НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ / 1976 г. / МИР / МАРИЙД КОРИГАН

Марийд Кориган (Mairead Corrigan)

27 януари 1944 г.

Нобелова награда за мир (заедно с Бети Уйлямс)

(За смелите ѝ усилия за основаване на движение за прекратяване на насилствения конфликт в Северна Ирландия.)

Ирландската пацифистка Марийд Кориган е родена в Западен Белфаст (Северна Ирландия). От седемте деца на Андрю и Маргарет Кориган тя е второто дете, получава католическо образование вкъщи и в частни училища в Белфаст. Тъй като бащата, стъклочистач по професия, не може да плаща за образованието ѝ, Кориган напуска училището на четиринадесет години и, като припечелва някакви средства от гледане на деца, постъпва в търговско училище. Като работи известно време като помощник-счетоводител, тя става след това секретар на директора на пивоварния завод „Гинес“ в Белфаст; тогава е на двадесет и една години.

Постъпването в „Легиона на Мария“, католическа благотворителна организация, подтиква Кориган към обществена дейност. Като се мести заедно с родителите си в Андерсънстаун, най-бедния район на Белфаст, Кориган участва в организирането на обществен клуб и детска градина.

През тези година обстановката в Северна Ирландия се усложнява рязко, католическото малцинство проявява все по-голяма враждебност към протестантското население. През 1968 г. група католически студенти учредява Северноирландската асоциация за граждански права в знак на протест срещу дискриминацията в управлението, труда и бита. Една година по-късно, когато изблиците на насилие между католици и протестанти създават опасност за общественото спокойствие, правителството на Северна Ирландия се обръща към английското правителство с молба да въведе войски в северноирландските графства за опазване на реда. Тъй като конфликтът придобива все по-жестоки форми, двете страни създават военизирани организации. Войнственото крило на Ирландската републиканска армия (ИРА) се изявява от името на католиците, а Лигата за защита на Ълстър (по-късно Асоциация за защита на Ълстър) охранява протестантските квартали. През 1972 г., след поредния взрив на насилие, британското правителство разпуска парламента на Северна Ирландия, в което преобладават протестантите, и установява режим на пряко управление от Лондон.

Намирайки се в огнището на конфликта, Кориган става свидетелка на взривове и други терористични актове. Тя продължава да работи в „Легиона на Мария“, където убеждава младежите от католическия Андерсънстаун да прекратят провокациите срещу британските войници. През 1971 г. британските власти създават концентрационен лагер за осъдени терористи в Лонг Кеш. Кориган посещава затворниците, „за да им напомни, че са християни“, както обяснява по-късно, и „че Христос не е призовавал към насилие“.

През следващата година Кориган присъства на заседание на Световния съвет на църквите в Банкок (Тайланд), където неин спътник е протестантски свещеник от района Шенкил в Белфаст. През 1973 г. пътува по Съветския съюз, работейки над филм за религията в комунистическата общество.

Във веригата от насилия, с които ирландците постепенно свикват, едно събитие става повратно за живота на Кориган. На 10 август 1976 г. британски войници убиват по време на преследване член на ИРА зад кормилото на автомобил, който, след като загубва управление, блъска сестрата на Кориган, Ан Мегир, а трите ѝ деца, които са с нея, загиват. Една от свидетелките на произшествието, Бети Уилямс, започва да събира подписи под петиция за мир. Три дни по-късно, веднага след погребението, Кориган се явява по телевизията и, въпреки риска, осъжда дейността на на ИРА. Уилямс, която също участва в предаването, огласява текста на петицията си и обявява за организирано на следващия ден мирно шествие. Десет хиляди протестанти и жени католички излизат на улицата, молейки се и пеейки религиозни химни. Ободрени от този отзвук, Кориган и Уилямс, заедно с журналиста С. Маккеън, решават да учредят Обществото на мирните хора.

През 1976 г. Обществото организира редица демонстрации. През август тридесет и пет хиляди демонстранти отиват в протестантския район Шенкил, където жителите ги приветстват сърдечно. Демонстрации се провеждат в Дъблин, Глазгоу, Лондон и други градове; през декември на международен конгрес в Дроида (Ирландската република) идват делегати от Канада, Швеция, Норвегия и САЩ. През Моста на мира над река Бойн преминава демонстрация; именно там войските на протестантския крал Уилям III разбиват армията на католическия монарх Джеймс II (споменът за това събитие и до ден днешен живее в преданията на северноирландските протестанти).

Високите духовни качества на Кориган привличат все повече привърженици на Обществото на мирните хора. Не много високата, зеленоока и доброжелателна жена е любимка на пресата и на слушателите във всяка аудитория. През октомври 1976 г. заедно с Уилямс тя пътува по САЩ, за да убеждава американците от ирландски произход да не подкрепят ИРА с парични средства.

Финансите, получени от Кориган и Уилямс, позволяват да се премине към втора фаза на Обществото на мирните хора, когато се набелязва програма за съвместно съществуване на религиите чрез сътрудничество между различните секти. През 1977 г. Кориган и Уилямс стават инициаторки на „кампания за демилитаризация“, като се обръщат към терористичните групи с призив да не използват оръжие. През следващата година двете активистки и Маккеън напускат постовете си в Обществото на мирните хора, за да могат и други да се реализират на ръководна работа.

Кориган продължава да отдава всичките си сили на движението за мир и през следващите години; по-специално се стреми да обедини протестантските и католическите младежи в доброволни трудови лагери. През 1981 г. се омъжва за зет си Джек Мегир; сестра ѝ, Ан Мегир, се самоубива известно време след събитията, отнели живота на трите ѝ деца. Семейството има две дъщери и трима синове.

Превод от руски: Павел Б. Николов