ХИЛЯДОЛИКИЯТ ХРИСТОС: ИСТОРИЧЕСКО РАЗСЛЕДВАНЕ - ГЛАВА 7. ГНОСТИЦИ И ЗИЛОТИ / САТАНАТА И ПРОИЗХОДЪТ НА ЗЛОТО

АВТОР: ЮЛИЯ ЛАТИНИНА

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

УВОД

ГЛАВА 1. НАХОДКАТА В НАГ ХАМАДИ; ОТ КОДЕКСА НА БРУС ДО ОКСИРИНХ; ГНОСТИЧНИЯТ ПОДХОД КЪМ СВЕТА

ГЛАВА 2. АПОСТОЛ ТОМА “ЕВАНГЕЛИЕТО ОТ ТОМА“; “ПРОТОЕВАНГЕЛИЕТО ОТ ТОМА“ И ЯКОВ ПРАВЕДНИКА; АРАМЕЙСКИЯТ ОРИГИНАЛ; МЯСТО НА НАПИСВАНЕ: ЕДЕСА; ЖИВОТЪТ И НЕОБИКНОВЕНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА АПОСТОЛА ЮДА ТОМА; ИСТОРИЧНОСТ

ГЛАВА 3. ЮДА БЛИЗНАКА И ГРАД ЕДЕСА; РЕАЛНИЯТ АПОСТОЛ ТОМА; ЕВРЕИТЕ ИЗВЪН ГРАНИЦИТЕ НА РИМ; ЕДЕСА; ЦЪРКВАТА В ЕДЕСА; ХРИСТИЯНИТЕ И НАЗОРЕИТЕ; ТЕОЛОГИЯТА НА МНОГОЦВЕТНИТЕ ОДЕЖДИ; РЕАЛНАТА БИОГРАФИЯ НА ЮДА ТОМА; ГИБЕЛТА НА АПОСТОЛ ЮДА ТОМА

ГЛАВА 4. ЖИВОТЪТ И НЕОБИКНОВЕНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА АПОСТОЛ ЙОАН; ДИАЛОГЪТ ЗА ДУШАТА; БИОГРАФИЯТА НА АПОСТОЛ ЙОАН; ЕФЕСКИЯТ ДЪЛГОЛЕТНИК; ЕФЕС; ЕФЕСКИЯТ ПРЕТОР ЛИКОМИД И ЖЕНА МУ; ЕФЕСКИЯТ ТЕАТЪР; ЕФЕСКИЯТ ХРАМ; “ДЕЯНИЯТА НА АПОСТОЛИТЕ” И “ДЕЯНИЯТА НА ЙОАН”; СТРАНСТВАНИЯТА НА ЙОАН; КОНКУРЕНТЪТ; ДРУЗИАНА; ЕВАНГЕЛИЕТО НА ТАНЦУВАЩИЯ ХРИСТОС; МЕТАСТАЗИСЪТ НА ЙОАН; АНАЛИЗ; ”ОТКРОВЕНИЕТО НА ЙОАН БОГОСЛОВ”; PAUL vs JOHN; ТЕОЛОГИЯ; РЕАЛНАТА БИОГРАФИЯ;

ГЛАВА 5. КАК ДЯВОЛЪТ ПОСТРОИЛ ЦЪРКВА НА АПОСТОЛ ФИЛИП; ДЕЯНИЯТА НА ФИЛИП; АКТ ПЪРВИ, ИЛИ ЧЕРПАКЪТ ЧАКА; ОБИЧАИТЕ В ОБЩИНАТА НА ФИЛИП: ВЕГЕТАРИАНКИ С НИКАБИ; ГРАД ОФИОРИМА; ЦАР СОЛОМОН, ВЛАДЕТЕЛЯТ НА ДУХОВЕТЕ; ОФИОРИМА; В КРАЙНА СМЕТКА АПОСТОЛ ФИЛИП И ЕПИСКОП АВЕРКИЙ;

ГЛАВА 6. НЕОБИКНОВЕНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА РАВНОАПОСТОЛНАТА ТЕКЛА; АПОСТОЛ ПАВЕЛ В ПИСИДИЯ ”ДЕЯНИЯ НА ПАВЕЛ”; АНАЛИЗ; И ОТНОВО АНТОНИЯ ТРИФЕНА; КАКЪВ Е БИЛ ОРИГИНАЛЪТ НА “ДЕЯНИЯТА НА ТЕКЛА”?;

ГЛАВА 7. ГНОСТИЦИ И ЗИЛОТИ; СОФИЯ И АШЕРА; СЪВЕТЪТ НА БОГОВЕТЕ И НЕБЕСНОТО ВОЙНСТВО

В БИБЛИОТЕКАТА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ:

ХИЛЯДОЛИКИЯТ ХРИСТОС: ИСТОРИЧЕСКО РАЗСЛЕДВАНЕ

ГЛАВА 7. ГНОСТИЦИ И ЗИЛОТИ

САТАНАТА И ПРОИЗХОДЪТ НА ЗЛОТО

В Тората Господ Бог няма никакъв Космически противник. Това различава рязко космогонията на Библията от космогонията на останалия Древен Изток.

Във всичките останали космогонии На Древния Изток Богът на бурята, син на Всевишния, сътворява света, като унищожава водно чудовище, олицетворение на хаоса. Във Вавилон Мардук създава света, като унищожава чудовището Тиамат. В угаритския цикъл за Ваал ездачът на облаци Ваал създава света, като унищожава водното чудовище Ямма, Бога на морето (Ямм) и Речния господар (Нахар). Ваал унищожава също така чудовището Лотан. “Ти победи Лотан, извиващата се змия, и сложи край кървавата змия” - се казва в цикъла за Ваал [1].

Но Яхве не унищожава свои съперници. Той просто няма такива. Книга “Битие” започва с това, че без всякакви конфликти с хтонични чудовища Бог, носещ се над бездната и водата, създава света с една дума.

“ А земята беше пуста и неустроена и тъмнина беше върху бездната, и Дух Божи се носеше над водите. И Бог каза: Да бъде светлина! И стана светлина. И Бог видя, че светлината беше добро; и Бог раздели светлината от тъмнината. И Бог нарече светлината ден, а тъмнината нарече нощ. И стана вечер, и стана утро: ден първи. И Бог каза: Да бъде твърд посред водите, която да раздели води от води! И Бог направи твърдта; и раздели водите, които бяха под твърдта, от водите, които бяха над твърдта. И стана така”(Битие, 1:2–7).

Трудно е да се измисли нещо по-възвишено, по-космично и по-далечно от кървавите подвизи на Ваал или на Мардук, който пронизва корема на Тиамат, разрязва утробата ѝ, смазва черепа ѝ и прерязва вените ѝ [2]. За разлика от другите древни богове Яхве не побеждава съперници: такива няма. И именно това прави от юдаизма монотеизъм.

Което, разбира се, би било добре. Но - както вече писахме в предходната книга - в други места на Библията Яхве, подобно на вавилонския Мардук и угаритския Ваал Хадад, е представен като унищожител на чудовища [3].

“Ти си раздвоил Ямма (морето) със силата си; ти си смазал главите на морските чудовища. Ти си строшил главите на Левиатана, дал си го за ястие на людете, намиращи се в пустинята (Псалми, 74:13–14).

“Ти си смачкал Раав, разпръснал си враговете си с мощната си ръка” (Псалми, 89:10).

“Събуди се, събуди се, облечи се със сила, ти, мишца Господня! Събуди се както в древните дни, в отдавнашните поколения! Не си ли ти, която посече Раав и прободе смъртно морското чудовище?” (Исая, 51:9).

Всичките тези текстове ни отпращат именно към борбата на Яхве с различни чудовища. Пророците с удоволствие сравняват тези чудовища с политическите противници на Израил: например Исая нарича Египет “Раав” (Исая, 30:7), а Езекиил - “Танним” (Езекиил, 32:2).

“Говори и кажи: Така казва Господ Бог: Ето, Аз съм против теб, фараоне, царю на Египет, Танним, който лежи сред реките си, казва: Реката ми е моя, аз я направих за себе си!” (Езекиил, 29:3).

Даже пророк Исая знае добре за битка на Господ с негови космически противници. Наистина, той твърди, че тя ще се осъществи в бъдеще. Тази битка ще е Страшният съд, великото поражение на враговете на Израил: “В онзи ден Господ ще накаже с тежкия, големия и силния си меч Левиатан, бягащата змия, и Левиатан, виещата се змия; и ще убие морското чудовище (Танним) (Исая, 27:1).

На пръв поглед нещата изглеждат невероятни. По какъв начин пророците знаят за двубоя на Господ с Танним, Раав и Ямма, ако за това не се казва нищо дори в книга “Битие”?

Нещата се решават лесно, ако вместо Синодалния превод погледнем оригиналния текст. Работата е в това, че на иврит думата море е ямм, а родствената ѝ дума вода, над която вода в началото на книга “Битие” кръжи Божия дух, е маим. Танним, водният дракон, който се споменава от Езекил и Еремия, е близък езикв родственик на вавилонската Тиамат и на същата техом (бездна), която пак фигурира в първите стихове на “Битие” [4]. А седемглавата змия Левиатан/Лотан не само се споменава в угаритските текстове като противник на Ваал, но и се описва със същата ритуална формула като у Исая, включително с угаритската дума “извита” (каллатон), която няма в нито един друг текст на Стария Завет [5].

Иначе казано, историята за Твореца, който отделил горните води от долните, напомня подозрително за подвига на Ваал, който поразил чудовището Море, и на Мардук, който разделил бездната Тиамат на две половини, “като мидена раковина и създал от горната половина небосвода” [6]. Безличната дума маим, която използва авторът на Жреческия документ, е явно опит да се деперсонализира чудовището Ямма, да се превърне от Космическо чудовище в космическа вода. При това Ямм, като противник на Яхве, остава непокътнат в други текстове, сред които и “Псалмите”.

Липсата на Космически противник поставя пред монотеистичния редактор на Тората сериозен проблем - а именно как да обясни произхода на злото.

От Тората следва, че злото идва на света заради постъпката на Адам и Ева, които вкусили от дървото на познанието за добро и зло, а към това лошо за тях дело ги подтикнала змията.

За разлика от Лотан, извиващата се змия, тази змия не била свръхестествено същество. Точно обратното. Тя била обикновено животинче, създание Господне. Змията била “най-хитра от всички полски животни, които Господ Бог създал” (Битие, 3:1).

За своите интриги животичнето понесло образцово наказание. “И Господ Бог каза на змията: Понеже си сторила това, проклета да си измежду всеки вид добитък и измежду всички полски животни! По корема си ще се влечеш и пръст ще ядеш през всичките дни на живота си!” (Битие, 3:14).

Така че за появяването в света на смъртта и злото бил виновен самият човек. Ако Адам и Ева не са били вкусили от плода, щели са да живеят вечно.

С подобен проблем Библията се сблъсква, и когато става въпрос за Световния потоп. По време на този потоп Бог унищожил буквално цялото човечество.

“И всяка плът, която се движеше по земята, умря - птици, добитък, зверове, всички пълзящи животни, които пълзят по земята, и всеки човек. От всичко, което беше на сушата, всичко, което имаше в ноздрите си жизнено дихание, измря. Всичко, съществуващо, което беше по лицето на земята, се изтреби - от човек до добитък, до пълзящи животни и небесни птици - изтребиха се от земята.” (Битие, 7:21–23).

Това описание не оставя никакво съмнение, че става въпрос за съвършено ужасен геноцид и тотална екологична катастрофа. Унищожени били всички: от младенците, кърмещи се от майчината гръд, до пухкавите котенца. Спасил се само Ной и тези, които взел в ковчега си. Нито един военен престъпник в човешката история не е постигал подобен резултат. И въпреки това Библията смята Бога, който извършил този тотален геноцид, за всеблаг и могъщ - макар че всеки съдия от съда в Хага би залепил на такъв Бог доживотен затвор.

Разгадката на въпросното жестокосърдечие на Яхве се състои в това, че легендата за Световния потоп е едно от малкото заимствани в Библията от околните народи. Във всичките тези легенди неизменно действат двама богове. Единият е жесток и кървав и иска да унищожи човечеството, а другият е милостив и го спасява. Например в акадския епос за Атрахасис (XVIII в. пр. н. е.) бог Енлил иска да унищожи човечеството, а бог Енки го спасява.

Тъй като редакторът на Тората признавал само един бог, наложило му се е да обедини тези две функции в едно лице и в резултат от това се появило несъответствие. Неговият Бог е напълно чудовищен тиранин и никак не е за учудване, че в “Апокрифона на Йоан” митът за Световния потоп е представен също като в епоса за Атрахасис. Това е мит за двама богове: късоглед и ограничен Демиург, бог на евреите, който иска да унищожи човечеството, и Всевишен бог, който го спасява.

Аналогичен проблем стоял пред редактора на Тората и когато описвал впечатляващата серия от магични двубои между Мойсей и фараона.

В хода на тези магични двубои Мойсей превръща водите на Нил в кръв, изпраща на египетската земя жаби и мухи, тъмнина и град, скакалци и чудовищни болести. Но, въпреки впечатляващото майсторство на Мойсей, всеки път след поредното чудо фараонът отказвал да освободи евреите.

Защо фараонът проявява такъв магарешки инат? Бихме могли да заподозрем, че е имал някакъв бог, противник на бога на евреите, и този бог помагал на египтяните.

Но монотеистът, който редактирал окончателния текст на Тората някъде към средата на V в. пр. н., е, не можел да допусне това. Затова предлага повече от неочаквано обяснение. Той твърди, че Яхве, Господ Бог, стои не само зад чудесата, които твори Мойсей, но и зад несговорчивостта на фараона [7].

Отначало той изпраща на египтяните мухи, жаби, язва и град, а след това ожесточава сърцето на фараона, за да не пусне евреите. “Но Господ ожесточи сърцето на фараона и той не ги послуша” (Изход, 9:12).

Редакторът отново е готов да представи Господ Бог като някакъв чудовищен садист, който си играе с египтяните като котка с мишка, но не допуска даже намек за съществуването на Космически противник.

Точно така Библията обяснява всички нещастия, които се случват с евреите, и даже разрушаването на Ерусалимския храм. Всички тези печални събития са свързани с това, че хората, с развратеното си сърце, са разгневили Господ. Затова той им изпратил потоп, язви, глад, суша; смесил езиците им, отнел вечния им живот, изгонил ги от Рая и изобщо заради лошото им поведение им изпраща врагове, които разпарят коремите на жените и разбиват главите на децата о камъните. И при това Библията обявява този отмъстителен, дребнав, инфантилен и капризен Бог, чиито престъпления срещу човечеството са достатъчни за сто Нюрнбергски процеса, за Трансцендентен и Всеблаг.

При гностиците, както видяхме вече от многобройните гностични “Деяния”, нещата са радикално различни. За съществуването на злото при тях е виновен Сатаната, Космическия противник на Всевишния.

Сатаната е съблазнил Адам и Ева. Сатаната е помагал на вълшебниците на фараона. Сатаната е подбудил евреите да създадат златния телец. Сатаната е изпратил на земята Световния потоп, а истинският Всевишен е спасил хората от него.

У гностиците Велиал е всемогъщ. Той стои зад всяко изпитание, с което се сблъсква вярващият.

В “Деянията на Филип” неверието на майката, чийто син умрял, е резултат от действието на “Врага, който унищожава душата” (Деяния на Филип, 1:2). В “Деянията на Андрей” консулът Егет преследва апостола, защото Егет е “син на Змия” [8]. В “Деянията на Йоан” цялата околна действителност, включително изобилието на болни жени в Ефес, е резултат от козните на Сатаната. Дори действията на новопокръстения вярващ, който в припадък на излишно благочестие си отрязал детеродния орган, също е резултат от интригите на Сатаната (Деяния на Йоан, 54:2). Отначало Сатаната го развращава с грях, а след това с излишна ревност.

В Тората всяка неприятност, която се случва с човека - от потопа до геноцида, се обяснява с гнева на всеблагия Бог. У гностиците всичко това се обяснява с интригите на Сатаната, княз или бог на веществения свят.

А какво казват кумранските текстове?

Те споделят гностичната позиция. Дамаският документ съобщава, че именно Велиал е вдъхновил египетските влъхви, противопоставящи се на Мойсей [9]. Същото се казва в книга “Юбилеи”, алтернативен и допълнен вариант на книга “Битие”, намерен в Кумран и популярен сред ранните християни: Мастема помага на египетските влъхви да се противопоставят на Мойсей (Юбилеи, 48:9).

Според “Серех ха Яхад” целият съвременен за кумранците свят извън тяхната община е “владение на Велиал” (1QS2). Левитите на общината непрекъснато проклинат всички “хора от земята на Велиал” (1QS2). “Да не запазя Велиал в сърцето си” - гласи един кумрански химн (1QS,4). Според “Дамаския документ” отпадналият от бога Израил е владение на Велиал. Велиал улавя Израил в три мрежи: “Първата е прелюбодеянието, втората е безчестието и третата е оскверняването на Храма. Този, който избяга от тази, ще бъде уловен от онази, а който избяга от онази, ще бъде уловен от тази” [10].

Както виждаме, кумранците, въпреки целия си монотеизъм, са от гледна точка на еврейската ортодоксия най-страшни еретици. Те връщат в мирозданието същата фигура на Противника на Бога, която така безпощадно унищожавали авторите на Жреческия кодекс и редакторът на Тората. И нещо повече, те твърдят, че всички евреи, които не са в тяхната община, са деца на този Противник, синове на Велиал!

Отношението на кумранците към евреите, които не влизат в общината им, е идентично на отношението към евреите в някои гностични текстове, например в “Деянията на Филип”.

В “Деянията на Филип” юдейският първосвещеник е враг. Той е обсебен от Мастема. Но при това Филип е евреин, изграждат синагога на Исус, а покръстената от апостола жена на управителя на Града на змиите е символ на юдейския народ, върнал се най-сетне при истинския Бог.

Велиал в Кумран е не само властелин на света. Той е преди всичко обект на войната, която водят с него праведниците и светците. Именно в края на тази война Месията, Свещенният цар, ще осъществи “навсякъде Божия съд” над “Велиал и неговите последователи” (IIQMelch II, 9, 13).

Тази история за победата на Месията над Велиал не е нещо друго, а е основополагащият мит на Древния Изток за унищожаването от бога (Мардук, Ваал) на Водното чудовище и Бездната. И едновременно с това е начин да се опише напълно реален конфликт. Това е също така история за войната на въстаниците, оглавявани от Месията от дома на Давид, срещу Ирод и римляните.

“Кумранският дуализъм - отбелязва Карт Рудолф - върви по пътя към гностичния дуализъм” [11].

БЕЛЕЖКИ

1. CTA 5.I.1–2 = KTU1.5.I.1–2, цит. по: John Day, God’s conflict with the dragon and the sea. Cambridge University Press, Cambridge, 1985. P. 142.

2. J. B. Pritchard. Ancient Near Eastern Texts Relating to the Old Testament Princeton University Press, 1950. Enuma Elish, tab. IV. P. 61ff.

3. Виж: ЮЛИЯ ЛАТИНИНА / ИСУС: ИСТОРИЧЕСКО РАЗСЛЕДВАНЕ - https://biblioteka1955.blogspot.com/p/blog-page_37.html.

4. John Day. God’s Conflict with the Dragon and The Sea, Echoes of a Canaanite Myth in the Old Testament. Cambridge University Press, 1985. P. 7.

5. John Day. God’s Conflict with the Dragon and The Sea. P 142.

6. J. B. Pritchard. Ancient Near Eastern Texts Relating to the Old Testament Princeton University Press, 1950. Enuma Elish, tab. IV. P. 61ff.

7. Строго погледнато, точно това обяснение предлага Жреческият кодекс. Целият съществуващ днес разказ за десетте египетски наказания е изкуствена изрезка от два текста, единият от които, по-ранен, принадлежи на Елохист и възпява Мойсей, а другият, по-късен, принадлежи на Жреческия документ и възпява Аарон. Редакторът на Тората ги редува така, че унищожава даже най-малкото съмнение за наличието на втори бог, действащ на страната на фараона.

8. The Passion of Andrew, 40, 5 // The Acts of Andrew.

9. The Damascus Document, 7, 19 // R. H. Charles / The Apocrypha and Pseudepigrapha of the Old Testament in English. Vol. 2: Pseudepigrapha. Oxford: Clarendon Press, 1913.

10. The Damascus Document. P. 799–834.

11. Kurt Rudolph Die Mandäer 1 Prolegomena: Das Mandäerproblem Göttingen, 1960. S. 555.

(Следва)