НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ / 1975 г. / ЛИТЕРАТУРА / ЕУДЖЕНИО МОНТАЛЕ

Еудженио Монтале (Eugenio Montale)

12 октомври 1896 г. – 12 септември 1981 г.

Нобелова награда за литература

(За неговата самобитна поезия, която с голяма художествена чувствителност интерпретира човешките ценности под знака на възгледа за живот без илюзии.)

Италианският поет и критик Еудженио Монтале е роден в Генуа в многодетното семейство на Доменико Монтале и Джузепина (Ричи) Монтале. До тридесет години Еудженио прекарва всяко лято в семейната вила на Лигурската ривиера, живописен бряг, който е отразен в много негови стихове.

Когато момчето е на четиринадесет години, заболява сериозно, не може да ходи на училище и започва да чете много: италиански класици, френска художествена литература, книгите на Шопенхауер, Кроче и Бергсон. Предполага се, че Еудженио, като баща си, ще стане търговец, но търговията изобщо не интересува младия човек. Като навършва пълнолетие, той разбира, че няма да се занимава с практическа дейност; известно време юношата иска да стане оперен певец, но размисля и когато е на около двадесет години, изоставя заниманията си с музика.

Когато Италия влиза в Първата световна война (1917 г.) Монтале отива на фронта и воюва като пехотен офицер на австрийския фронт. След две години се демобилизира и, като се връща в Генуа, се занимава сериозно с литература: през 1922 г. участва в създаването на недълго просъществувало литературно списание, започва да пише в генуезките списания и вестници; статията му за италианския прозаик Итало Звево (1925 г.) прави впечатление и между двамата автори започва кореспонденция, която продължава до смъртта на Звево (1929 г.).

С появяването през 1925 г. на първия поетичен сборник на Монтале “Кости от сепия” (“Ossi di seppia”) за поета започват да говорят сериозно. По това време в италианската поезия господства усложнения пищен стил на Габриеле д'Анунцио; за разлика от него Монтале подминава риторичните излишества, стиховете му се характеризират с яснота и конкретност, с нетрадиционна образност. “Искаше ми се да пиша разголено, само най-важното. Стремях се да дам единство в разнообразието и по този начин да се освободя от всичко излишно” - пише поетът. Италианските критици смятат единодушно “Кости от сепия” за завършено оригинално произведение, освободено от литературни условности.

Във Флоренция, където Монтале се мести през 1927 г., поетът намира “култура, идеи, традиции, хуманизъм”. Отначало той работи известно време в издателство, а след това, през 1928 г., е назначен за директор на знаменитата научна библиотека “Габинето висо”, където работи десет години. Макар че получава малка заплата, длъжността е напълно удовлетвориштелна за Монтале” поетът разполага с огромна библиотека от съвременна литература. През тези години стихотворенията и есетата му се появяват редовно в литературните списания.

В началото на 30-те години Монтале се събира с млада красива чужденка, която в края на краищата го изоставя; след няколко години поетът се запознава с Друзила Танци, но се жени за нея едва през 50-те години. Семейството няма деца. Друзила Монтале умира през 1963 г.

През 1938 г. Монтале загубва поста си на директор на библиотеката, защото отказвад а стане член на фашистката партия, а през 1939 г. излиза вторият му стихотворен сборник “Обстоятелства” (“Le occasioni”), в който се долавя отрицателно отношение към фашизма, макар че в стихотворенията се говори повече за любов отколкото за политика; в същото време в много стихотворения прозират - често по контраст - съдбоносните обществени събития в навечерието на Първата световна война.

Когато Мусолини съсредоточава в ръцете си още по-голяма власт, Монтале се отдръпва от обществения живот, като по това време проучва западната литература, превежда Шекспир, Мелвил, Юджийн О'Нийл, Т. С. Елиът и Уилям Бътлър Йейтс. През първите години на Втората световна война той пише лирични стихотворения, събрани в сборника “Финистер” (“Finisterre”) и публикувани в неутрална Швейцария през 1943 г.

След войната Монтале се мести в Милано, където работи като литературен редактор, музикален критик и журналист в един от водещите италиански вестници “Кориере дела сера” (“Corrire della sera”). Третият поетичен сборник на Монтале “Бурята и друго” (“La bufera e altro”, 1956 г.), който се смята за неговото най-представително произведение, е доминиран от същите теми, срещащи се и в другите книги на поета: живот на чужда място, раздяла, самота, търсене на своето “аз”. Последните му книги - “Сатура” (“Satura”, 1962-1970 г.), “Дневници от 71-ва и 72-ра” (“Diario del '71 e del '72”) и “Четиригодишна тетрадка” (“Quaderno di quattro anni”, 1977 г.) - се характеризират с по-голяма доверителност и хумор от предходните.

Критиците отбелязват, че в своята поезия Монтале не се предава пред отчаянието, а продължава своите търсения. През 1975 г. в “Books Abroad” Уолъс Крафт пише, че “желанието на Монтале да се справи с отчуждението е неизпълнимо, защото на човека не е дадено нито да се върне в миналото, нито да проникне в смисъла на съществуването”. Монтасе се стреми не към жизнената, а към художествената истина, твърди Крафт.

Съществува мнение, че Монтале заедно със своите съвременници Джузепе Унгарети и Салваторе Квазимодо са близки до херметичната школа в италианската поезия, която преди всичко се характеризира с нарочна усложненост. Много критици сочат и сходства на Монтале с Т. С. Елиът. Отбелязвайки, че Монтале не е “лек поет”, английската романистка и критичка Ребека Уест достига до извода, че той е извън литературните течения. “Неговата поезия - пише Уест - не предлага решения на екзистенциалните и духовните проблеми, които анализира; основното за поета е човешката личност...”.

Монтале смята, че дългът на поета е “да съгласува, при това по възможност най-точно, ясно и оригинално, стиховете си с вътрешния опит”. Критикът Винио Роси твърди, че Монтале “ни връща към тази древна традиция, когато езикът и литературните му форми са били още пълни с живот”.

В творчеството на Монтале се усеща постоянен стремеж да се заобиколи “красивата поезия”. Музиката на неговите стихове е по-близка до съвременния разговорен италиански език, отколкото към литературния. Веднъж с характерната за него краткост и сдържаност Монтале се изказва за своя творчески метод: “Аз не търся поезията. Чакам, когато тя ме посети”.

Монтале става пожизнен член на италианския сенат (1967 г.), получава няколко италиански литературни награди, а също така има почетни дипломи от университетите в Монтана, Рим и Кеймбридж.

Монтале умира в Милано.

Превод от руски: Павел Б. Николов