ХИЛЯДОЛИКИЯТ ХРИСТОС: ИСТОРИЧЕСКО РАЗСЛЕДВАНЕ - ГЛАВА 7. ГНОСТИЦИ И ЗИЛОТИ / РЕАЛИСТИЧНОСТ

АВТОР: ЮЛИЯ ЛАТИНИНА

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

УВОД

ГЛАВА 1. НАХОДКАТА В НАГ ХАМАДИ; ОТ КОДЕКСА НА БРУС ДО ОКСИРИНХ; ГНОСТИЧНИЯТ ПОДХОД КЪМ СВЕТА

ГЛАВА 2. АПОСТОЛ ТОМА “ЕВАНГЕЛИЕТО ОТ ТОМА“; “ПРОТОЕВАНГЕЛИЕТО ОТ ТОМА“ И ЯКОВ ПРАВЕДНИКА; АРАМЕЙСКИЯТ ОРИГИНАЛ; МЯСТО НА НАПИСВАНЕ: ЕДЕСА; ЖИВОТЪТ И НЕОБИКНОВЕНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА АПОСТОЛА ЮДА ТОМА; ИСТОРИЧНОСТ

ГЛАВА 3. ЮДА БЛИЗНАКА И ГРАД ЕДЕСА; РЕАЛНИЯТ АПОСТОЛ ТОМА; ЕВРЕИТЕ ИЗВЪН ГРАНИЦИТЕ НА РИМ; ЕДЕСА; ЦЪРКВАТА В ЕДЕСА; ХРИСТИЯНИТЕ И НАЗОРЕИТЕ; ТЕОЛОГИЯТА НА МНОГОЦВЕТНИТЕ ОДЕЖДИ; РЕАЛНАТА БИОГРАФИЯ НА ЮДА ТОМА; ГИБЕЛТА НА АПОСТОЛ ЮДА ТОМА

ГЛАВА 4. ЖИВОТЪТ И НЕОБИКНОВЕНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА АПОСТОЛ ЙОАН; ДИАЛОГЪТ ЗА ДУШАТА; БИОГРАФИЯТА НА АПОСТОЛ ЙОАН; ЕФЕСКИЯТ ДЪЛГОЛЕТНИК; ЕФЕС; ЕФЕСКИЯТ ПРЕТОР ЛИКОМИД И ЖЕНА МУ; ЕФЕСКИЯТ ТЕАТЪР; ЕФЕСКИЯТ ХРАМ; “ДЕЯНИЯТА НА АПОСТОЛИТЕ” И “ДЕЯНИЯТА НА ЙОАН”; СТРАНСТВАНИЯТА НА ЙОАН; КОНКУРЕНТЪТ; ДРУЗИАНА; ЕВАНГЕЛИЕТО НА ТАНЦУВАЩИЯ ХРИСТОС; МЕТАСТАЗИСЪТ НА ЙОАН; АНАЛИЗ; ”ОТКРОВЕНИЕТО НА ЙОАН БОГОСЛОВ”; PAUL vs JOHN; ТЕОЛОГИЯ; РЕАЛНАТА БИОГРАФИЯ;

ГЛАВА 5. КАК ДЯВОЛЪТ ПОСТРОИЛ ЦЪРКВА НА АПОСТОЛ ФИЛИП; ДЕЯНИЯТА НА ФИЛИП; АКТ ПЪРВИ, ИЛИ ЧЕРПАКЪТ ЧАКА; ОБИЧАИТЕ В ОБЩИНАТА НА ФИЛИП: ВЕГЕТАРИАНКИ С НИКАБИ; ГРАД ОФИОРИМА; ЦАР СОЛОМОН, ВЛАДЕТЕЛЯТ НА ДУХОВЕТЕ; ОФИОРИМА; В КРАЙНА СМЕТКА АПОСТОЛ ФИЛИП И ЕПИСКОП АВЕРКИЙ;

ГЛАВА 6. НЕОБИКНОВЕНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА РАВНОАПОСТОЛНАТА ТЕКЛА; АПОСТОЛ ПАВЕЛ В ПИСИДИЯ ”ДЕЯНИЯ НА ПАВЕЛ”; АНАЛИЗ; И ОТНОВО АНТОНИЯ ТРИФЕНА; КАКЪВ Е БИЛ ОРИГИНАЛЪТ НА “ДЕЯНИЯТА НА ТЕКЛА”?;

ГЛАВА 7. ГНОСТИЦИ И ЗИЛОТИ; СОФИЯ И АШЕРА; СЪВЕТЪТ НА БОГОВЕТЕ И НЕБЕСНОТО ВОЙНСТВО; САТАНАТА И ПРОИЗХОДЪТ НА ЗЛОТО; МИСТИЦИЗЪМ; СЪЗЕРЦАНИЕТО НА БОГА И ПРЕВРЪЩАНЕТО В АНГЕЛИ; КУМРАНСНКИЯТ МЕСИЯ; МАРВИН ХАРИС; МОРФОЛОГИЯ НА САКРАЛНИЯ ТРИЛЪР; ЧУДЕСА; АПОСТОЛИТЕ КАТО НОВИ ХРИСТОСОВЦИ; ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ГОИСИТЕ

В БИБЛИОТЕКАТА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ:

ХИЛЯДОЛИКИЯТ ХРИСТОС: ИСТОРИЧЕСКО РАЗСЛЕДВАНЕ

ГЛАВА 7. ГНОСТИЦИ И ЗИЛОТИ

РЕАЛИСТИЧНОСТ

На пръв поглед всичките "Деяния" са приказки. Но в действителност, ако се взрем, те описват напълно реалистично света на ранните християни – не по-малко реалистично от произведенията на социалистическия реализъм, разказващи за неуморната борба на мирните комунисти с вредителите, които сипват натрошено стъкло на колхозните кокошки.

Чудесата и изцеленията съвсем точно се изобразяват в тях като основен инструмент за вербуване на вярващи.

Въпреки цялата фантастичност на сцените: възкресяване на мъртви, изцеляване на паралитици, послушание на дървеници и т. н., пред нас е изключително жизна колизия.

Средната продължителност на живота в античността била тридесет и пет години. Обикновеният апендицит бил смъртоносен. Александър Македонски умрял от треска, която би могла да бъде излекувана с всеки един антибиотик. Страхът от болест и смърт – внезапна болест и неизбежна смърт – бил един от постоянните, неотстъпните, съпровождащи всяка минута от живота страхове.

В гоисите, проповядващи Христос, хората вярвали, защото те се позиционирали като Спасители и Целители, които могат да лекуват болни, възкресяват мъртви и обещават вечен живот.

Така, напълно реалистично, изглеждат и сцените с победата над Сатаната. Трябва само да имаме предвид, че победа над Сатаната било всяко покръстване на езичник, а също така всеки екзорцизъм, всяко изцеление или всяко оскверняванее на езически олтар – любим спорт на християните. Достатъчно било да разрушиш олтар или да изгониш бяс и вече си победил Сатаната.

Също така – изключително реалистично – „Деянията“ описват реакцията на облагодетелстваните езичници срещу напразните опити на миролюбивите християни да спасят грешните им души. Родителите на новопокръстените християни негодуват. Съпрузите се обръщат към съда. Цар Миздай, проконсулът Вариан, проконсулът Егет и всякакви други персонажи, които се сблъскват с християните, неизменно ги наричат „магьосници“, гоиси. Първосвещеникът Анания, дори потънал до шия в земята, продължава да упорства и да хули името на Исус Христос. „Дайте ни измамника, дайте ни влъхвата!“ [1] - това е обикновеният вик, който надава тълпата, когато в града идва светец. „Изпратѝ за Сифор и за магьосника, който се крие в дома му, и го убий“ – нарежда цар Миздай [2].

Освен това, както вече отбелязахме, апостолите явно не знаят нищо за това, че трябва да разпространяват християнството само сред унижените и оскърбените. Те проповядват бедност, но това не означава, че проповядват на бедните.

Апостол Петър проповядва на римския сенатор Марцел. Апостол Йоан покръства претора Ликомид, претора Андроник и богаташите Атик и Евгений. Апостол Андрей покръства богаташите Екзоос, Медиас и Николай и даже двама проконсули. Апостол Тома покръства царски деца и царици. Апостол Павел покръства вдовица на понтийския цар Антония Трифена. Апостол Филип – богаташа Ирей.

Разбира се, много от тези „покръствания“ представят желаното за действително, но сами по себе си тези наивни текстове описват modus operandi на християнските проповедници много по-точно от по-късните високопарни проповеди.

Богат ученик или особено ученичка били за предпочитане пред беден ученик заради имуществото, което били готови да предоставят на разположение на своя нов духовен баща. Всяка секта винаги се стреми да привлече в редиците си преди всичко влиятелни и богати привърженици, и християните, които се специализирали по отношение на богатите жени, робите и евнусите, не били изключение.

Можем даже да предположим, че сериозните преследвания, които разярените съпрузи или родители стоварвали върху гоиса, покръстил съпруга/син/дъщеря, са свързани не толкова с въздържане на жените от секс, колкото със строгите изисквания на ранните християни да се предоставя на разположение на сектата всичкото движимо и недвижимо имущество на новопокръстения. Лесно можем да разберем причината за тяхното недоволство, без да прибягваме до хипотезата за вселилия се в роднините Сатана. Жалбите на разярените семейства били наистина, както ще видим и в други книги, една от главните причини за преследване на християнските гоиси.

В много от изброените по-горе „Деяния“ има още една любопитна особеност. За тях, както и за всички гностични текстове, е характерен яркият дуализъм. Сатаната там е Бог на материалния свят, а евреите са деца на Сатаната. „Техните закони са дадени от беззаконната Змия“ [3]. Но Сатаната съвсем не винаги се отъждествява с Бога на Стария завет.

Много често нещата са точно противоположни – евреите са деца на Сатаната, защото са отстъпили от своя истински Бог. Филип и Тома подчертават в беседата си с Исус, че са евреи. Тома и Филип цитират пророците [4], апостолите проповядват в синагоги [5] и строят синагоги [6], а синовете на Сатаната със своите спътници, които Филип и Тома побеждават, се оказват същите онези петдесет египетски змии, които жезълът на Мойсей погълнал.

Всички тези текстове отразяват различни литургични практики. Едни общини се причастяват с вино, други – само с вода. Филип и неговите ученици са строги вегани, които не признават даже хляба [7]. Общините на Филип и Йоан вместо причастие „танцуват в името на Христос“ и пеят при това един и същи гностичен химн, който се появява за първи път в „Деянията на Йоан“. Но това не означава, че имаме една и съща община. Общината на Филип одобрява самоскопяването, а общината на Йоан осъжда категорично скопците.

Много от тези текстове – но не и „Деянията на Петър“ – се характеризират с високата роля на жените. В „Деянията на Йоан“ Йоан предава способността си да възкресява мъртви на своите ученички Друзиана и Клеопатра. В „Деянията на Филип“ Мариам играе ролята на двойник на Филип. Тя облича мъжки дрехи и следва Филип. Апостолка е Текла от „Деянията на Петър и Текла“. Тя също облича мъжки дрехи и следва Павел. Двете спазват заповедта, изложена в „Евангелието от Тома“: „Всяка жена, която стане мъж, ще влезе в Царството небесно“ (Тома, 118). В древността мъжът – но не и жената – се смятал за съвършен човек. Превръщането в мъж е път към съвършенството.

Но, което е най-важно, „Деянията“ с почти фотографска точност дават отговор на въпроса за причините, поради които Божието царство на земята, обещано в ранните кумрански текстове, се е сменило с Небесно царство, обещано в гностичните трактати.

Гностицизмът е съвсем закономерен резултат от еволюцията на вярата в Исус след многократните провали на въоръжените въстания.

Обитателите на Кумран обещали на своите последователи златни тронове, неуязвимост в боя, светски блага и потресаващо, поразително могъщество. След редовните разгроми паството започнало да си задава въпроса: как при това могъщество на апостолите се получават такива плачевни резултати? Единственият отговор, който дава възможност да се запази властта над паството се състои в това, че цялото обещано могъщество е незримо и очаква вярващите в друг свят.

В „Книгата на Стражите“ и в „Книгата за войната на Синовете на Светлината срещу Синовете на Тъмнината“ под Божие царство се разбира напълно материален преврат. По време на този преврат Господ трябва да слезе на земята физически. Праведниците трябва да възкръснат физически. Дървото на Живота трябва да бъде пресадено на планината Синай физически.

Ириней Лионски още в края на II в. разказва извънредно сериозно, че след второто пришествие на всеки лозов храст ще има десет хиляди лози, на всяка лоза десет хиляди клонки, на всяка клонка десет хиляди издънки, на всяка издънка десет хиляди грозда, на всеки грозд десет хиляди зърна и във всеки грозд двадесет и пет метрети вино. В това според Ириней не вярвал само предателят Юда.

Но тъй като Божието царство все закъснявало и закъснявало, адептите на „четвъртата секта“ трябвало да намерят обяснение: къде са обещаните тронове?

И те го намерили. Златните тронове са на небето. Учениците на Христос са разпънати, защото самите те искат това. А не поразяват с огън от небето враговете си само защото Христос не е заповядал да поразяват с огън враговете си. Той заповядал да приемат смъртта и да си обръщат другата буза.

В източниците на гностицизма лежи много прост сбор от отговори на много прости въпроси, задавани от паството. Този сбор е конструирана така, че да представя безсилието и смъртта на хората, които се представят за всемогъщи гоиси, като резултат от собствените им желания.

Вие ни обещахте скъпоценности и злато – казва паството, обещахте ни, че щитовете на светците ще бъдат украсени с чисто злато – къде са украшенията?

„Ето ги“ – отговаряли авторите на „Деянията“. Когато двама богаташи, които дали имуществото си на общината, започнали да роптаят, апостол Йоан събрал камъчета от морския бряг и ги превърнал в скъпоценности. Всеки светец във всеки момент може да има на разположение злато и бисери, но това ще погуби душата му. Само затова светците нямат злато и бисери.

Апостолите са бедни? Това е, защото богатството на този свят води към геената в следващия. Апостолите не изгарят своите противници с огън от небето? Това е така, защото Исус е заповядал да се отвръща на злото с добро.

Адептите на „четвъртата секта“ трябвало да обяснят защо, въпреки фантастичното си всемогъщество, възможността да стават невидими, способността си да издишат огън от устата си etc, въпреки тоталната си неуязвимост, апостолите са разпъвани един след друг и бил намерен единствено възможният отговор: разпъват ги, защото тези всемогъщи магьосници искат да бъдат разпънати. Те искат по-скоро да попаднат в царствоот на Исус, което не е на този свят.

„Не смъртта, а животът е нещастие за хората. Защото смъртта дарява на душите свобода и им отворя входа към скъпото светло място, където не могат да ги застигнат никакви страдания“ – казва на своите сикарии Елеазар бен Яир преди масовото самоубийство в Масада [8].

„Докато Господ желаеше да бъда в плът, не възразявах, но сега, когато желае да ме призове, аз се радвам“ – казва апостол Петър преди разпятието [9].

„Не позволявай, Господи, твоят Андрей, както е привързан към кръста, да бъде свален от него“ – възкликва при опита да бъде освободен апостол Андрей [10].

„Всяка душа, обитаваща в тяло забравя за небесните неща... Не тъгувайте, а се възрадвайте, защото оставям зад себе си своя телесен дом, своето тяло и се спасявам от сатанинското изкушение“ – казва на кръста апостол Филип [11].

Не е трудно да се види, че това са съвсем аналогични изказвания. И Елеазър бен Яир, братовчедът на Месията Менахем, и апостол Филип, и Тома, духовният близнак на Исус – всичките твърдят едно и също нещо: гроздето е кисело. След като Божието царство на земята не може да бъде постигнато, значи и желанието за това не е било голямо. След като не може да бъде освободен светът, трябва да се освободим от света.

Същата функция имало и предписанието за любов към враговете. Всички гностични „Деяния“ на апостолите, като червена нишка, са пронизани от този мотив: разпъваният и изтезаван апостол не унищожава своите врагове с огън от устата си само защото Христос е заповядал да обича. „Ако неговият Бог не беше добър, всички щяхте да бъдете убити“ – казва Ирей, ученикът на Филип [12].

Гностичният компонент започнал да се развива именно като отговор на постоянните неуспехи на милитаристите. На хората трябвало да бъде обяснено къде се намират мъчениците, които все още не са възкръснали физически, и обяснението било, че заесга чакат възкресението си на небето.

Кланетата и най-възвишеният мистицизъм били пряко свързани помежду си и нещо повече, те често са свързани и до ден днешен: именно оттогава религиозните фанатици, унищожаващи хората около себе си, като средновековните асасини или терористите, предизвикали 11 септември, се надяват неизменно на небесна награда.

Както вече казах, развитият гностицизъм се характеризирал с изключителна сложност на конструкцията и възвишеност на ритуалите. Това било нещо като християнски барок. За разлика от другите видове християни, гностиците свикнали да се отнасят към виденията и фантазиите като към изключително важен източник на знания и в тяхната система броят на кристалните сфери, на огнените дворци и на светоносните еони се умножавал толкова бързо, колкото на екрана в Холивуд се умножават подвизите на Джеймс Бонд.

Но ако юдейските зилоти и гностиците са две брънки на една непрекъсната верига, ако Мъдростта, която Енох изгонил от Храма, се превърнала в гностичната София, създаваща еони, би трябвало да предположим съществуването между тези две крайности на някаква междинна група от текстове, написани след 70-те години – времето на унищожаването на Кумран, и по-рано от 130-те години – времето на отделянето на гностиците от протоортодоксите.

И наистина, такива текстове има.

Нещо повече, за разлика от „Притчите на Енох“ и „Апокрифона на Йоан“ те са добре известни на абсолютното мнозинство от читатели.

Тези текстове се наричат „Нов завет“.

БЕЛЕЖКИ

1. The Acts of Philip, 6, 6.

2. The Acts of Thomas, 9, 101, 8.

3. The Acts of John, 94, 1.

4. The Acts of Thomas, 59, 4; The Acts of Philip, 6, 14.

5. The Acts of Peter, 9, 3.

6. The Acts of Philip, 7, 2.

7. The Acts of Philip. 5, 26.

8. Иосиф Флавий. Иудейская война, 7, 8, 7.

9. The Martyrdom of the Holy Apostle Peter, 7, 6.

10. The Passion of Andrew, 63, 2.

11. The Martyrdom of Philip, 24 in Vaticanus Graecus, 824 (V), in Bovon, The Acts of Philip.

12. The Acts of Philip, 6, 18.

(Следва)