вторник, февруари 09, 2021

ДЖАМБАТИСТА БАЗИЛЕ / „ПРИКАЗКА НА ПРИКАЗКИТЕ ИЛИ ЗАБАВА ЗА МАЛКИ ДЕЦА“ / „ТРИТЕ ФЕИ“

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ:

ВСТЪПЛЕНИЕ

ДЕН ПЪРВИ: ПРИКАЗКА ЗА ОРКА, МИРТОВОТО КЛОНЧЕ, ПЕРУОНТО, ВАРДИЕЛО, БЪЛХАТА, КОТКАТА ПЕПЕЛЯШКА, ТЪРГОВЕЦЪТ, КОЗЕТО ЛИЦЕ, ВЪЛШЕБНАТА КОШУТА, ОДРАНАТА СТАРИЦА.

ДЕН ВТОРИ: МАГДАНОЗКА, ВЕРДЕ ПРАТО, ТЕМЕНУЖКА, КАЛЮЗО, ЗМИЯТА, МЕЧКАТА, ГЪЛЪБИЦАТА, МАЛКАТА РОБИНЯ, РЕЗЕТО, КУМЪТ.

ДЕН ТРЕТИ: КАНЕТЕЛА, БЕЗРЪКАТА ПЕНТА, ЛИКЪТ, УМНАТА ЛИКАРДА, ХЛЕБАРКАТА, МИШКАТА И ЩУРЕЦЪТ, ЧЕСНОВАТА ЛЕХА, КОРВЕТО, ГЛУПАКЪТ, РОЗЕЛА.

ТРИТЕ ФЕИ

(LE TRE FATE)

Десета забава от третия ден

ЧИЧЕЛА, С КОЯТО МАЩЕХАТА Ѝ СЕ ОТНАСЯЛА ЗЛЕ, ПОЛУЧАВА ПОДАРЪЦИ ОТ ТРИ ФЕИ. ЗАВИСТЛИВАТА МАЩЕХА КАРА ДЪЩЕРЯ СИ ДА ОТИДЕ ПРИ ФЕИТЕ, НО ТЯ САМО СИ СПЕЧЕЛВА ТЯХНОТО ПРЕЗРЕНИЕ. ТОГАВА МАЩЕХАТА ИЗПРАЩА ЧИЧЕЛА ДА ПАСЕ СВИНЕТЕ, КЪДЕТО ЕДИН ЗНАТЕН РИЦАР СЕ ВЛЮБВА В НЕЯ И ИСКА ДА Я ВЗЕМЕ ЗА ЖЕНА. ЗЛОБНАТА МАЩЕХА ОБАЧЕ МУ ДАВА ВМЕСТО НЕЯ ГРОЗНАТА СИ ДЪЩЕРЯ, А ЗАВАРЕНАТА СЛАГА В ЕДНА БЪЧВА, ЗА ДА Я ПОПАРИ С ВРЯЛА ВОДА. РИЦАРЯТ ОТКРИВА ИЗМАМАТА И СЛАГА В БЪЧВАТА ИСТИНСКАТА ДЪЩЕРЯ. ИДВА МАЙКАТА, КОЯТО Ѝ СМЪКВА КОЖАТА, КАТО Я ЗАЛИВА С ВРЯЛА ВОДА, А КОГАТО ВИЖДА ГРЕШКАТА, СЕ САМОУБИВА.

Приказката на Чометела сметнали за една от най-добрите между разказаните до тогава. И Якова, като видяла, че всички изгубили дар слово от изумление, казала:

- Ако не беше заповедта на принца и принцесата, която ме тегли като с въже и ме влачи като след каруца, щях да сложа край на моето бърборене, защото ми се струва твърде самонадеяно да слагам разстроеното си устно колашоне [1] до словесната виола на Чометела. Но понеже моят сеньор иска това, ще ви разкажа една малка история за наказанието на една завистлива жена, която в желанието си да изпрати своята заварена дъщеря на дъното, направила така, че я издигнала до звездите.

Живяла някога в чифлика Марчаниза една вдовица на име Карадоиня, от която по-голяма завистница нямало; ако видела нещо добро у съседите, буца ѝ засядала на гърлото; прилошавало ѝ, ако някой познат спечелел дори и най-малкото нещо; ако който и да е човек получавал някаква радост, сърцето ѝ било готово да се пръсне.

Тя имала дъщеря на име Границия, образец на страшилище, отлична представителка на морските орки, висша степен на спукана бъчва, с въшлива глава, с чорлави коси, с плешиви слепоочия, с чело като наковалня, с изпъкнали очи, с тумбест нос, с гнили зъби, с уста като на морска риба, с брадичка като копито, с хриптящо гърло, с гърди като смачкана чанта, с рамене като свод, с ръце като мотовили и с крака като куки. Накратко казано, от главата до петите била същински урод, съвършен вредител, истинска зараза, а освен това била джудже, подобна на патица, същинско чудовище. Но за своята майка и хлебарката е хубавица.

А се случило така, че тази добра вдовица се омъжила да Мико Антуоно, най-богатия стопанин в Паникоколи, когото два пъти избирали за кмет на селото, защото всички там го ценели високо. Мико Антуоно имал дъщеря, която се казвала Чичела и от която нямало по-красива и по-достойна на света. Тя имала любещи очи, които пленявали човека, малка цъфтяща уста, която предизвиквала екстаз, гърло като моцарела, което кара хората да въздишат. С една дума, тя била толкова сочна, пикантна, игрива и ласкава, в нея имало толкова чар, толкова нежност, че изтръгвала сърцата от гърдите. Но защо са тези много думи, достатъчно е да кажем, че все едно била нарисувана с четката на художник така, че да не откриеш в нея никакъв недостатък.

Карадония, виждайки, че в сравнение с дъщеря ѝ Чичела е като копринена възглавница до кухненска пачавра, като венецианско огледало до мазното дъно на гърне и харпия до Фата Моргана, започнала да я гледа намръщено и да я пренебрегва.

И това не било последно, защото циреят, който бил вътре в нея, избил навън и тя не могла да държи дълго на каишка злобата в себе си, а започнала открито да тормози бедното момиче. Дъщеря си обличала с поли от кепър и дантели, с блузи от коприна, а нещастната Чичела с парцали и носени неща; на дъщеря си давала хляб от най-хубаво брашно, а на Чичела – корички твърд и плесенясал хляб; дъщеря ѝ стояла като шишенцето на Спасителя [2], а Чичела тичала напред и назад, метяла къщата, миела съдовете, застилала леглата, перяла мръсните дрехи, хранела прасето, грижела се за магарето и изхвърляла помията. Доброто момиче, грижливо и прилежно, вършело това с най-голямо усърдие, без да щади силите си, за да угоди на злата си мащеха.

И един ден, както щастието пожелало, Чичела отишла да хвърли боклука на мястото, където имало голяма скала, а кофата ѝ се търкулнала надолу. И когато се оглеждала как може да я извади от дълбокото – ето ти тебе! - появило се нещо, за което не можело да се разбере дали е оригиналът на Езоп, или е копие на грозния просяк [3]. Това бил един орк, с коса като свинска четина, много черна и падаща до глезените му, с набръчкано чело, върху което всяка бръчка била дълбока като бразда, направена от лемеж, с разрошени и космати вежди, с хлътнали очи както два мръсни дюкяна под големите навеси на клепачите, с крива и мърлява уста, от която стърчели два зъба като на глиган, с гърди в струпеи, дотолкова обрасли с косми, че стигали да се напълни цял дюшек, а освен това имал голяма гърбица, подут корем, тънки и криви крака – такъв, че като го погледнеш, устата ти да се изкриви от страх.

Но Чичела, като видяла това привидение, което едва дишало, му казала добродушно: „Добри човече, подай ми кофата, която изтървах, а аз ти пожелавам да забогатееш и да се ожениш“. Оркът отвърнал: „Ела тук, момичето ми, и си я вземи“.

Доброто момиче, държейки се за корените и камъните, се спуснало с не малко усилие. И какво намерило на дъното на оврага? Три феи: от красиви по-красиви. Косите им като златна прежда, лицата им като пълна луна, очите им сами говорят, устните им свидетелстват пред съда на Амур с нежни доводи, за да удовлетворят иска си със сладки целувки, и – какво още? - всяка от феите имала сладък глас, нежни гърди, меки ръце, малки крачета и такава грация, че била нещо като позлатена рамка за всичките тези прелести.

Феите се отнесли с Чичела толкова ласкаво и учтиво, че няма как да си го представим. Като я хванали за ръка, те я завели в дома си, намиращ се под скалата, така просторен и богат, че в него и цар можел да живее. Настанили я на турски килим върху гладки кадифени възглавнички с пискюлчета, след което сложили главите си в скута ѝ и помолили да им среше косите. А когато ги решела с лъскав гребен от биволски рог, те я питали: „Мило момиче, какво намираш в главите ни?“ И тя отвръщала ласкаво: „Тук има въшчици и бълхички, бисерчета и гранатчета“ [4].

Феите така харесали учтивите обноски на Чичела, че тези добри жени, като сплели разресаните си коси, я повели със себе си и започнали да ѝ показват всичките чудеса, които се намирали във вълшебния дворец: ковчежета от кестен и габър с красиви инкрустации, покрити с конска кожа и калаени плочи; полирани като огледало орехови маси; бюфети със съдове от кристал, ослепяващи със своя блясък; зелени завеси с цветя по тях; кожени фотьойли и много други разкошни неща, от които всеки би се очаровал. Но Чичела, тъй като всичко това не било нейно, гледала великолепната обстановка, без да дава воля на удивлението си като някой селянин.

Накрая я завели в гардеробната, препълнена с разкошни одежди, където ѝ показали рокли от испански лен, блузки с кадифени ръкави във формата на цигулка, обшити по краищата със злато, пелерини от тафта с емайлови топченца, косо изрязани мантии, венци от живи цветя, ленти с дъбови листа, с раковини, с полумесеци, със змийски езици, яки със стъклени малки петлици, сини и бели, пшеничени класове, лилии и щраусови пера за шапки, емайлови копчета със сребърна обковка и хиляди други неща и украшения, и казали на Чичела да си избере от всичко това каквото си пожелае.

Но Чичела, от скромна по-скромна, не обърнала внимание на по-ценните неща и избрала една омачкана рокля, която не струвала и три кавало. И феите, като видели това, я попитали: „През коя врата искаш да излезеш, мила?“ А тя, като клекнала в поклон до земята, без страх, че ще изцапа роклята си, казала: „Свикнала съм да излизам от плевнята“.

След това феите, като я прегърнали и разцелували хиляди пъти, я облекли с великолепна, обшита със злато рокля, заплели косите ѝ по шотландски, като кошничка с корделки и лентички, така че се превърнала в цветна ливада [5], и като я изпратили до вратата, която била от чисто злато с елмазена рамка, ѝ казали напътствено: „Иди си, скъпа Чичела, желаем ти да се омъжиш щастливо. А когато излезеш навън, вдигни очи и ще видиш какво има горе“.

Девойката се простила почтително с тях и излязла. И когато се озовала навън и вдигнала лице, на челото ѝ паднала малка златна звездичка с невероятна красота. И така, със звездичката на челото, като красив кон, пременена и нагиздена, в злато и блясък, тя се върнала при мащехата си, като ѝ разказала всичко от игла до конец.

Но за завистливата жена този разказ бил като удар по главата, тя не можела да си намери място и скоро, като научила къде живеят феите, завела там дъщеря си с рибешката уста. Когато Границия отишла в омагьосания дворец и намерила там трите красиви феи, те я накарали да им среши косите и попитали какво намира там, а тя отвърнала: „Въшки, големи като грах, и гниди, големи като лъжица“.

Феите се ядосали и макар че гърлото им се свило от маниерите на безобразната селянка, се направили, че нищо не е станало. Отвели я в стаята с разкошните неща, като ѝ казали да си избере най-хубавото. Виждайки подадения пръст, Границия захапала цялата ръка и започнала да граби всичко най-красиво, намиращо се в шкафовете.

Виждайки, че все по-лошо става, феите били отчаяни, но поискали да разберат докъде може да стигне и я попитали: „През коя врата искаш да излезеш, красавице? През златната или през градинската?“ А тя, с каменно лице, отвърнала: „През по-хубавата, разбира се“.

Тогава феите, като видели арогантността на Границия, не ѝ дали даже щипка сол и я отпратили обратно с думите: „Когато излезеш навън, вдигни лице нагоре и виж какво има там“. И тя излязла сред оборски тор, а когато вдигнала глава, отгоре паднал един магарешки тестис, който залепнал на челото ѝ, отбелязвайки вероятно желанието на майка ѝ, когато била бременна с нея. С този деликатен подарък, леко-леко, тя се върнала при Карадония.

И Карадоиня, с разпенена уста и зла като току-що родила кучка, съблякла веднага Чичела, облякла ѝ пак дрипите и я пратила да гледа прасетата, а с нейните дрехи облякла дъщеря си. Но Чичела понасяла нещастната си съдба с невероятно спокойствие и с търпение като на Роланд. О, жестокост, която и уличните камъни не биха изтърпели! О, уста, достойна да изрича любовни слова, а осъдена да свири с рог и да подвиква: „Гъци-гъци, гъци-гъци“! О, красота, създадена да е сред ухажори, а намираща се сред прасета! [6] О, ръка, способна да стисне сто сърца, а гонеща с тояга сто свине! Да няма миг покой тази, която я изпрати в онези гори, в които под покрова на сянката се таят страх и мълчание и се крият от Слънцето!

Но Небето, което събаря самонадеяните и издига смирените, направило така, че един високоблагороден господин, който се казвал Куоземо, минал оттам. Като видял този бисер в калта, този феникс сред прасетата, това блестящо слънце иззад разкъсаните облаци на дрипите, той така се възхитил, че изпратил да попитат коя е девойката и къде живее. И веднага щом научил, се представил на мащехата и я помолил за ръката на Чичела. обещавайки за нея несметен брой дукати.

Карадония приела веднага предложението, мислейки за дъщеря си, и затова казала на Куоземо да се върне с настъпването на нощта, защото трябва да повика роднините си. Той си тръгнал целият сияещ и всеки час му се струвал хиляда години, докато чакал Слънцето да си легне в сребърното ложе, приготвено му от реките на Индия, за да си легне на свой ред и той с това слънце, което изгаряло сърцето му. А в същото време Карадония вкарала Чичела в една бъчва и заковала бъчвата, за да свари заварената си дъщеря вътре, попарвайки я като прасе, след като трябвало да изостави прасетата.

Навън притъмняло и небето заприличало на вълча уста, когато - треперещ и умиращ от желание да даде по-скоро воля на страстното си сърце, като стисне в обятия своята любима красавица, Куоземо си говорел разпалено по пътя към нейната къща: „Дойде времето да издълбая прорези по дървото, което Любовта засади в гърдите ми, за да източа сока на любовните наслаждения. Настана моментът да изровя съкровището, което Фортуна ми обеща! Затова не си губи времето, Куоземо: когато ти дават прасе, бързай с въже да го вържеш! О нощ, о щастлива нощ, о приятелко на влюбените, о душа и тяло, о тенджера и черпак, о Любов, тичай бързо, за да мога под шатрата на твоите сенки да се скрия от жаждата, която ме поглъща!“

С тези мисли той стигнал до къщата на Карадония и на мястото на Чичела намерил там Границия - бухал вместо щиглец, плевел вместо цъфтяща роза, която, макар че носела дрехите на Чичела и макар че хората казват: „Облечи Чипоне, та барон да стане“ [7], приличала на хлебарка, изпълзяла върху златна кърпа. Червилото, мазилата и масажите, направени от майка ѝ, не махнали пърхота по главата ѝ, гнойта по очите ѝ, луничките по лицето ѝ, чернилката по зъбите ѝ, брадавиците по шията ѝ, мръсотията по гърдите ѝ, пукнатините по коленете ѝ и не потулили миризмата ѝ на клозет, която се усещала от една миля.

Женихът, като видял това страшилище, не можал да разбере какво се е случило и, като направил крачка назад, все едно пред него застанал този, чието име не е за споменаване през нощта, си казал: „Страшен сън ли виждам, или ме лъжат очите? Аз ли съм, или не съм аз? Какво виждаш, бедни Куоземо? Не си ли напълнил още гащите? Това не е лицето, което сутринта похити душата ми, не е образът, който остана нарисуван с четка в сърцето ми? Какво е това, Фортуна? Къде е, къде е красотата, къде е въдицата, на която се улових? Къде е въжето, което ме завърза здраво? Къде е стрелата, която ме прониза? Знаех, че на свещ ни жена, ни портрет изглеждат добре, но оставих чувствата си в залог на слънчевите лъчи. И – уви! - сутришното злато се превърна в мед вечерта, а брилянтът – в стъкло“.

Тези и други думи процедил той през зъби, но в крайна сметка, принуден от обстоятелствата, целунал Границия. И сякаш трябвало да целуне антична ваза, три пъти приближавал и отдалечавал устните си, докато накрая докоснал носа на невестата. А като я доближил, все едно се озовал на брега на Киайя вечерта, когато почтените жени плащат данък на морето, но не с аромати от Арабия, а със съвсем други неща [8].

Тъй като обаче Небето, в желанието си да изглежда по-младо, боядисало в черен цвят бялата си брада, а земята на рицаря била далече, той бил принуден да заведе невестата си в една къща близо до Пенекуоколо, където постлал един чувал върху два сближени сандъка и легнал върху него.

И кой може да опише горчивата нощ, която прекарали и двамата? Макар че било през лятото и тя била по-малка от осем часа, сторила им се по-дълга от най-дългата зимна нощ. Неспокойната невеста кашляла, пускала слюнка и от време на време докосвала мъжа си с крак и въздишала, показвайки мълчешката, че чака наема за наетия дом. Но Куоземо хъркал престорено и така се дръпнал на края на постелята си, за да не го докосва Границия, че се изхлузил и паднал върху нощното гърне, поради което всичко завършило с воня и срам. О, колко пъти той проклинал мъртвите роднини на Слънцето [9] за това, че се бави толкова дълго и той трябва да страда върху това ложе! Колко пъти се молел Нощта да си строши врата, а звездите да изчезнат и новият ден да сложи край на злощастната тъмнина!

И веднага щом Зората отишла да прогони Кокошките [10] и да разбуди петлите, той скочил на крака, завързал си набързо панталоните и хукнал към къщата на Карадония, за да се откаже от Границия и да плати за опита си с дръжка от метла. Но не намерил никого, защото стопанката отишла в гората за съчки, за да запали огън и да направи на сапун заварената си дъщеря, заключена в гробницата на Бакхус [11], вместо да лежи в люлката на Любовта.

Търсейки напразно Карадония по целия дом и виждайки, че не може да я намери, Куоземо започнал да вика: „Ей, къде си?“ И неочаквано шарената котка, която спяла върху топлата пепел на огнището, заговорила: „Мяу-мяу, жена ти е в бъчвата, затворена и закована, мяу-мяу“. Куоземо отишъл до бъчвата и като чул като че ли слаб плач отвътре, взел брадвата, която висяла до огнището, избил капака и все едно се разтворила театрална завеса пред сцена, на която се появява богиня, за да произнесе пролога на пиесата.

Не се знае как от този блясък Куоземо не паднал мъртъв на място; той замръзнал за миг, все едно видял моначело [12], но след това, като се опомнил, се спуснал да прегърне Чичела, като я разпитвал трескаво: „Кой те затвори в това ужасно място, о съкровище на сърцето ми! Кой те скри от мене, надежда на моя живот? Какво е това? Грациозният гълъб в клетка с обръчи, а птицата грифон редом с мене? Какво се случи? Кажи, нежна малка уста, утеши моя дух, дай ми да въздъхна свободно“.

Чичела му разказала всичко, както било, без да пропусне нищо: колко страдала в миналото у дома си от деня, в който мащехата ѝ дошла там, та чак до момента, когато, за да ѝ отнеме светлината на брачния светилник, я затворила в тъмната бъчвата на Бакхус. Чувайки това, Куоземо я скрил зад вратата, а след това довел Границия и, като я напъхал в бъчвата, казал: „Поседи тук малко, а аз трябва да направя над тебе една магия, за да не те хваща лошо око“. След това затворил добре бъчвата, прегърнал жена си, сложил я на коня и я отвел в Паскарола, неговото владение.

Като се върнала с огромен наръч съчки, Карадония запалила огъня, над който окачила голям котел, кипнала водата, а след това я изляла в бъчвата през направената отгоре дупка. Така сварила дъщеря си, която обелила зъби, все едно е преяла със сардинска трева, а кожата ѝ се смъкнала като на линееща змия. И когато мащехата си помислила, че омразното тяло на заварената ѝ дъщеря се е отделило от костите, избила капака и видяла – о, ужас – дъщеря си, сварена от своята зла [13] майка. Като скубела косите си, деряла лицето си, биела гърдите си, кършела ръцете си, удряла главата си в стената и тропала с крака, тя вдигнала такъв грохот и шум, че събрала цялото село. Карадония вършела невъобразими неща и крещяла нероизносими думи, така че хората не намирали нито слово да я утешат, нито средство да я успокоят, а накрая хукнала към кладенеца и – бух! - скочила надолу с главата, от което си строшила врата, доказвайки с примера си колко вярно е твърдението:

който към небето плюе,

ще му се върне на лицето.



1. Струнен музикален инструмент от вида на лютните, модификация на персийския дутар, донесен в Южна Италия или от арабите, или от централноазиатските търговци на коприна. Употребявал се сред простолюдието за разлика от изисканата виола.

2. Шишенце, в което, според преданието се пази Христова кръв, пролята на Голгота. Кръстоносците го донесли от Изток и го положила в Реймската катедрала.

3. Бележка към превода на Бенедето Кроче: Дявола.

4. Мотивът за изчесване на въшки е обичаен за италианските приказки, от което разбираме, че това е било проблем на жените от всички слоеве на населението. Както виждаме, даже богатството и вълшебните способности на феите не ги спасяват от тази беда.

5. В оригинала след тези думи четем: „качулка като на папагал с корделки и лентички„ („lo tuppo a perichitto co la ’mottonatura e le trezzelle“), което вероятно е било чернови вариант на предходното словосъчетание, попаднал в окончателния текст по недоглеждане на тези, които след смъртта на автора са готвили ръкописа за издаване.

6. Бележка на Павел Николов: В оригинала – игра на думи: pruoce – ухажори / puorce – прасета.

7. Бележка на Павел Николов: В оригинала поговорката е римувана: „Vieste Cippone ca pare barone“; точен превод: „Облечи Чипоне, за да заприлича на барон“.

8. Едно от средствата да се избави Неапол от нечистотиите, при отсъствието на канализация, било изхвърлянето им в морето. Специално разпореждане на властите, действащо до края на XVIII в., предписвало на домакините и слугините да правят това от крайбрежието на квартал Киайя.

9. Неаполитанците по традиция употребяват имената на умрелите (включително и на светците) в клетвите и проклятията си.

10. Народно название на съзвездието Плеада.

11. Иначе казано – в бъчвата за вино.

12. Monaciello (неаполитански диалект) – малък монах. В Неапол и до ден днешен има поверие за дух, който живее в къщите на хората и понякога се явява в образа на малък монах.

13. В оригинала игра на думи: figlia cotta da na cruda mamma. Думата cruda има две значения: 1) сурова (за храна) и 2) жестока (за човек).

(Следва)

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.