ДЖАМБАТИСТА БАЗИЛЕ / „ПРИКАЗКА НА ПРИКАЗКИТЕ ИЛИ ЗАБАВА ЗА МАЛКИ ДЕЦА“ / ДЕН ЧЕТВЪРТИ / ЗАБАВА ПЪРВА / „ПЕТЛЬОВОТО КАМЪЧЕ“

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ:

ВСТЪПЛЕНИЕ

ДЕН ПЪРВИ: ПРИКАЗКА ЗА ОРКА, МИРТОВОТО КЛОНЧЕ, ПЕРУОНТО, ВАРДИЕЛО, БЪЛХАТА, КОТКАТА ПЕПЕЛЯШКА, ТЪРГОВЕЦЪТ, КОЗЕТО ЛИЦЕ, ВЪЛШЕБНАТА КОШУТА, ОДРАНАТА СТАРИЦА.

ДЕН ВТОРИ: МАГДАНОЗКА, ВЕРДЕ ПРАТО, ТЕМЕНУЖКА, КАЛЮЗО, ЗМИЯТА, МЕЧКАТА, ГЪЛЪБИЦАТА, МАЛКАТА РОБИНЯ, РЕЗЕТО, КУМЪТ.

ДЕН ТРЕТИ: КАНЕТЕЛА, БЕЗРЪКАТА ПЕНТА, ЛИКЪТ, УМНАТА ЛИКАРДА, ХЛЕБАРКАТА, МИШКАТА И ЩУРЕЦЪТ, ЧЕСНОВАТА ЛЕХА, КОРВЕТО, ГЛУПАКЪТ, РОЗЕЛА, ТРИТЕ ФЕИ.

Тадео казал на Цеца да открие новия ден със своята приказка. И тя, подчинявайки се на думите на принца, започнала така:

ПЕТЛЬОВОТО КАМЪЧЕ

(LA PRETA DE LO GALLO)

Първа забава от четвъртия ден

ПОД ВЪЛШЕБНОТО ВЪЗДЕЙСТВИЕ НА ЕДНО КАМЪЧЕ, НАМЕРЕНО В ГЛАВАТА НА ПЕТЕЛ, МИНЕКО АНИЕЛО ПОЛУЧАВА МЛАДОСТ И БОГАТСТВО; НО ДВАМА ЧАРОДЕИ МУ ОТКРАДВАТ ПРЪСТЕНА С КАМЪЧЕТО И ТОЙ СТАВА ОТНОВО СТАР И БЕДЕН. БРОДЕЙКИ ПО СВЕТА, МИНЕКО НАУЧАВА В КРАЛСТВОТО НА МИШКИТЕ КЪДЕ СЕ НАМИРА ПРЪСТЕНЪТ. С ПОМОЩТА НА ДВЕ МИШКИ ТОЙ СИ ГО ВРЪЩА, А С НЕГО ВСИЧКО, КОЕТО ИМАЛ, И СИ ОТМЪЩАВА НА КРАДЦИТЕ.

Жената на крадеца няма да се радва цял живот; който плете мрежи, ще си изплете беда. Няма измама, която да остане в тайна, предателство, което да не се разкрие; за мошеници и стените дебнат. От кражбата и подлостта земята се разтваря и свидетелства за тях, както ще чуете сега, ако си наострите добре ушите.

Живял някога в град Грота Негра [1] някой си Минеко Аниело, в когото сякаш винаги се взирало лошото око на лошия късмет, така че цялото му имущество, движимо и недвижимо, бил един кльощав петел, който той хранел с корички от оскъдния си хляб. Но една сутрин, тормозен от глада – а гладът и вълка от гората изкарва, - той намислил да получи поне за него малко пари и го понесъл към пазара. Там срещнал двама брадати като бухали вълшебници, които се съгласил да вземат от него петела за половин патако и го помолили да го отнесе до дома им, където обещали да се разплатят.

И така, вълшебниците вървели напред, а Минеко Аниело, крачейки след тях, слушал как говорели помежду си на своя апашки жаргон: „Кой би могъл да си помисли, Йенароне, че ще извадим такъв късмет! Този петел ще ни донесе щастие с камъчето, което е скрито, както знаеш, в главата му. Ще го поставим на един пръстен и ще получаваме всичко, което пожелаем“. А Йенароне отвърнал: „Ш-ш-т, по-тихо, Яковучо, вече се виждам богат и не мога да дочакам момента, когато ще отрежа главата на петела! И ще сритам беднотията, и ще застана истински на краката си. Защото на този свят ценят човека без пари не повече кухненски парцал; почитат те според облеклото“.

През живота си Минеко Аниело не малко места обиколил и не една пещ хляб изял, така че разбрал добре разговора на техния апашки жаргон. Като минали покрай една тясна уличка, той обърнал носа на кораба и така бързо се омел, че само вдигналият се прах останал. Стигнал до дома си, отрязал веднага главата на петела и като я отворил, намерил камъчето. Минеко побързал да накара един майстор да го сложи на месингов пръстен и като искал да изпита свойствата му, казал: „Искам да стана момък на осемнадесет години!“ Едва успял да промълви тези думи и почувствал, че кръвта му в жилите се сгряла и потекла по-бързо, нервите му станали по-чувствителни, очите по-зорки, коленете му укрепнали, тялото му се освежило, косите му от сребърни станали златни, устата му, приличаща на разграбено село, отново се напълнила със здрави зъби, брадата му, подобна на запуснат храсталак, заприличала на поле с първи пшеничени кълнове.

С една дума, добър момък се получил от него. Тогава той казал: „Искам да имам разкошен дворец и да се сродя с краля“. Веднага, направо от земята, израснал дворец с невероятна красота, с чудни статуи, с ослепителни колони, с изумителни картини: среброто преливало отвсякъде, златото се разсипвало по пода, направо да ходиш по него, скъпоценните камъни светели в очите, наоколо гъмжало от слуги, конете и каретите чет нямали. Такава изложба на богатства станала, че самият кралят хвърлил око на Минеко и решил да го ожени за дъщеря си Наталиция.

По същото време вълшебниците чули за щастливата съдба на Минеко Аниело и намислили да му отмъкнат внезапния късмет. Те направили една красива кукла, която можела да играе и да танцува с помощта на механизми и противотежести, и в одеждите на пътуващи търговци отишли при Пентела, дъщерята на Минеко Аниело, като ѝ предложили да купи куклата. Виждайки тази прекрасна играчка, Пентела веднага попитала колко струва; а те отвърнали, че няма да има толкова пари за нея, но ще я получи, ако им направи една малка услуга: да покаже пръстена на баща си, за да му направят копие. Когато стори това, ще ѝ дадат куклата даром.

Като чула тази изгодна цена и не знаела пословицата: „Дават ли ти евтино, мисли“, Пентела се съгласила веднага, обещавайки на сутринта да донесе пръстена. Когато вълшебниците си отишли и баща ѝ се върнал вкъщи, тя му прошепнала в ушите куп нежности и така се галела около него, че го уговорила да ѝ даде за малко пръстена: уж била тъжна и искала да се развлече.

На сутринта – когато метлата на Слънцето измела боклука на тъмнината от небесните площади – вълшебниците се върнали и щом получили пръстена, все едно се провалили вдън земя, без да оставят и следа, както прави този, когото не споменават през нощта [2], а бедната Пентела останала едва жива от страх.

Като стигнали в една гора, където клоните на дърветата частично танцували импертеката [3], а частично играели на криеница, вълшебниците заповядали на пръстена да събори постройката, която подмладеният старец издигнал. А той, както седял по това време свойски с краля, почувствал внезапно, че косите му щръкнали и посивели, по челото му легнали бразди, слепоочията му оплешивели, очите му отслабнали, лицето му се сбръчкало, зъбите му изпадали, брадата му се сплела, тялото му се сгърбило, коленете му затреперили, а сияещите му дрехи се превърнали в дрипи с кръпки. И кралят, като видял безобразния измамник, който имал наглостта да седи в негово присъствие и да си бъбри с него, заповядал веднага да го прогонят с удари на тояги, а самият той го изпратил с безброй ругатни.

Минеко, който за един миг потънал като олово на дъното, отишъл насълзен при дъщеря си, за да си вземе назад пръстена и да поправи нещастието; и когато чул за измамата на фалшивите търговци, едва не скочил надолу с главата през прозореца, обсипвайки с хиляди проклятия лекомислието на момичето, което заради една ненужна кукла го превърнало в бостанско плашило, заради нещо, направено от парцали, направило баща си луд [4]. Така че той бил готов да обходи и последния бедняшкия квартал като фалшива монета, само и само да научи къде са се дянали двамата измамници.

Наметнал на гърба си плащ, обул си сандалите, провесил торба през рамо, взел тояга в ръцете си и, като оставил дъщеря си без храна и огрев, тръгнал да броди по света, изоставил всякаква надежда. И бродил така, докато не стигнал до кралството Пертусо Купо [5], населено с мишки, където стражите, като го взели за шпионин, изпратен от котките, го отвели при при крал Росеконе [6]. И той го попитал кой е, откъде идва и какво прави по тези краища. Тогава Минеко Аниело, като поднесъл най-напред на краля парче сланина вместо входна такса, разказал поред всичките си мъки, като най-накрая казал, че няма да даде покой на тялото си, докато не разбере къде са тези окаяни души, които измъкнали от ръцете му великото щастие, отнемайки му за един миг цвета на младостта, източника на богатства и пиедестала на честта.

Росеконе, измъчван [7] от съчувствие и желаейки да утеши по някакъв начин нещастника, събрал съвета на мишите старейшини, попитал ги какво мислят за печалната история на Минеко и им заръчал да проучат старателно къде се намират фалшивите търговци. Сред другите на съвета присъствали по волята на случая Рудоло [8] и Саутариело [9], мишки, осведомени за хорските дела, защото от шест години живеели в един крайпътен хан. И те казали на Минеко: „Горе главата, приятелю, нещата не са толкова лоши, колкото си мислиш. Чуй сега: веднъж, когато седяхме в кръчмата „Под рогата“, където идват да прекарат весело времето си най-почитаните маже на света [10], наминаха двама от Кастело Рампино [11]. Те хапнаха добре и видяха дъното на бутилката, говорейки си как изиграли един старец от Грота Негра, на когото отмъкнали някакъв чуден пръстен, който еидният (на име Йенароне) не свалял никога от пръста си, страхувайки се да не го изгуби; а за своята измама използвали дъщерята на стареца.

Като чул тази вест, Минеко Аниело казал на двамата миши сеньори, че ако го съпроводят до мястото, откъдето са крадците, и му помогнат да си върне пръстена, ще им даде по един голям чувал [12] сирене и сланина, за да се насладят на разкошно угощение заедно със своя господар. Те, като видели възможността да придобият нещо, се съгласили да вървят с него през гори и морета; след което тримата получили пътен пропуск от мишата корона и тръгнали да търсят мошениците.

Когато стигнали след дълги странствания в Кастело Рампино, мишките оставили Минеко Аниело под дърветата на брега на една река, която смучела като пиявица кръвта на полските труженици и я плюела в морето [13], а те намерили къщата на вълшебниците. След като научили, че Йенароне не сваля пръстена от пръста си и през нощта, те започнали да мислят каква военна хитрост да приложат, за да победят противника.

Като дочакали момента, когато Нощта намазала с мастило лицето на Небето, което до тогава било препечено до червено от Слънцето, и когато най-сетне Йенароне отишъл да спи, Рудоло започнал да хапе пръста, на който бил надянат пръстена. Тогава Йенароне, като почувствал болка, свалил пръстена и го сложил на масата до възглавницата на леглото. Саутариело се покатерил мигом на масата, хванал пръстена със зъби и двамата изтичали бързешком при Минеко Аниело.

Той, зарадван повече от осъден на смърт, когато чува заповед за помилване, грабнал пръстена и най-напред превърнал двамата вълшебници в магарета; и на едното, като сложил на гърба му плаща си, седнал, горд като граф, а другото натоварил със сланина и сирене и потеглил към Пертусо Купо. Там той връчил даровете на краля и съветниците му, благодарейки им за всичките блага, получени отново с тяхна помощ, и молейки Небето: никога да не попаднат в капан, да не ги улови котката и да не ги отрови мишеморка [14].

Като напуснал онази страна и се върнал в Грота Негра, Минеко Аниело станал още по-красив и по-богат и бил приет от краля и дъщеря му 15] с най-големи на света ласки. Минеко блъснал магаретата долу от една висока планина, а самият той заживял със своята съпруга за свое удоволствие, без никога да сваля пръстена от пръста си, за да не го постигне ново нещастие; защото

опари ли се кучето с вода гореща,

и от студена след това се плаши.

1. Черна пещера.

2. Бележка към превода на Бенедето Кроче: Дявола.

3. Танц с пръчки, увити с бръшлян и цветя, произлизащ от езическите култови обичаи.

4. Игра на думи: pezze (парцали) и pazzo (луд).

5. Тясна дупка.

6. Буквално: голям гризач.

7. В оригинала игра на думи: „Rosecone… se sentette rosecare“ („Големият гризач... се почувства нагризан“).

8. Гризльо.

9. Скокльо.

10. Мъжете рогоносци.

11. Скален замък.

12. В оригинала: sauma – голяма чанта за носене от магаре, муле или кон.

13. Иначе казано, земеделците се трудели тежко, носейки от реката вода за поливане, а солената им пот капела в речните води и отивала в морета.

14. Връщайки се от нищетата, от социалното небитие, в „света на хората“, героят остава нравствен длъжник и съюзник на мишките, макар че те са вредни за човека. Вижте същото положение в приказката „Хлебарката, мишката и щурецът“. Мисълта за относителността на всички без изключение социални (конфесионални, държавно-политически, родови, расови и прочее) положения, е сенчеста, неофициална страна от съзнанието на епохата, чиято външна страна са абсолютизмът, религиозните войни и търговията с черни роби. Във Франция тази идея изказва още Монтен в „Опити“, но особено рязко – по-младият съвременник на Базиле, Сирано дьо Бержерак в „Другият свят, или Държавите и империите на Луната“ (1650 г.).

15. За участта на изоставената на произвола на съдбата родна дъщеря на героя Пентела читателят може да се досети, опирайки се на жизнения си опит. Вероятно неволното, но красноречиво премълчаване нарушава идиличния край на приказката.

(Следва)