, когато четат своите молитви в синагогите, ги проклинат и ги предават на анатема. Три пъти на ден те казват: „Да прокълне бог назореите“ [1].

Думата „назорей“ доживяла в семитските езици до наши дни. И днес „християнин“ на иврит е ноцри, а на арабски - насранѝ.

Тук трябва да уточним, че в иврит има два корена, които си приличат, НЦР и НЗР, с близки и взаимно заменяеми значения. На гръцки език те изобщо не се различават, защото в гръцки език ивритската буква „цадик“ не съществува.

Коренът НЗР (Битие, 49: 26; Числа, 6:13) носи в себе си значението „отделéн“, „посветен на бога“. Назорей е назореят Самсон, който не си стрижел косите. А НЦР (Изход, 34:7; Псалми, 34:13, и т. н.) означава „пазя“, „запазвам“, „охранявам“, „пазя в тайна“. „Ноцер тора“ е пазител на закона (Паралипоменон, 28:7), а „ноцер дарко“ – пазител на пътя (Паралипоменон, 16:17).

Ивритските ноцрим произлизат именно от НЦР – „спазвам“, „пазя“, „запазвам“ [2]. Ноцрим хабрит е „пазители на завета“ [3]. Това са тези, които спазват завета, а също така тези, които пазят тайната [4].

Иначе казано, прозвището на Исус, Ноцри, посочва евреин, който спазва фанатично закона. Тази дума била, разбира се, съвсем неприемлива за бъдещата църква.

Затова много рано думата била подложена на манипулации. Авторите на каноничните Евангелия започнали да обясняват, че Исус се наричал назорей, защото произлизал от несъществуващия град Назарет, който се появил на картата на Гаиллея едва след победата на християнството.

В продължение на доста дълго време църквата пазела трезвото разбиране, че „християните“ и „назореите“ са едно и също нещо.

„Евреите ни наричат назореи“ – пише в края на II в. Тертулиан [5]. Даже Евсевий Кесарийски уточнява в началото на IV в.: „Тези, които някога наричаха насмешливо назореи, сега са християни“ [6]. Вече споменатият Епифаний не само потвърждава, че християните се наричали отначало назореи, но и съобщава, че тази секта съществувала преди Исус Христос. „Сектата на назореите била преди Христос и не знаела Христос. Но независимо от това, както казах, всички наричали християните назореи“ [7].

С течение на времето обаче положението се променило. Назореите били обявени от победилата църква за еретици. Ереста им се състояла в това, че вярвали в Христос, но спазвали юдейския закон.

„И до ден днешен във всичките източни синагоги – съобщава блаженият Йероним – сред юдеите има ерес, която и до сега фарисеите проклинат, която наричат миним и която народът нарича назореи. Те вярват в Христос, Син на Бога, роден от девственицата Мария, и смятат, че е бил осъден на смърт от Понтий Пилат и че е възкръснал, в което вярваме и ние, но – желаейки да бъдат и юдеи, и християни, те се оказват и не юдеи, и не християни“ [8].

Назореите – съобщава Епифаний – „са изучили до съвършенство иврит... Те се различават от евреите и се различават от християните само по едно нещо. Те не са съгласни с евреите, защото са приели вярата в Христос, но тъй като и до сега са сковани от Закона – обрязване, събота и прочее, не са съгласни и с християните“ [9].

В пределите на Римската империя думата „християни“ изместила в края на краищата думата „назореи“, но извън границите на империята положението било друго. Там думата „назореи“ продължавала да съществува и надписът на жреца Картир, главният идеолог на зороастризма по времето на цар Бахрам I, гласи: „Ученията на Ариман и демоните бяха изгонени от царството и бяха унищожени, и евреите, шаманите, брахманите, назореите, християните и мактаките, и манихейците бяха смазани в царството“ [10].

Както виждаме, Картир различава спазващите Тората нацрайе  от християните, привърженици на римската църква. Същата разлика прави и Псевдозахария. Той разказва как един персийски генерал помолил Велизарий, пълководеца на Юстиниан, да отложи битката до края на празнуването на Пасхата: „заради назореите и евреите в моята войска и заради вас, християните“ [11]. Арамейската дума нацрайе  била стандартно наименование на християните във всички църкви, говорещи на арамейски език [12]. Производни от тази дума за означаване на последователите на Исус използвали също така всички народи, които се срещали с тях извън пределите на империята, иначе казано – арабите, персите и арменците [13].

Не е трудно да видим, че най-малко звучи двусмислено твърдението на Талмуда как адиабенската царица Елена, същата царица, чиито роднини след това паднали в Юдейската война, приела юдаизма и станала ревностна назорейка . Не един християнин при желание можел да сбърка „ц“ със „з“.

Както вече казахме, „Деянията на апостолите“ разказват основно за пътешествията на апостол Павел по градовете на Римската империя. Средиземно море било огромно шосе с хиляди пътни платна, свързващи частите на империята в едно цяло, и именно по това шосе с хиляди пъътни платна плавал апостол Павел към езичниците: той проповядвал в Антиохия и на Кипър, в Атина и Коринт, в Писиидя и Киликия, в Йония и Памфилия. В резултат от това ние оставаме с впечатлението, че вярата в Исус се е разпространявала именно на територията на Римската империя. Освен това оставаме с впечатлението, че тази вяра е била точно такава, каквато я проповядвал Павел.

В действителност картината била принципно друга. За говорещите арамейски език последователи на Исус най-логичните места, където можели да избягат след преследванията, били именно арамейскоезичните земи отвъд Ефрат.

Градовете Едеса и Антиохия се намирали само на триста километра един от друг, но към тях водели принципно различни пътища. Пътят към Антиохия лежал през римските владения; Антиохия се намирала на шестстотин километра по море от Кесария и още сто и тридесет километра трябвало да се изминат за Кесария от Ерусалим.

Пътят за Едеса минавал от другата страна на римската граница, по набатейските земи, чиито владетели през 30-те години били рязко враждебни по отношение на Иродовата династия и постоянно укривали сражаващите се с нея „разбойници“. А самата Едеса била всъщност най-ранният оазис, говорещ на арамейски език, който очаквал пътници отвъд Ефрат.

Първият път бил несъмнено по-удобен и по-лесен за бродещите пропагандисти, призвани да просвещават и да покръстват евреите в синагогите. На техните услуги били римските ханове и великолепните системи от пътища и корабоплаване. Вторият път бил единствено възможен за въоръжени групи.

Именно вярващите в Исус евреи „приели християнството в Месопотамия и по-нататък на изток, като с това поставили основите на семетското, говорещото арамейски език сирийско християнство“ – пише още през 1968 г. Жил Киспел [14]. Нещо повече, между Кумран и Едеса имало пряка връзка [15]. „Традицията, свързана с Тома била най-старата форма на сирийското християнство“ [16].

Тази традиция се проявявала в много неща. Преди всичко в самото оригинално име на апостола, Юда, което се запазило в едеското християнство, но се изгубило в каноничните Евангелия. Проявявала се и в това, че именно „Евангелието от Тома“ запазило в себе си старата форма, под която в назорейските среди се разпространявали думите на Исус – а именно формата на логиите, на събраните изречения на Исус Христос. Тази форма била чужда на бъдещите ортодокси и те успели да я адаптират едва когато вмъкнали гностичните изречения в измислената от Марк форма на приключенско Евангелие [17].

Дори най-предпазливите изследователи са принудени да признаят, че „сирийското християнство е пазело дълго някои черти, които могат да бъдат обяснени с произхода си от напълно еврейския вид християнство“ [18].

Това засягало и неговия аскетизъм, и неговата терминология, и даже неговата архитектура. Така например много ранни сирийски църкви имали в центъра си възвишение, наречено бема, което явно било заимствано от синагогите [19].

„Може само да се учудваме – пише Киспел – как по-раншните поколения не са успели да видят това, което сега ние виждаме така ясно“ [20].

В действителност това не е никак изумително. Наличието извън пределите на империята на огромни и разнообразни пластове от непавлово и антипавлово християнство влиза в противоречие с основната теза на класическата библеистика – за малкия незабележим пророк Исус, който дължи своята посмъртна слава изключително на „втория основател“ на християнството Павел.

Кракът на Павел никога не е стъпвал извън пределите на империята и това било естествено. Даже вътре в нея той бил подлаган постоянно на нападения от страна на ревностните юдеи, които едва не го убили в Листра и в Солун, нападнали го в Ерусалим, изпратени били някакви мрачни терористи, които се заклели да не ядат и да не пият, докато не го убият. Само постоянното сътрудничество с римските власти – с проконсула Сергий на остров Кипър, с неназования „хилядник“ в Ерусалим и с прокуратора Антоний Феликс в Кесария – спасило Павел от страшните сикарии.

Римските власти били крайно заинтересовани от посланието на Павел, което внасяло разкол в редовете на войнствените миленаристи. Що се отнася до самия Павел, той бил заинтересован като минимум да оцелее. Особено ако се има предвид, че враждата на Симон Влъхвата с Яков, брата Господен, носела не само теологичен, но преди всичко личностен характер. Защото, ако се вярва на „Псевдоклиментините“, Павел/Симон Влъхвата бил човекът, който нападнал физически Яков Праведника на стълбите на Ерусалимския храм, блъснал го по стъпалата надолу и му счупил крака. Едва ли след това Яков Праведника се е отнасял добре към Павел.

Извън пределите на империята наистина нямало християнство. Затова пък извън тези предели живеели назореите. „Много е вероятно – пише Бърнард още през 1968 г. - християнството да се е зародило в Едеса в еврейска среда, която е имала връзки с палестинските сектанти, и най-ранните покръстени да са били в голямата си част евреи“ [21]. В превод от езика на натруфените евфемизми на реалния исторически процес това означава: „миленаристите, вярващи в Исус, са избягали през набатейската пустиня, преминали са Ефрат и са основали в Едеса свои общини“.

Сред тези общини много рано възникнала легендата, че техният ръководител, апостол Юда, с прозвището Близнак, е покръстил в своята вяра Абгар, царя на Едеса.

Тази легенда поставяла ортодоксите в много сложно положение. Защото самото прозвище „Близнак“ свидетелствало красноречиво за гностичния характер на най-ранните разновидности на едеската вяра. Всичките по-нататъшни богоомразни гностични практики, всичките разговори за превръщането на човека в бог, за духовните близнаци, всичките призиви на „Одите на Соломон“ „да се облечем“ с любовта на бога [22] и да го намерим, „както любовник намира възлюбения“ [23], всичките разкази на месалианите, че „душата трябва да чувства същото при сливането с Божествения Жених, което жената чувства при съвкуплението с мъжа“ [24], произлизат от един общ прародител – от прозвището на апостол Юда, който претендирал, че е новото въплъщение на Христос и че е негов духовен близнак.

Как са свързани помежду си ранната едеска легенда за покръстването на едеския цар Абгар от Юда Тома и разказът на Йоисф Флавий за приемането на юдаизма от адиабенската царица Елена?

Разбира се, най-безопасно е да предположим, че първата история няма никакви реални корени. Тя просто е била измислена от ортодоксите през IV в., както смята великият Валтер Бауер [25], или се е родила от полемиката с манихейците през III в. [26] Едеските християни прочели Йосиф Флавий, станало им обидно, че царят на съседната Адиабена е приел юдаизма, и измислили свое покръстване на Абгар [27]. А може би са преписали това от Абгар VIII Велики, който бил най-добър приятел на Бардесан и поне не пречел на този мистик да привлече към своето учение „целия елит“ с помощта на сладкоречивите си химни [28]?

От подобни предположения и овцата е сита, и вълкът е цял.

Ние можем да разсъждаваме безопасно, че – виждате ли – извън границите на Римската империя е имало също последователи на Исус, но и те били малцина, неизвестни на никого, друго незначително ручейче, което обаче кой знае защо довело през II в. до появата в Едеса на влиятелния теолог и царски фаворит Бардесан. (Съгласете се: ако предположим, че царят на Едеса е приветствал лично вярата в Исус още през I в., „незначителното ручейче“ изобщо не е било незначително.)

Подобно предположение не съответства съвсем на наличните свидетелства. Колкото и оскъдни да са (а, да си признаем, ние не знаем нищо съществено за Едеса поне до походите на Траян), те все пак сочат ранния характер на легендата за Юда Тома.

Те сочат, че тя е предшествала по-късното (и спорещото с нея) ортодоксално „учение на Адай“. Те сочат, че тази ранна легенда е била добре осведомена за юдейския характер на ранното едеско християнство (велможата Товия). Не е факт, че едеските нацрайе са чели изобщо Йосиф Флавий – римски източник, пристрáстен и ненавиждащ зилотите. Затова пък лесно можем да предположим, че са знаели и без всякакъв Флавий за покръстването на царя на съседна Адиабена и за героичните подвизи на неговите роднини в Юдейската война.

Една от най-интересните разновидности на „учението на Адай“ се е запазила в „Историята на Армения“ от Мовсес Хоренаци. Общо казано, Мовсес цитира легендата в доста късен неин вид, с „писмата на Исус до Абгар“ и прочее недомислици. Но при това Мовсес твърди, че Абгар, царят на Едеса, е бил едновременно и цар на Армения, а царица Елена е била негова жена и вдовица.

Ние знаем точно, кой е бил цар на Армения през 30-60 г. и никакъв Абгар там не е имало. Откъде тогава Мовсес е взел това твърдение? Можем да направим едно просто предположение. Използвал е вероятно „Историята на Армения“ от Бардесан, която сочи като свой източник.

Това ни кара да мислим, че легендата за апостол Тома, наставник на цар Абгар, е измислена от Бардесан, наставник на друг цар Абгар. Първоначалната ѝ задача била да легитимира положението на Бардесан в двореца чрез легитимиране на териториялните претенции на Абгар VIII към Армения. От нея излиза, че прародител на Абгар е бил цар на Армения, защото слушал Апостол Тома.

Но както самото положение на Бардесан, така и тази легенда от II в. не се появила на гола поляна. Също като историята за адиабенските царе тя се опирала на високото положение на юдейските миленаристи извън пределите на империята.

Ако в пределите на римската империя те били преследвани, защото мечтаели да приключат с властта на китим, извън нейните предели били подкрепяни от местните власти точно поради същата причина.

От Йосиф Флавий знаем, че набатейците подкрепяли системно многобройните галилейски „разбойници“, воюващи срещу Ирод, и им давали убежище. Няколко години преди смъртта си Ирод даже били принудени да нахлуе в набатейстките владения специално за да унищожи лагерите на „разбойниците“ [29]. Кумран, разположена в „Дамаската земя“, се намирал точно във владенията на набатейския цар. Партянските войски нахлули през 37 г. в Юдея начело с Антигон, конкурент на Ирод [30]. Нищо не ни кара да си мислим, че Осроена и Адиабена - малки, но стратегически важно разположени царства, които трябвало да станат (и станали) първи обект на римската атака – са правели изключение. Всичките тези земи подкрепяли юдейските миленаристи по същата причина, по която германците сложили Ленин в пломбирания вагон.

И тази стратегия дала добри резултати. Юдейските фанатици били един от важните фактори, които за стотина години спрели римското разпространение на изток. Те спасили Адиабена от римското нахлуване през 66 г. и осуетили плановете на Траян да завоюва целия Изток чак до Ганг през 117 г.

Друг въпрос е, че тази подкрепа довела до парадоксални резултати. Преследваното, озлобеното, притиснатото в ъгъла християнство на територията на Рим продължавало да остава непримирим противник на религията и културата на омразните киттим. В много по-гостоприемната атмосфера на Месопотамия то бързо започнала да се движи към мистицизма и търпимостта.

Като типичен пример за това движения може да ни послужи сектата на кукитите, която почиатала Исус.

Разцветът на нейния основател, Кук, бил по всяка вероятност през 60-те годиин на II век [31]. Иначе казано, Кук живял малко по-рано от Бардесан.

Кукитите отказвали да погребват мъртвите и гонели от своите среди всички страдащи от кожни заболявания и всички инвалиди. Това патологично пристрастие към ритуалната чистота се съчетавало със странна гностична митология, според която Исус е дошъл на земята само и само да спаси своята невеста. Тази невеста била една от седемте девственици, дошли някога на земята с Майката на Живота, която била и майка на Исус. На земята Майката на Живота и девствениците се осквернили и Исус бил зает именно с процеса на тяхното пречистване от осквернението.

Кукитите едва ли са имали голямо влияние и вероятно към V век изчезнали без следа, погълнати от своите по-успешни събратя.

Но ето защо споменаваме тук тази секта. От една страна, тя явно имала пряко генетично отношение към юдейския миленаризъм. Гоненето от сектата на всички прокажени и инвалиди веднага ни напомня за кумранския текст, наречен „Война на Синовете на Светлината със Синовете на Тъмнината“, според който от лагера на Синовете на Светлината гонели точно прокажените и инвалидите по много уважителна причина. А именно – те оскверняват ритуално войските и към тези осквернени войски не можели да се спуснат ангелите, за да воюват с тях в един боен строй.

От друга страна, историята за Майката на Живота и нейния син Исус, спасяващ девственица, ни напомня живо множество източни култове и преди всичко култа за богинята Атаргатис, много популярен в Едеса, с нейния умиращ и възкръсващ жених. Както римското християнство превеждало юдейския мелинаризъм на езика на гръцката култура и философия, така кукитите били явна адаптация на същия мелинаризъм към местната месопотамска почва.

Нещо повече, можем да посочим още един, много по-малко екзотичен от кукитите, но съвсем известен на всички пример за добросъседски отношения между юдейските миленаристи и чуждестранните езичници и този пример не е нещо друго, а историята за тримата магове, навестили във Витлеем младенеца Исус.

Ще подчертаем, че става въпрос за магове. Въпреки че в Синодалния превод езическите мъдреци, които дошли при Исус, фигурират като влъхви, в гръцкия оригинал на Матей те са наречени именно „магове“ (μάγοι) (Матей, 2:1). Тази дума в тогавашния гръцки език означавала или зороастрийци, или вавилонски звездобройци.

От гледна точка на по-късната римска църква всички езически богове били дяволи. Много трудно е да си представим в Евангелията легенда за жреци на Аполон или Зевс, дошли да навестят младенеца Исус. Не виждаме в Евангелията нито една притча, в която Исус да разговаря със стоици или киници, или с последователи на Платон, а подобна притча не е било трудно да бъде написана, ако пред евангелистите е стояла задачата да легитимират учението на Христос като, да речем, учение на еврейски киник. Но ето че в Новия завет има легенда как на Исус се поклонили партянски почитатели на огъня (или вавилонски звездобройци).

Много е вероятно тази легенда да се е родила извън пределите на Римската империя като пропагандна притча, която трябвало да подчертае топлите и дружески отношения между юдейските миленаристи и техните източни покровители. Притчата легитимира също така източното отношение към звездите и астрологията. Гностикът Бардесан бил например известен астролог и смятал звездите и планетите за дахове, подчинени на бога – за разлика от хората, които имали свободна воля. Иначе казано, Бардесан, също като източните мъдреци, навестили Исус, бил от гледна точка на гърците маг.

И така, колкото и да е удивително, фантастичната на пръв поглед картина с покръстването на царете, която ни рисуват написаните в Едеса „Деяния на Тома“, се оказва не толкова далече от действителността.

Едеските царе, както техните адиабенски роднини и колеги, може би наистина са подкрепяли юдейския миленаризъм. „В основата на легендите е съвсем възможно да се крият факти“ [32]. Друг въпрос е, че тази разновидност на юдаизма, която покровителствали владетелите на Едеса, имала доста малко общи неща с бъдещата църковна ортодоксия.

БЕЛЕЖКИ

1. Epiphanius. Panarion, 29, 9, 1–2.

2. По всяка вероятност първи това е доказал Mark Lidzbarski, Mandäische Liturgien, Berlin, 1920. P. XVI–XIX.

3. R. Eisenman. James the Brother of Jesus and the Dead Sea Scrolls. P. 96, Grave Distractions Publications.

4. H. Zimmern. Nazoräer-Nazarener // Zeitschrift der Deutschen Morgenländischen Gesellschaft, 74 (1920). P. 429–438 et 76 (1922);. P. 45–46.

5. Тертуллиан. Против Маркиона, IV, 8.

6. Евсевий Кесарийский. Ономастикон Назарет.

7. Епифаний Панарион, 29, 6, 1–2.

8. Letters of St Jerome, letter 112, Nicene and Post-Nicene Fathers. Vol. 1 / Edited by Philip Schaff Buffalo, NY: Christian Literature Publishing Co., 1887.

9. Epiphanius Panarion, 29, 7, 7–5.

10. Надписът на Картир се цитира по: Christelle Jullien, Florence Jullien. Aux frontières de l’iranité: „nāṣrāyē“ et „krīstyonē“ des inscriptions du mobad: Kirdīr Enquête littéraire et historique, Numen. Vol. 49, № 3 (2002). P. 286–287 G. Quispel The Discussion of Judaic Christianity Vigiliae Christianae. Vol. 22, № 2 (Jun., 1968). P. 87.

11. François de Blois Naṣrānī (Ναζωραȋος ) and ḥanīf (ἐθνικός): Studies on the Religious Vocabulary of Christianity and of Islam, Bulletin of the School of Oriental and African Studies, University of London. Vol. 65, № 1 (2002). P. 9.

12. M.–L. Chaumont. La christianisation de l’empire iranien des origines aux grandes persicutions du IVe siecle (Corpus Scriptorum Christianorum Orientalium, 499). Louvain, 1988. P. 113.

13. Petri Luomanen. NAZARENES // A companion to 2nd Century В «HereticsВ» / ed Antti Marjanen and Petri Luomanen, Brill, 2005. P. 283.

14. G. Quispel. The Discussion of Judaic Christianity, Vigiliae Christianae. Vol. 22, № 2 (Jun., 1968). P. 81.

15. J. L.C. Gibson, From Qumran to Edessa Annual Leeds University Oriental Society, V, Leiden, 1966. P. 24–39.

16. Helmut Koester. ΓNΩMAI ΔIAΦOPOI. The Origin and Nature of Diversification in the History of Early Christianity. The Harvard Theological Review. Vol. 58, № 3 (Jul., 1965). P. 293.

17. James M. Robinson. The Problem of History in Mark, Reconsidered Union Seminary Quarterly Review 20 (1965), 135.

18. Robert Murray. Symbols of Church and Kingdom: A Study in Early Syriac Tradition. P. 7.

19. Robert Murray. Symbols of Church and Kingdom: A Study in Early Syriac Tradition. P. 19.

20. G. Quispel. The Discussion of Judaic Christianity Vigiliae Christianae. Vol. 22, № 2 (Jun., 1968). P. 82.

21. L. W. Barnard. The Origins and Emergence of the Church in Edessa during the First Two Centuries A. D. Vigiliae Christianae. Vol. 22, № 3 (Sep., 1968). P. 165.

22. The Odes of Solomon, 7, 4 tr. By James H. Charlesworth. Cascade Books, 2011.

23. The Odes of Solomon, 3, 7.

24. John of Damascus. De haeresibus liber, 80, Migne, XCIV, 1, цит по: George L. Marriott. The Messalians; and the Discovery of Their Ascetic Book. The Harvard Theological Review. Vol. 19. No. 2 (Apr., 1926). P. 194.

25. Walter Bauer. Orthodoxy and Heresy in Earliest Christianity. Sigler Press, 1996, ch. 1.

26. Jan Willem Drijvers. The Protonike Legend, the Doctrina Addai and Bishop Rabbula of Edessa. Vigiliae Christianae. Vol. 51, No. 3 (Aug., 1997). P. 298–315.

27. Judah Segal. Edessa. The Blessed City, Gorgias Press, 2005. P. 68–69.

28. Judah Segal. Edessa. The Blessed City, Gorgias Press, 2005. P. 68–69.

29. Иосиф Флавий. Иудейские древности, 16, 9, 2.

30. Иосиф Флавий. Иудейские древности. 14, 13, 3.

31. W. Drijvers. Quq and the Quqites: An Unknown Sect in Edessa in the Second Century A. D. Numen. Vol. 14, Fasc. 2 (Jul., 1967). P. 114.

32. B. Segal. Edessa. The Blessed City. Gorgias Press, 2001. P. 79.

(Следва)