НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ / 1976 г. / ЛИТЕРАТУРА / СОЛ БЕЛОУ

Сол Белоу (Saul Bellow)

10 юни 1915 г. – 5 април 2005 г.

Нобелова награда за литература

(За хуманизма и тънкия анализ на съвременната култура, които са съчетани в творчеството му.)

Американският романист Сол Белоу (истинско име Соломон Белоус) е роден в предградието Лашин на Монреал (провинция Квебек). Той е най-малкото от четирите деца на Абрам Белоус и Лиза Белоус, евреи от Русия, емигрирали в Канада от Петербург през 1913 г. В детството си, което е „отчасти чужбина, отчасти полско гето, отчасти средновековие“, момчето чете Шекспир и писателите от XIX в., научава се да говори бегло четири езика, възпитавано е в традициите на Стария завет. Баща му, занимаващ се с препродаване на спиртни питиета като контрабандист, след като семейството се премества в Чикаго през 1924 г., става търговец на въглища.

В резултат от това Белоу от жител на ортодоксалния лашински „щетл“ става жител на огромен окръжен център. „Израснах в Чикаго и се смятам за роден в Чикаго“ – пише по-късно той. Семейството се заселва в „Хъмболт парк“ сред хора, които говорят на различни езици, където Белоу и неговите училищни приятели се събират всяка неделя в благотворителното училище към мисията, където си показват своите съчинения. „Аз и моите връстници бяхме буквално побъркани на тема литература“ – спомня си Белоу. След завършването на училище през 1933 г. Белоу постъпва в Чикагския университет, но „задушната атмосфера“ го угнетява и след две години юношата се мести в университета „Норт Уестърн“, където учи антропология под ръководството на Мелвил Дж. Гершкович и през 1937 г. получава степента бакалавър по социология и антропология. Като следва няколко месеца аспирантура в университета на щата Уисконсин, Белоу се връща в Чикаго и започва да пише; едновременно работи като чиновник във Федералната работническа комисия, като преподавател в Педагогическия институт „Песталоци-Фрьобел“ и като редактор на „Енциклопедия британика“. По време на Втората световна война служи във военноморската пехота и завършва своя първи роман „Висящият човек“ („ Dangling Man“), публикеуван през 1944 г. и написан под формата на дневник. Героят на романа, наборник, очакващ да го призоват в армията, е човек, който изобщо не е приспособен към живота, без всякакво положение в обществото. Американският криитк Едмънд Уилсън се изказва положително за „Висящият човек“, като вижда в него „едно от най-правдивите свидетелства за настроението на цяло поколение, израснало в периода на Голямата депресия и Световната война“.

От 1946 до 1948 г. Белоу преподава в Минесотския университет, пише есета, разкази и малката повест „Жертва“ („The Victim“, 1947 г.), в която се разказва за домашните и религиозните неуредици на нюйоркски журналист. Макар че повестта не получава същият отзвук като първия му голям роман, Белоу получава наградата „Хугенхайм“, която му позволява от 1948 до 1949 г. да работи над следващия си роман, живеейки в Париж и Рим. Третият роман на писателя, „Приключенията на Оги Марч“ („The Adventures of Augie March“, 1953 г.), е удостоен с Националната награда за литература и е признат за най-добрата книга на годината. В романа се описват похожденията на доста колоритен търсач на приключения, като се започва с детството му в Чикаго и се завършва със зрялата му възраст, когато търгува на черния пазар в следвоенна Европа. „Оги Марч“ отбелязва първия истински значим успех на писателя. Избягвайки традиционната хронологична точност на повествованието, Белоу използва похвати като спора между главния герой и вътрешния му глас, пространни философски монолози, а също така оживени разговори между най-различни хора, на които се налага да водят борба за съществуване в атмосферата на колоритно опасния живот в големия град. „Забележителна находка на автора е живият претенциозен език на Оги“ – отбелязва американският литературен критик Алфред Казин. „Поразява искрометното остроумие и емоционалният размах, които по-рано не са характерни за Белоу“ – смята американският поет Джон Бериман.

През 50-те години Белоу преподава английски език отначало в Принстънския университет, а след това в колежа „Бард“ и пише „Живей за мига“ („Seize the Day“, 1956 г.) - сборник от три новели, едноактна пиеса и повест, която дава заглавието на книгата. Героят на повестта Томи Уилхелм, който смята, че лесно натрупаното богатство ще му помогне да се измъкне от „печалното и сиво всекидневие“, се опитва „да улови мига“ и влага пари в рисковано предприятие. Като се разорява, Уилхелм попада на едно погребение, където плаче, осъзнал, че „всички лутания“ завършват не с успокоение, а със забрава. В статия, публикувана в „New York Times Book Review“, Казин нарича повестта на Белоу „рядко трогателна книга“, а английският писател В. С. Притчет – „малък мрачен шедьовър“. След три години Белоу издава романа „Хендерсън, повелителят на дъжда“ („Henderson the Rain King“), разказващ за милионер, който заминава за Африка, за да може, както определя по-късно самият Белоу, „да си излекува страха от смъртта“.

Разочарован от нюйоркския литературен живот, кастов и политизиран, Белоу се връща в Чикаго, в „истинската Америка“, където от 1962 г. живее постоянно. Скоро писателят започва работа в Чикагския университет като член на междуфакултетна комисия. След като излиза романът му „Херцог“ („Herzog“, 1964 г.) Белоу получава отново Националната награда за най-добра книга на годината и става първият американец, удостоен с Френската международна литературна награда. Героят на романа, университетски професор, се опитва да преодолее отчуждението от себе си и от обществото. Блестящ ерудит, специалист по проблемите и язвите на съвременното общество, Мозес Херцог се бори с царящата в света несправедливост, като в резултат от това приема животът такъв, какъвто е. „Белоу се прояви не само като най-интелектуалният романист на своето поколение – пише за „Херцог“ американският критик Филип Рав, - но и като писател, който най-последователно анализира темата за корените и еволюцията. Още повече това е според мене най-добрият стилист от всички съвременни американски писатели“. Възторжено приет от критиката и читателите, „Херцъг“ заема веднага водещо място в списъка на американските бестселъри.

Белоу не пише само романи. През 1964 г. на „Бродуей“ се играе неговата пиеса „Последният анализ“ („The Last Analisis“). След три години, през 1967 г., писателят отразява арабско-израелския конфликт като кореспондент на вестник „Newsday“. Макар че „Спомените на Мосби“ („Mosby's Memoirs“, 1968 г.), сборник от шест новели, и седмият роман на Белоу „Планетата на мистър Самлър“ („Mr. Sammler's planet“, 1970 г.) получават разнородни оценки от страна на критиката, Белоу отново получава през 1971 г. Националната награда за най-добра книга на годината – трета поред.

„Подаръкът на Хумболт“ („Humboldt's Gift“, 1975 г.) донася на Белоу международно признание. Съпоставяйки съдбата на двама американски писатели, преуспяващия и светския Чарлз Ситрайн и покойния поет фон Хумболт-Флейшър (смята се, че негов прототип е американският поет Делмор Шварц), Белоу пише за духовния авторитет на художника в съвременното общество, където най-много се ценят успехът, славата и парите. Макар че в „Подъръкът на Хумболт“ „Белоу демонстрира за пореден път своите изключителни интелектуални и язикови възможности, идейният и художественият прицел на романа е спънат – пише американският критик Роджър Шатак. - Чарли Ситрайн е прекалено близък до Белоу, затова не се е получил отрицателен персонаж...“ „Единственият по-истински сериозен недостатък на „Подаръкът на Хумболт“ – заявява американският писател и критик Джон Ъпдайк в „Ню Йоркър“ – е това, че проблемите, които интересуват автора, не са действени в романа“. За този роман Белоу е удостоен през 1975 г. с наградата „Пулицър“.

В годината, когато получаав Нобеловата награда, Белоу публикува „До Ерусалим и обратно: лични впечатления“ („То Yerusalem and Back: A Personal Account“) – дневник, който писателят води по време на своето пътешествие в Израел през 1975 г. „Деканският декември“ („The Dean's December“) - роман, чието действие се развива в комунистическа Румъния и в средата на американски учени, се появява през 1982 г. и като цяло е посрещнат одобрително от критиката. След две години излиза сборникът разкази на Белоу „Him With His Foot in His Mouth and Other Stories“, който, според мнението на някои критици, отбелязва възраодането на таланта му.

През 1937 г. Белоу се жени за Анита Гошкин, семейството има син, Грегъри. Втора жена на писателя е Александра Шахбосова, която през 1956 г. му ражда син, Адам. От брака си със Сюзан Гласман (1961 г.) Белоу има трети син, Даниел. След това писателят се жени за Александра Багдасар, която идва от Румъния и работи като преподавател по математика в университета „Нортън Уестърн“. Самият Белоу напомня с нещо за своите литературни герои. Типичен гражданин, побелял, с изискана филцова шапка, интелигентен, остроумен, но отнасящ се много сериозно към живота.

Белоу има не само почитатели, но и критици. Така, отбелязвайки склонността на писателя да поставя нравствени проблеми, някои критици го обвиняват в неумение да рисува характери, особено женски, в недостатъчно енергично развитие на сюжета, в преобладаване на есеистичен стил. Макар че на Белоу често му хрумват завладяващи идеи, „понякога романите му се превръщат в монолози“, смята американският писател Стивън Милър, а американският критик Хю Кенър отбелязва, че резултатът от художествения метод на Белоу е произведение, „което наподобява чернова на дисертация“.

Но повечето критици смятат Белоу за един от най-тънките американски писатели, разработващи универсални теми като борбата на човека със самия себе си, опитът да се отстранят противоречията между индивидуалността и обществото, неразпознаването на реалността в илюзорния свят, конфликта между надеждата и отчаянието. „Белоу не само пише най-добре в Америка – отбелязва американският писател и литературен изследовател Ървинг Хоу, - но и съобразява най-добре от всички“.

Превод от руски: Павел Б. Николов