ХИЛЯДОЛИКИЯТ ХРИСТОС: ИСТОРИЧЕСКО РАЗСЛЕДВАНЕ - ГЛАВА 4. ЖИВОТЪТ И НЕОБИКНОВЕНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА АПОСТОЛ ЙОАН

АВТОР: ЮЛИЯ ЛАТИНИНА

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

УВОД

ГЛАВА 1. НАХОДКАТА В НАГ ХАМАДИ; ОТ КОДЕКСА НА БРУС ДО ОКСИРИНХ; ГНОСТИЧНИЯТ ПОДХОД КЪМ СВЕТА

ГЛАВА 2. АПОСТОЛ ТОМА “ЕВАНГЕЛИЕТО ОТ ТОМА“; “ПРОТОЕВАНГЕЛИЕТО ОТ ТОМА“ И ЯКОВ ПРАВЕДНИКА; АРАМЕЙСКИЯТ ОРИГИНАЛ; МЯСТО НА НАПИСВАНЕ: ЕДЕСА; ЖИВОТЪТ И НЕОБИКНОВЕНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА АПОСТОЛА ЮДА ТОМА; ИСТОРИЧНОСТ

ГЛАВА 3. ЮДА БЛИЗНАКА И ГРАД ЕДЕСА; РЕАЛНИЯТ АПОСТОЛ ТОМА; ЕВРЕИТЕ ИЗВЪН ГРАНИЦИТЕ НА РИМ; ЕДЕСА; ЦЪРКВАТА В ЕДЕСА; ХРИСТИЯНИТЕ И НАЗОРЕИТЕ; ТЕОЛОГИЯТА НА МНОГОЦВЕТНИТЕ ОДЕЖДИ; РЕАЛНАТА БИОГРАФИЯ НА ЮДА ТОМА; ГИБЕЛТА НА АПОСТОЛ ЮДА ТОМА

В БИБЛИОТЕКАТА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ:

ХИЛЯДОЛИКИЯТ ХРИСТОС: ИСТОРИЧЕСКО РАЗСЛЕДВАНЕ

ГЛАВА 4. ЖИВОТЪТ И НЕОБИКНОВЕНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА АПОСТОЛ ЙОАН

Четирите канонични Евангелия разказват за живота, смъртта и възкръсването на Исус Христос. В тях няма никакви подробности за посмъртното му съществуване. По отношение на който и да е друг персонаж от световната история това би било много логично. Абсурдно би изглеждала например биография, съдържаща посмъртни изказвания на Лев Толстой.

Но с Исус Христос нещата били други. Неговите ученици твърдели, че е възкръснал. Би било странно да очакваме, че възкръсналият Исус ще се въздържи от наставления към своите последователи. Нещо повече - посмъртните му напътствия са даже по-важни от изказаните приживе.

Като начало тези посмъртни изказвания биха могли да бъдат отправени към много по-широк кръг от хора. Приживе Исус учел само дванадесет апостоли, които имали щастието да се родят по едно и също време на едно и също място. След смъртта си той би могъл да се явява на всеки просветен потребител и да му разказва подробности за устройството на Бога.

Повечето гностични Евангелия се състоят именно от такива наставления: поучения, които Исус дава на своите ученици след своята смърт.

Едно от тези Евангелия - “Апокрифион от Йоан”, е написано през II в., между 40-те и 80-те години. В ортодоксалната християнство думата “апокриф” е придобила пренебрежителен характер. Апокрифи били книгите, които не влезли в Канона - одобрен от църквата и единствен разрешен списък от книги за свещено четене. Но в ранното християнство думата απόκρυφος означавала само “таен”, “скрит”.

Гностиците използвали тази дума изключително в положително значение. “Апокрифите” били тайни книги, предназначени не за глупавата публика, а за посветените. От тази гледна точка “Курсът по теоретична физика” на Ландау и Лившиц е за филолозите апокриф. Свръхсекретните доклади на военното разузнаване също са апокрифи.

“Апокрифонът от Йоан”, или “Тайното Евангелие от Йоан”, бил сред текстовете на кодекса, който египтологът Карл Райнхард купил в Кайро през 1896 г. Освен това три копия на “Апокрифона” били намерени в Наг Хамади. Така от тази книга имаме цели четири копия, датирани от средата на IV век. За сравнение: имаме само две копия на каноничния Нов завет, датирани от IV век: това са Codex Vaticanus и Codex Sinaiticus.

Въпреки вековете гонения тази тайна книга, принадлежаща към богоомразните съчинения, които, според указанията на папа Лъв Велики, дадено още през V век, трябвало да бъдат “не само забранени, но и напълно унищожени и изгорени с огън” [1], дошла до нас в повече по брой екземпляри от каноничния Нов завет.

“Апокрифонът от Йоан” изглежда още по-необичайно от “Евангелието от Тома”. Той започва с това, с което обикновено завършват любовните истории - със смъртта на главния герой, иначе казано, на Христос.

Авторът му води повествованието от момента, в който Йоан, любимият Исусов ученик, се оттегля в пустинята след екзекуцията на Исус. Сърцето му е разбито и душата му е уязвена от насмешките на фарисеите, подиграващи се с неговия учител, който им разказвал лъжи и не съумял да спаси себе си.

В този най-висш миг на отчаяние небесата се разтварят и Йоан вижда Христос - отначало в облика на дете, след това на старец, а след това на млад човек [2].

Тази променливост не е случайна. В каноничните Евангелия Христос възкръсва в плът: както съвсем наскоро видяхме, за да се убеди, че това е вярно, в “Евангелието от Йоан” не някой друг, а апостол Тома даже завира нехигиеничните си пръсти в раните му.

Но в гностичните текстове възкръсналият Христос мени постоянно своя облик. В гностичното “Евангелие от Петър” по време на сцената с Христовото възкресение камъкът се отмества от гробницата и от нея се показват двама души, чиито глави достигат небесата. Те подкрепят трети, главата на когото е по-висока от небесата. След тримата излиза кръст. В този момент се раздава гръмотевичен Глас от Небето - персонаж, който в талмудичната традиция е известен като Бат Кол. “Проповядвал ли си на покойниците” - пита Бат Кол. “Да” - отвръща кръстът [3].

В гностичните “Деяния на Петър” Исус изцелява от слепота няколко жени. Една от тях заявява веднага, че е излекувана от старец, а друга - че това е направил юноша. Трета смята, че нейният лечител е момче [4]. На друго място в “Деянията на Петър” за Исус се казва: “Той е голям и малък, и прекрасен и безобразен, и млад и стар, той е видим във времето и напълно невидим във вечността” [5].

В “Деянията на Петър и дванадесетте апостоли”, намерени в Наг Хамади, Христос се явява отначало на апостолите като търговеца Литаргоел, предлагащ на хората прекрасен бисер, а след това като лекар. Апостолите не го познават, докато не приема обичайния си вид [6].

В гностичните “Деяния на Филип” Исус се явява на Филип като дърво и орел върху него [7], а след това “в облика на красив млад човек с три лица: първото лице е лице на голобрад юноша, средното лице е лице на жена, облечена в дрехите на славата, и третото лице е лице на старец” [8].

В гностичните “Деяния на Йоан” Йоан, който лови риба в Генисаретското езеро, разбира веднага, че пред него не стои обикновен човек, защото вижда Исус като възрастен мъж. В същото време брат му го вижда като дете [9].

Тези промени в облика на Исус напомнят удивително промените в облика на Яхве.

“Рави Леви каза: Бог приема много образи. На един се представя изправен, на друг - седнал, на един като млад мъж, на друг - като старец” [10]. На друго място четем: “Край морето им се яви като млад мъж, воин... На Синай им се яви като старец, изпълнен с милосърдие” [11].

В “Апокрифона” Йоан също вижда Христос да променя облика си точно като Яхве: ту е млад мъж, ту е старец. С това Исус показва, че не е подвластен на законите на материалния свят и провъзгласява тъждеството си с Бога.

Като успокоява зарадвания от неговото възкръсване Йоан, Христос му обяснява устройството на космоса. Най-напред назовава себе си, иначе казано - Бога, Троицата.

“Аз съм Баща и Майка, и Син - казва Христос, - аз съм нетленна чистота” [12].

По-късната Троица се състояла от Баща, Син и Свети дух. Но в “Апокрифона от Йоан” Христос нарича себе си “Баща, Син и Майка”. На пръв поглед това е съвсем друга Троица. Но само на пръв поглед.

Въпросът е в това, че гръцката дума “пневма”, “дух”, е от среден род. Така гръцката Троица е свързана с изключително нетрадиционни сексуални отношения. В нея има две същества от мъжки род и едно от среден.

Но древноеврейската дума “дух” (“руах”, на арамейски - “руха”) е от женски род. За граматично благополучие е по-добре да я преведем с думата “духовност”. Такава Троица изглежда напълно логично от гледна точка на теологичната генетика: Бог Баща, Майка Духовност и техен Син, Спасител и Месия. Именно затова в “Евангелието от евреите”, преведено на гръцки език, Исус казва: “маята майка, Пневмата” [13].

Майката Духовност с женския си род е важен белег на гностичните текстове, преди всичко на сирийските, но също така и на гръцките.

Във вече споменатите “Деяния на Тома” апостол Юда Тома пее по време на причастието химн, в който между другото има следните редове: “Ела, милосърдна Майко, ела Ти, която разкриваш скритите Тайни, ела, Майко на Седемте дома, за да може да починеш в Осмия дом, ела, Света рух” [14]. В гностичния “Химн на бисера” от същите “Деяния” се говори за родителски души - Баща и Майка.

Авторът на гностичното “Евангелие от Филип” осмива примитивните глупаци, които разбират всичко буквално и смятат, че Исус се е родил от дева. Исус, според Филип, е бил заченат от девственица в този смисъл, че неговата майка, Пневмата, е девственица. “Някои казват, че Мария е забременяла от Светия дух. Те не са прави и не знаят какво говорят. Кога жена е забременявала от жена” [15]. В гностичните “Деяния на Петър” Петър казва за Исус: “Ти си моят баща и ти си моята майка” [16]. В гностичните “Деяния на Йоан” Исус учи Йоан на химн, в който има има следния ред: “Аз ще бъда роден и ще родя” [17].

Тази гностична Триада - Бог Баща, Богиня Майка и Бог Син - прилича до много голяма степен на класическата западна семитска божествена триада и ни кара да предполагаме, че има силно семитско (а съвсем не гръцко) влияние върху развитието на именно този детайл от гностицизма.

Не е трудно да забележим, че очевидно в гръцки език арамейската дума “руах” се е асоциирала със св. София, Божията премъдрост.

Като се представил на Йоан, Христос започнал да описва устройството на света.

Тъй като “Апокрифонът от Йоан” е написан доста късно - 50-100 години след каноничните Евангелия - това устройство е доста сложно. Гностичните системи се усложнявали като ракетните двигатели и с всяко десетилетие обрасвали с нови и нови детайли.

Тертулиан сравнявал саркастично универсума, описан от гностиците, с гигантско римско общежитие: “със стаи една над друга, с балкон за всеки бог, а до балконите водят безбройните, като в подобна сграда, стълби на ересите: вселената се е превърнала в дом за общо обитаване” [18].

Ако живееше днес, Тертулиан би сравнил гностичната вселена с гигантски търговски мол, в който на различни богове са дадени под аренда различни бутици. Въпреки това основният гностичен принцип, като принципа, по който се движи ракетата, оставал доста прост.

Върховно божествено начало е Бог - обяснява Исус на Йоан. - Той управлява всичко. Той е вечен и съвършен. Той не знае граници. Всичко съществува вътре в него. Нищо не съществува извън него и не го ограничава. Той е извън пределите на измерението, разбирането и описанието. Той е светлина, раждаща светлина, той е живот, раждащ живот, благослов, раждащ благослов, знание, раждащо знание, и благо, раждащо благо.

Със силата на Мисълта си този Бог, Монада, божествена Единица, създал Барбело. Барбело е точен образ (ейкон) на Монадата и на първата ѝ Мисъл, но, въпреки че е точен образ, Барбело е от женски род.

Езичникът би нарекъл Барбело богиня. Защото била родена от Монадата като Атина от Зевс. Но гностиците, като строги монотеисти, наричали божествените същности, родени от Монадата, еони, иначе казано - “вечности” или “вечни царства”. “Еон” бил един от най-любимите технически термини на гностиците; той им позволявал да избягват упреците в многобожие.

Барбело моли Монадата да ѝ даде Далновидност и с това създава Далновидността. Барбело моли Монадата да ѝ даде Нетленност и появилата се Нетленност застава редом с Мисълта и Далновидността. Така се появяват Вечният живот и Истината и тези пет еона оформят Царството на Бащата: Барбело, която е първият човек и образ на невидим дух, предмисъл и мисъл, заедно с Далновидността, Нетленността, Вечния живот и Истината (Алатея).

Бащата и Барбело зачеват заедно дете: това е Христос, помазан с Благото и постигнал поради това Съвършенство. “Апокрифонът от Йоан” нарича Христос “автоген”, което ще рече “самородéн”. Христос, син на Бога и Барбело, създава с със словото си света. От себе си и Нетленността той оформя три същности и четири сили. Трите същности са Волята, Мисълта и Животът. Четирите сили са Разбирането, Милостта, Възприятието и Разумността.

Милостта живее в царството на светлоносния еон Хармозел. Царството на Хармозел се дели на три царства: царство на Милостта, царство на Истината и царство на Формата. Също така сложно са устроени царствата на Ороел и Давитай и накрая четвъртото царство на светлоносния Елелет включва в себе си царствата на Съвършенството, на Мира и на София.

С появата на София божествената генеалогия получила нова актуалност, защото до този момент всички еони съществували по двойки, в допълващи се помежду си сизигии - божествени бракове на началата, създаващи пълнота, иначе казано, Плерома. (Изобщо в гностицизма - което го няма в ортодоксалния юдаизъм и в ортодоксалното християнство - женското начало играе важна роля.)

София изменила на това правило и на своя глава родила извънбрачния Ялдаваот - първата от непълните демонични същности, които на гръцки вече не се наричат еони, а архони: иначе казано, не Вечни царства, а Власти.

Ялдаваот бил злобен и несъвършен. Той не приличал по нищо на майка си, защото не бил роден от божествен брак. Имал глава на лъв и тяло на змия и когато видяла какво е направила, София го скрила от Монадата в блестящ облак, което имало трагични последици не само за космоса, но и за самия Ялдаваот, защото, изолиран от всички източници на битието, този абсурден и несъвършен архон си въобразил, че е единствен бог.

От този момент разказът в “Апокрифона от Йоан” започва да съвпада с “Книга Битие”, но с оценки, които са обърнати на сто и осемдесет градуса.

Ялдаваот и сътворените от него архони създават несъвършения свят и човека Адам. Но Адам остава бездиханен и неподвижен. Като вижда това, София решава да използва една уловка. По неин съвет Ялдаваот оживява Адам, вдъхвайки му душата Епиноя, получена от Соифя. Адам оживява, а Ялдаваот, напротив, се лишава от божествената Епиноя, която преминала в Адам.

Така - според “Апокрифона” - човекът, сътворен от невеж и ограничен демиург, се оказал по-високостоящ от този демиург. Способността за гносис го поставяла не само над животните, но и над от създателя на материалния свят.

Това обстоятелство не остава скрито от ревнивия Ялдаваот и в яростта си той заключва надминалото го свое творение в затвор от земя, вода, огън и вятър - иначе казано, в тъмницата на плътта - и го затваря в Едем, който, така погледнато, не е всъщност рай, а зандан, създаден специално за Адам.

Христос спасява Адам от Едем, като приема облика на змия. Той го подтиква да вкуси от дървото за познаване на Доброто и Злото.

Тогава Ялдаваот замисля нова пакост: опитва се да изтръгне от Адам духа Епиноя. Делото завършва отново с неуспех и при опита за екстракция на Епиноя се ражда Ева. Когато Адам я съзира, вижда в нея отражение на своята същност и по този начин се освобождава от тираничната власт на Ялдаваот.

В отчаянието си Ялдаваот изнасилва Ева и тя ражда Каин и Авел. Тяхното раждане е преднамерено престъпление на демиурга, желаещ да потопи света в бездната на похотта и тленността - именно от Каин ще се раждат все нови и нови деца, в които Ялдаваот ще вдъхва своя изкуствен дух и които ще му служат в тъмнина и невежество.

Но от Адам и Ева се ражда трети син, Сит. Именно неговите потомци са носители на истинския дух - Епиноя. Именно за тях е възможно истинското просветление и това така ядосва Ялдаваот, че той продължава да върши нови пакости. Отначало дава на хората да се напият със забрава, а след това изпраща на потомците на Сит потоп, от който те се спасяват върху светещ облак.

Тази история със спасяването на Сит обяснява мисловния ход на гностиците, които смятали себе си за просветлени носители на духовността, за потомци на Сит. Това не било възможно от гледна точка на юдейската ортодоксия, за която всички съвременни хора са потомци на синовете на Ной - Сим, Хам и Яфет. Но от гледна точка на “Апокрифона от Йоан” това било нещо съвсем разбираемо, защото Ялдаваот изпратил потоп на потомците на Сит, а потомците на Каин не докоснал.

Накрая, когато и потопът не помогнал, Ялдаваот изпратил на земята архоните, за да се съвкупят с човешките дъщери.

“Те донесли злато, сребро, дарове, мед, желязо, метали и всякакви други неща. И донесли големи безпокойства на хората, които ги следвали... Хората остарявали, без да изпитват удоволствие, и умирали, без да открият истината и без да познаят бога на истината. Така били поробени всички твари, от началото на света и до наши дни” [19].

Това печално положение поправил едва, след като идва на света, Христос, синът на Бащата и Барбело, и той идва, разбира се, не да вдигне революция, не да освободи евреите от властта на римляните и даже не да създаде Царство на земята. Този свят не трябва да бъде спасяван, защото той е зло, тленно творение на невеж драматург.

Могат да бъдат спасени потомците на Сит, носещи в себе си Епиноята. А потомците на Каин са обречени - те са доживотни пленници на Матрицата, създадена от Ялдаваот.

Не е необходимо спасение на света, необходимо е спасение от света.

БЕЛЕЖКИ

1. Elaine Pagels. The Gnostic Gospels. P. 75.

2. The Secret Book of John. The Revealer Appears to John (1, 5–2, 25). Всички препратки към “Апокрифона” са според следното издание: Meyer, Marvin W., Robinson, James M. The Nag Hammadi Scriptures: The Revised and Updated Translation of Sacred Gnostic Texts Complete in One Volume, HarperCollins.

3. The Gospel of Peter, 10, 41–42, From The Apocryphal New Testament, M. R. James: Translation and Notes. Oxford: Clarendon Press, 1924.

4. The Acts of Peter, 21, 12–13, Robert F. Stoops. The Acts of Peter, Early Christian Apocrypha. Polebridge Press, Salem, Oregon, 2012.

5. The Acts of Peter, 20, 24.

6. Acts of Peter and the Twelve Apostles // Meyer, Marvin W.; Robinson, James M. The Nag Hammadi Scriptures: The Revised and Updated Translation of Sacred Gnostic Texts Complete in One Volume. HarperCollins, 2004.

7. The Acts of Philip, 3, 5, цит. по: François Bovon and Christopher R. Matthews. The Acts of Philip, Baylor University Press, 2012.

8. The Acts of Philip. 14, 4.

9. The Acts of John, 88, 4–8; цит. по: Richard I. Pervo. The Acts of John, Early Christian Apocrypha. Polebridge Press, Salem, Oregon, 2016.

10. Pesikta Rabbati. Piska. 21, 100b; цит. по: Alan Segal. Two Powers in Heaven, 34.

11. The Mekhilta of R. Simeon. b.Yohai. P. 81; Bashalah 15; цит. по: Alan Segal. Указ. соч. P. 33.

12. The Secret Book of John. The Revealer Appears to John (1, 5–2, 25). The Nag Hammadi Scriptures. P. 108.

13. Origen. Commentary on John; Origen. Homily on Jeremiah 15, 4; Jerome. Commentary on Isaiah 11 (commentary on Isa 40:9); Jerome. Commentary on Micah (commenting on Mic 7:6); Jerome. Commentary on Ezekiel (commenting on Ezek 16:13) // Robert J. Miller. The Complete Gospels, Polebridge Press, 1994.

14. The Acts of Thomas, 2, 27, 6–10.

15. The Gospel of Philip. Mary Conceiving (55, 23–33), The Nag Hammadi Scriptures. P. 164.

16. The Acts of Peter, 3, 10, 7.

17. The Acts of John, 95, 7.

18. Тертуллиан. Против Валентиниан, 7.

19. The Secret Book of John. On Human Destiny, 29. The Nag Hammadi Scriptures. P. 130.

(Следва)