ДЖАМБАТИСТА БАЗИЛЕ / „ПРИКАЗКА НА ПРИКАЗКИТЕ ИЛИ ЗАБАВА ЗА МАЛКИ ДЕЦА“ / ДЕН ПЕТИ / ЗАБАВА ДЕВЕТА / „ТРИТЕ ЦИТРОНА“

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ:

ВСТЪПЛЕНИЕ

ДЕН ПЪРВИ: ПРИКАЗКА ЗА ОРКА, МИРТОВОТО КЛОНЧЕ, ПЕРУОНТО, ВАРДИЕЛО, БЪЛХАТА, КОТКАТА ПЕПЕЛЯШКА, ТЪРГОВЕЦЪТ, КОЗЕТО ЛИЦЕ, ВЪЛШЕБНАТА КОШУТА, ОДРАНАТА СТАРИЦА.

ДЕН ВТОРИ: МАГДАНОЗКА, ВЕРДЕ ПРАТО, ТЕМЕНУЖКА, КАЛЮЗО, ЗМИЯТА, МЕЧКАТА, ГЪЛЪБИЦАТА, МАЛКАТА РОБИНЯ, РЕЗЕТО, КУМЪТ.

ДЕН ТРЕТИ: КАНЕТЕЛА, БЕЗРЪКАТА ПЕНТА, ЛИКЪТ, УМНАТА ЛИКАРДА, ХЛЕБАРКАТА, МИШКАТА И ЩУРЕЦЪТ, ЧЕСНОВАТА ЛЕХА, КОРВЕТО, ГЛУПАКЪТ, РОЗЕЛА, ТРИТЕ ФЕИ.

ДЕН ЧЕТВЪРТИ: ПЕТЛЬОВОТО КАМЪЧЕ, ДВАМАТА БРАТЯ, ТРИМАТА КРАЛЕ ЖИВОТНИ, СЕДЕМТЕ ПАРЧЕТА СЛАНИНА, ДРАКОНЪТ, ТРИТЕ КОРОНИ, ДВЕТЕ ПИТКИ, СЕДЕМТЕ ГЪЛЪБА, ГАРВАНЪТ; НАКАЗАНАТА ГОРДОСТ.

ДЕН ПЕТИ: ГЪСКАТА; МЕСЕЦИТЕ; ПИНТО СМАУТО; ЗЛАТНИЯТ ПЪН; СЛЪНЦЕТО, ЛУНАТА И ТАЛИЯ; РАЗУМНИЦАТА; НЕНИЛО И НЕНЕЛА; ПЕТИМАТА СИНОВЕ

ТРИТЕ ЦИТРОНА [1]

(LE TRE CETRA)

Девета забава от петия ден

ЧОМЕТЕЛО НЕ ИСКА ДА СЕ ЖЕНИ, НО ВЕДНЪЖ, КАТО СИ ПОРЯЗВА ПРЪСТА НАД ПАРЧЕ РИКОТА [2], ПЛАМВА ОТ ЖЕЛАНИЕ ЗА ИМА ТАКАВА СЪПРУГА, БЯЛА И ЧЕРВЕНА КАТО РИКОТАТА И КРЪВТА, И ТЪРСЕЙКИ Я, СТРАНСТВА ДЪЛГО ПО СВЕТА; НАКРАЯ, КАТО ПОЛУЧАВА НА ЕДИН ОСТРОВ ТРИ ЦИТРОНА, РАЗРЯЗВА ЕДИНИЯ И НАМИРА В НЕГО ПРЕКРАСНА ФЕЯ, ТЪКМО ТАКАВА, КАКВАТО ЖЕЛАЕЛ, НО ЧЕРНА РОБИНЯ УБИВА ФЕЯТА И ТОЙ, ИЗМАМЕН, Е ПРИНУДЕН ДА ВЗЕМЕ ЧЕРНАТА ВМЕСТО БЯЛАТА НЕВЕСТА; КОГАТО ОБАЧЕ ИЗМАМАТА ИЗЛИЗА НАЯВЕ, ТОЙ УБИВА РОБИНЯТА, А ФЕЯТА, СЛЕД КАТО СЕ ВРЪЩА КЪМ ЖИВОТА, СТАВА КРАЛИЦА.

Не е трудно да опишем колко се харесала на цялата компания приказката на Паола; но дошъл редът на Чометела и тя, след като принцът ѝ дал знак, започнала така:

- Истина е казал един мъдър човек: не говори всичко, което знаеш, не прави всичко, което можеш, защото и едното, и другото носи неведоми опасности и непредвидени падения. Така станало – и вие ще чуете – с една черна робиня (да не се обижда от това госпожа принцесата), която, стремейки се да причини зло на една бедна девойка, толкова зле разсъдила за себе си, че станала съдия на собственото си злодейство, произнасяйки сама присъдата за наказанието, което заслужила.

Имал кралят на Торе Лонга [3] един-единствен син, когото пазел като зеницата на окото си, защото виждал в него основа на своите надежди и безмерно желаел да му намери добра невеста, за да стане по-скоро дядо. Но принцът бил толкова вял и необщителен, че когато му говорели за женитба, клател глава, готов да избяга на сто мили далече.

И нещастният баща, като виждал, че синът му прави кисела физиономия и се дарпа и че кралският род е заплашен от изчезване, ходел навсякъде разтревожен, все едно с буца в гърлото, нацупил устни като проститутка, която е изпуснала клиент, като търговец, чийто магазин се е разорил, като селянин, на когото е умряло магарето. Защото принцът не отстъпвал пред сълзите на баща си, не се трогвал от молбите на васалите, не се вслушвал в съветите на уважаваните хора, които му говорели за радостта от бащинството, за нуждите на поданиците и за собствения му интерес да не се пресече линията на кралската кръв, а с упоритостта на Карела [4], с ината на старо муле, все едно имал кожа три пръсти дебела, се дърпал назад, запушвал ушите и сърцето си, така че в кралството вече настъпило време да бие тревога.

Но често за един час се случва повече отколкото за сто години и никой по никакъв начин не може да каже уверено: „Никога няма да тръгна по този път“. И веднъж, когато цялото кралско семейство обядвало на масата, принцът, след като си отрязал половин рикота и се загледал в един гарван през прозореца, си порязал жестоко пръста. Две капки от кръвта му паднали върху рикотата, от което се получило доста красиво и приятно смесване на цветовете. Какво било това – наказание от Амур, който отдавна дебнел принца, или небесна утеха за баща му, който по-малко страдал от хернията си, отколкото от сина си, дълбаещ с копита земята като необязден кон? Каквото и да е, но принцът пламнал веднага от желание да си намери жена, само че такава, кръв и мляко, с лице точно като рикотата, оцветена от кръвта му.

И той казал на баща си: „Господарю мой, ако не намеря красавица с такъв цвят на кожата, няма живот за мене! Досега нито една жена не развълнува кръвта ми; а сега желая жена, която да е подобна на кръвта ми! Затова наредете, ако искате да ме видите жив и здрав, да получа средства, за да мога да пътешествам по света, докато не намеря жена, която да бъде равна по красота на тази рикота; ако не – ще прекратя жизненото си плаване и ще се отправя на дъното!“

Когато кралят чул това странно решение, все едно таванът се срутил върху главата му; като изстинал целият, той менял постоянно цвета на лицето си; а когато успял да дойде на себе си и отворил уста, казал: „Сине, утроба на душата ми, око на сърцето ми, опора на старостта ми, какво така ти завъртя главата? Ума ли изгуби? Мозък ли нямаш? Или асо, или шестица - трето не съществува! Колко те увещавах, но ти не искаше да се жениш и беше готов да ме оставиш без наследник, а сега ти хрумна да ми съкратиш живота. Къде, къде искаш да отидеш, за да опропастиш живота си и да изоставиш дома си? Да захвърлиш уютния си ъгъл, топлото си огнище, познатото нощно гърне. Защото не знаеш колко трудности и опасности дебнат пътешественика. Остави капризите, сине, седни и ме послушай! Не прави нищо, моля те, за да не изгубиш живота си, да не разрушиш този дом, да не потопиш в бедствие тази страна!“

Но и тези, и други думи, както влизали в едното ухо на принца, така изтичали от другото като ручей, който се влива в морето: и нещастният крал, виждайки сина си оглушал като гарван на камбанария, му дал прилична сума ескудо, двама или трима слуги и го пуснал по живо и здраво. Чувствайки как душата му се отделя от тялото, плачейки като срязана лозова пръчка, той изпратил сина си с очи, докато не се скрил от погледа му.

И така, принцът заминал, като оставил баща си скръбен и печален, и започнал своето странстване през поля и гори, през планини и долини, през равнини и хълмове. Той видял много страни, срещнал хора от различни народи и гледайки на четири , търсел обекта на своето желание. И след четири месеца стигнал във Франция до морския бряг, където оставил слугите си в лечебница с разранени до кръв крака, а той се качил на един генуезки кораб и се отправил към Гибралтарския пролив, където се прехвърлил на по-голям плавателен съд и заминал за испанските Индии. Като странствал от кралство в кралство, от провинция в провинция, от област в област, от улица в улица, от дом в дом, от дупка в дупка, той търсел навсякъде оригинала на прекрасния образ, който нарисувал в сърцето си.

И така се трудел той с пищяли и пети, докато накрая не пристигнал на Острова на орките, където, след като хвърлил котва, срещнал една старица, стара-престара на години, мършава-премършава телесно, страшна-престрашна в лицето. Той ѝ разказал какво го довело в далечните земи и старицата била поразена, като чула за желанието на принца, за химерата, която си измислил, и за мъките и опасностите, на които се решил, за да угоди на прищявката си. И му казала: „Синко, скрий се, където намериш, защото ако те видят тримата ми синове, които са свикнали да се хранят с човешко месо, няма да оценя живота ти и за три кавало. И тогава за тебе, наполовина жив, наполовина опечен, тиганът ще бъде катафалка, а коремите им – гроб! Тичай оттук с бързината на заек. И знай, че близо до тези места ще намериш късмета си“.

Като чул тези думи, принцът едва не умрял от страх, изстинал, побледнял, смутил се, плюл си на петите и, без дори да каже „сбогом“, хукнал да бяга, докато не дотичал до друго село, където срещнал по пътя си друга старица, още по-страшна от първата. И тя, като изслушала цялата негова история до последната капка ром [5], му казала: „Бягай бързо оттук, колкото сили имаш, ако не искаш да се нахранят с тебе синовете ми орки, бягай, без да се оглеждаш, че вече притъмнява! И знай, че скоро ще намериш късмета си“.

На това място нещастният принц хукнал отново да бяга, все едно имал окачени отзад звънчета, и след дълго бягане видял още една старица, която седяла на едно колело и носела кошница на рамото си, откъдето вадела сладки пасти и бонбони и ги давала на магарета, а те, наяли се със сладостите, препускали по брега на реката, разгонвайки и тъпчейки с копитата си едни злополучни лебеди [6].

Като се приближил до старицата, принцът, след дълги „алейкум селям“ [7], ѝ разказал за своите странствания и старата жена, като го утешила с добри думи, му дала да се подкрепи от кошницата с вкусните неща, така че пръстите да си оближе, а когато тръгнал да върви по-нататък, му подарила три цитрона, приличащи на току-що откъснати от дървото, и красив нож, след което прибавила думите: „Сега се върни в Италия, защото вече си напълнил вретеното и си намерил това, което търсиш. Върви и близо до границата на твоето кралство, при първия извор, който видиш, разрежи първия цитрон, от който ще излезе една фея и ще ти каже: „Дай ми да пия!“, а ти предварително трябва да си приготвил вода; ако се забавиш, феята ще се изпари като живак. А ако изпуснеш по същия начин втората, бъди особено бдителен за третата, че да не избяга и тя. Дадеш ли ѝ да пие, ще се ожениш за нея, защото ще бъде точно такава, каквато търсиш“.

Принцът, безкрайно зарадван, целунал сто пъти ръката на старицата, дотолкова обрасла с бодливи косми, че приличала на гърба на бодливо свинче, простил се с нея и напуснал онези земи. Като стигнал до морския бряг, той се качил на кораба и доплавал до Херкулесовите стълбове, оттам – до нашите морета, а накрая, след хиляди бури и урагани, слязъл на брега на разстояние един ден път до своето кралство. Като навлязъл в една прекрасна гора, където сенките на дърветата се простирали над поляните, закривайки ги от слънцето като дворцови сводове, принцът слязъл от коня при един извор, който зовял с кристален език пътниците да си разхладят устата. И там, като седнал на пъстрия килим от треви и цветя, извадил ножа от ножницата и разрязал първия цитрон.

Мигновено, като мълния, оттам излязла една прекрасна девойка, бяла като мляко и алена като горска ягода, и казала: „Дай ми да пия!“ Но принцът застинал на място, поразен от красотата на феята и не успял да ѝ даде навреме вода, така че тя, както се появила, така и почти в същия миг изчезнала. Принцът се отпуснал зашеметен на земята все едно са го ударили с тояга по главата, подобен на човек, който дълго е търсил нещо прекрасно и още с намирането му го е изгубил.

Но когато разрязал втория цитрон, станало същото за втори път и огорчението така притиснало слепоочията му, че от очите му потекли две струйки. Той проливал сълзи, седнал лице с лице към извора, капка след капка, и като не се отделял оттам нито на педя, потънал в плач, говорел: „Какъв глупак съм, какъв лош късмет имам! Две феи изпуснах, все едно ръцете ми се вдървиха, гръм да ме удари! И защо се вкоравявам като камък, когато трябва да тичам като ловджийска хрътка! Но видят те! Събуди се, нещастнико, имаш още един опит! Броиш до три и всичко ще се нареди! По-смело! Или на коня в седлото, или с нос в лайното!“

С тези думи той разрязал третия цитрон и излязла трета фея, която казала като останалите: „Дай ми да пия!“ Принцът ѝ поднесъл веднага вода към устните и ето че в ръцете му се озовала девойка, нежна и бяла като извара, с алена свежест, която напомняла прошуто от Абруцо или сопресата [8] от Нола, чудо, каквото светът не бил виждал, белота зад пределите на задпределното, грация, по-величествена от величието, върху косите на която Юпитер е излял златен дъжд [9] и от това злато Амур си е направил стрели, за да поразява с тях сърцата, а на лицето ѝ с цинобър е изписал жестоката си воля – да окача невинните души на бесилката на въжделението; в очите ѝ Слънцето горяло с два светилника, за да може в гърдите на всеки, който ги гледа, да избухват фойерверки, да излитат оттам ракетите и петардите на въздишките; Венера греела със зора на устните ѝ, украсявайки ги с цвета на ярка роза, за да избоде с шиповете си хиляди влюбени сърца; капки от соковете на Юнона покривали гърдите ѝ, за да кърми желанията на мъжете... И така, тя била толкова прекрасна, че принцът не разбирал какво става с него, намирайки се извън себе си, без да има сили да отвърне поглед от това толкова дивно продължение на цитрусовото дърво, от толкова прекрасния образец на жена, излязла от разрязания плод, и говорел сам на себе си: „Ти спиш ли, или си буден, Чометело? Твоите очи омагьосани ли са, или са обезумели? Какво е това чудно бяло създание, което излезе изпод жълтата кора? Какво е това вкусно хлебче от тръпчивата киселина на цитрона! Каква е тази прекрасна плът от малкото семенце?“

Накрая, като осъзнал, че това не е сън, а действителност, той стиснал феята в обятията си, като я дарил със стотици целувки. И след хиляди любовни чуруликания, чийто „кантус примус“ [10] се съпровождал от контрапункта на сладостните милувки, принцът казал: „Не искам, душа моя, да те въведа в кралството на баща ми без украшения, достойни за твоето прекрасно тяло, и без свита, подобаваща на кралица. Затова се качи, моля те, на това цитрусово дърво, където самата Природа е направила за наше удобство гнезденце, подобно на малка стая, и ме почакай за амлко; защото няма да е изсъхнала тази плюнка, когато ще се върна, за да те въведа в двореца с разкошни одежди и с кортеж, както е прието в нашето кралство“. И след нежни прощални думи принцът се отдалечил.

Но скоро при извора дошла една черна робиня, изпратена от господарката си да донесе вода. И, като видяла случайно във водата отражението на феята, която седяла на дървото, помислила, че това е нейното лице, и, изумена, заговорила на себе си: „Как така, Лучия бедна, си красавица такава, а твоя господарка за вода гърне ти дава? И защо търпи, Лучия бедна?“ С тези думи тя замахнала, строшила гърнето о камъните и се върнала вкъщи с ръце на кръста, а когато господарката я попитала защо не е донесла вода, отвърнала: „Лучия за вода отишъл, а гърнето ѝ се счупил“.

Господарката, като преглътнала тази измама, ѝ дала на следващия ден магаре и бъчонка, за да я донесе пълна. И Лучия, като се върнала при извора и видяла отново как сияе във водата нечуваната красота, въздъхнала дълбоко с думите: „Аз не бърнеста робиня, аз не „халабала“, аз не такава, не онакава! Аз такъв красавица да съм, а вода с бъчонка носи!“ - И отново – тряс! - ударила бъчонката о камъните така, че тя се разлетяла на седемдесет парчета, след което се върнала вкъщи, мърморейки, и казала на господарката си: „Магаре избягал, бачонка се счупил, на земя се разлял, всичко отишъл!“

Нещастната господарка, като чула това, не могла повече да се сдържи и, като хванала метлата, така наложила робинята, че тя усещала болка по цялото си тяло няколко дена след това. После господарката намерила мях и го дала на робинята с думите: „Тичай бързо, презглава, негоднице с крака на щурец и окъсан задник! Нито се поклащай, нито се поврътвай, а на бегом ми го донеси пълен с вода! Ако не, като октопод ще те облъскам [11], такива тупалки ще отнесеш, че дълго ще ги помниш!“

Робинята си плюла на петите и се понесла бегом, защото – след като опитала мълнията, се страхувала от гръмотевицата. Но докато пълнела мяха и гледала във водата, видяла отново същия прекрасен облик и казала: „Не ща вода да нося, по-добре Джорджия да женя!“ [12] И като извадила фибата от косата си, започнала яростно да дупчи мяха, който заприличал на градина с фонтани, бликащи със стотици струи, така че феята, която я наблюдавала от дървото, не могла да се стърпи и се разсмяла.

Като чула смеха, робинята вдигнала очи и разбрала как се е подлъгала; тя процедила яростно през зъби: „Мене господарка бие, ти виновна бъде! Ще плати за всичко!“, а на феята казала гласно: „Какво правиш горе, госпожица красив?“ А феята, която била самата вежливост, ѝ разказала всичко, без да пропусне и една запетая, за принца, който щял да пристигне всеки момент, с дрехи и свита, за да я отведе в двореца при баща си, където ще вкуси щастието със своя.

Тогава робинята, като пламнала от дързост и решила да спечели тази партия, казала: „Ако ти жених си чака, нека коси да ти разреше: ще станеш съвсем-съвсем красив!“ Феята отвърнала: „Колко си прекрасна – като първи майски ден! Разреши ме, моля те!" - и когато робинята тръгнала да се качва на дървото, ѝ подала за помощ балата си ръка, която – стисната от черните сухи пръсти, заприличала на кристално огледало в рамка от ебонитово дърво. Като се качила горе, робинята започнала да подрежда косите на девойката и, избирайки подходящ момент, забила острата фиба в сърцето ѝ. Фиеята, като почувствала, че е прободена, извикала: „Гълъбица, гълъбица!“, превърнала се в гълъбица, размахала криле и отлетяла. А робинята се съблякла гола, вързала всичките парцали, които носела, на възел, който хвърлила колкото се може по-далече, и като останала на дървото както майка я родила, приличала на статуя от въглен сред изумруден дворец.

По това време, съпровождан от величествена кавалкада, се върнал принцът и като намерил бъчва пресован хайвер там, където оставил гърненце с мляко, дълго не можел да си поеме дъх и накрая едва изрекъл: „О, кой капна това черно мазно петно на кралската хартия, върху която се надявах да нарисувам най-щастливите си дни! Кой облече в траур прясно варосания дом, в който мислех да получа най-висшите си удоволствия? Кой постави грапав точилен камък там, където оставих цял сребърен рудник, вярвайки, че ще живея богато и щастливо?“ Но лукавата робиня, като видяла изумлението и ужаса на принца, казала: „Не диви се, принце моя, аз така – хоп! - цяла омагьосан станах: една година лице бяла, друга година задник черен!“

Поразеният нещастен принц, като видял, че станалото няма да поправи мъката му, отпуснал рога като бик и, преглъщайки горчивото хапче, помогнал на въглищната грамада да слезе, облякъл я от главата до петите в донесените дрехи, нагласил я, украсил я и с буца в гърлото, целият мрачен, намръщен, с надути устни, я повел към своята страна. А кралят и кралицата, като излезли от двореца на шест мили, посрещнали сина си и неговата невеста така, както затворник посреща присъдата си, че ще бъде обесен, виждайки този безумец, който обиколил половината свят да търси бяла гълъбица, а довел със себе си черна врана. Но като нямали какво да сторят, родителите се отказали от престола в полза на новобрачните и сложили златен венец на черната като въглен глава.

Но ето че когато приготвяли невероятни празненства и умопомрачителни пиршества и готвачите скубели гъски, колели прасета, дерели козички, пълнели месо за печене, обирали пяната от пинятите [13], кълцали месо за кюфтета, тъпчели с плънка угоени петли и готвели хиляди други най-вкусни ясния, на прозореца на кухнята кацнала една гълъбица и казала с човешки глас: „Кажи, готвачо, как живеят кралят и сарацинката?“

Готвачът не обърнал отначало внимание на тези думи; но когато гълъбицата промълвила същото още един път, а след това още един път, той изтичал в залата, при масата на новобрачните, за да разкаже за томва толкова удивително произшествие. И младата стопанка, веднага щом чула казаното, заповядала да хванат незабавно гълъбицата и да ѝ извият на място врата.

Готвачът отишъл и направил всичко така, както заповядала госпожа Красота. Като попарил и оскубал гълъбицата, той излял водата с перата в една от саксиите на терасата, където – преди още да минат три дена – израснала красива цитронова издънка, която съвсем скоро станала голямо дърво, така че на следващото утро кралят го видял от прозореца си; и тъй като не бил виждал дървото по-рано, извикал готвача и попитал кога и кой го е посадил.

И като чул от маестро Кокяроне [14] всичко от игла до конец, заподозрял, че нещо не е наред. И заповядал под страх от смъртно наказание никой да не пипа дървото, а напротив – всички да се грижат за него колкото е по силите им. И след няколко дена на него израснали три красиви цитрона, подобни на тези, които му дала орката; а когато узрели, принцът ги откъснал и ги отнесъл в стаята си, където се затворил с голяма чаша вода и ножа, който старицата му подарила и който постоянно носел на колана си. И отново се случило същото като предишния път с първия и втория цитрон; а когато разрязал третия плод и дал на излязлата от него фея да пие вода, веднага щом го помолила, в ръцете му се озовала същата девойка, която оставил на дървото; и тя му разказала за злодеянията на робинята.

А сега може ли някой да си представи дори най-малка част от щастието, което изпитал принцът при този толкова чудесен обрат на съдбата! Кой има силите да разкаже как той ликувал, подскачал, наслаждавал се, радвал се! Представете си как плавал по морето на наслаждението, как все едно изскачал от тялото си, как сякаш политал до небето от блаженство! След крепки обятия, като облякъл феята с всичката възможна пищност, той я завел и я изправил на средата на залата, където били събрани всичките придворни и васали, дошли на тържеството. И като се обърнал поред към всеки, попитал всички: „Кажете какво наказание заслужава оня, който вдигне ръка срещу живота на тази прекрасна госпожа?“

И един отговорил, че такъв човек заслужава огърлицата на дръвника, друг – богати викулки от тежки камъни, трети – чук по корема, четвърти – мъчителна отрова, пети – украсена с котва шия: едни казвали едно, други друго.

След тях принцът задал същия въпрос на кралицата, а тя отговорила: „Добре е в огън хвърлен и прах от кула разхвърлен“. Като чул отговора, кралят провъзгласил: „Със своето перо подписа мъката си! Сама постави брадвата до ствола, сама изкова веригата, сама наточи ножа, само разбърка отровата! Никой няма да ти направи повече зло от това, което сама си направи, кучко бясна! Знай, че това е прекрасната девица, в която заби фибата си! Това е прекрасната гълъбица, която ти нареди да удушат и да изпържат в тигана! Какво мислиш, Чека, за тази кранта? [15] Планината е висока, търкаляй се, троши си ребрата! Хубава каша си навря под носа! Който зло прави, зло да очаква! Който влачи в кухнята сухи храсти, нека гълта пушилка!“ И с тези думи наредил да я хванат и да я заобикалят цялата с огромна купчина дърва. А когато от нея останала само пепел, разпръснали я от височината на замъка по вятъра, като потвърдили с това, че е истина казаното:

който сее тръни, да не ходи бос.

1. Плодово дърво от рода на цитрусите, култивирано от човека в дълбока древност. Плодовете му в пресен вид не се употребяват, но етерното масло, получавано от кората им, служи за ароматизатор и за овкусяваща подправка подправка при приготвянето на сладкиши.

2. Мек, подобен на сирене продукт, подобен на извара, но кисел на вкус; изготвя се от млечна суроватка.

3. Висока кула.

4. Персонаж от наполитанската народна поезия: анекдотичен образ, символизиращ тъпа упоритост.

5. Ромът, който през XVI в. вече се произвеждал на островите в Карибско море (откъдето го транспортирали и за Испания, и за Неапол), скоро започнал да се използва като дижестив, поднасян след ядене в коктейлите. Изразът на Базиле означава „до самия край“.

6. Орката, седяща на колело и раздаваща сладки неща на недостойните, е карикатурно изображение на Фортуна. Магаретата са богатите и нагли галеници на съдбата; лебедите са хората с високи принципи, носители на култура, мъдрост и знание, но безпомощни пред копитата на наглостта, произвола и насилието.

7. Преправеното арабско приветствие започнало да означава в италианската реч дълго церемониално приветствие „с приближаване“.

8. Различни видове колбаси; прошуто – вид шунка; приготвя се от свинско месо. При разрязване има яркочервен цвят, а след това постепенно тъмнее.

9. Отправка към мита за Даная.

10. Cantus firmus (лат., буквално: „твърдо пеене“) – мелодия на един от гласовете в многогласен ансамбъл, на чиято основа се създава произведение чрез присъединяване към него на други гласови партии.

11. Месото на октопода се очуква с чукче преди варене.

12. Препратка към текст на една от „мореските“ (шеговити многогласни композиции на тема тъмнокожи прислужнички), съчинени от Орландо ди Ласо (истинско име – Ролан де Ласю; 1532-1594), фламандски композитор, работил плодотворно в Неапол.

13. Пинята – тенджера (итал.)

14. Прозвището на готвача идва от думата cocchiarone – черпак.

15. Фолклорно изречение. Много подобно на него, и също като поговорка, има в сатиричните стихотворения на неаполитанския поет Джулио Ачано (1651-1681).

(Следва)