ХИЛЯДОЛИКИЯТ ХРИСТОС: ИСТОРИЧЕСКО РАЗСЛЕДВАНЕ - ГЛАВА 7. ГНОСТИЦИ И ЗИЛОТИ / СОФИЯ И АШЕРА

АВТОР: ЮЛИЯ ЛАТИНИНА

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

УВОД

ГЛАВА 1. НАХОДКАТА В НАГ ХАМАДИ; ОТ КОДЕКСА НА БРУС ДО ОКСИРИНХ; ГНОСТИЧНИЯТ ПОДХОД КЪМ СВЕТА

ГЛАВА 2. АПОСТОЛ ТОМА “ЕВАНГЕЛИЕТО ОТ ТОМА“; “ПРОТОЕВАНГЕЛИЕТО ОТ ТОМА“ И ЯКОВ ПРАВЕДНИКА; АРАМЕЙСКИЯТ ОРИГИНАЛ; МЯСТО НА НАПИСВАНЕ: ЕДЕСА; ЖИВОТЪТ И НЕОБИКНОВЕНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА АПОСТОЛА ЮДА ТОМА; ИСТОРИЧНОСТ

ГЛАВА 3. ЮДА БЛИЗНАКА И ГРАД ЕДЕСА; РЕАЛНИЯТ АПОСТОЛ ТОМА; ЕВРЕИТЕ ИЗВЪН ГРАНИЦИТЕ НА РИМ; ЕДЕСА; ЦЪРКВАТА В ЕДЕСА; ХРИСТИЯНИТЕ И НАЗОРЕИТЕ; ТЕОЛОГИЯТА НА МНОГОЦВЕТНИТЕ ОДЕЖДИ; РЕАЛНАТА БИОГРАФИЯ НА ЮДА ТОМА; ГИБЕЛТА НА АПОСТОЛ ЮДА ТОМА

ГЛАВА 4. ЖИВОТЪТ И НЕОБИКНОВЕНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА АПОСТОЛ ЙОАН; ДИАЛОГЪТ ЗА ДУШАТА; БИОГРАФИЯТА НА АПОСТОЛ ЙОАН; ЕФЕСКИЯТ ДЪЛГОЛЕТНИК; ЕФЕС; ЕФЕСКИЯТ ПРЕТОР ЛИКОМИД И ЖЕНА МУ; ЕФЕСКИЯТ ТЕАТЪР; ЕФЕСКИЯТ ХРАМ; “ДЕЯНИЯТА НА АПОСТОЛИТЕ” И “ДЕЯНИЯТА НА ЙОАН”; СТРАНСТВАНИЯТА НА ЙОАН; КОНКУРЕНТЪТ; ДРУЗИАНА; ЕВАНГЕЛИЕТО НА ТАНЦУВАЩИЯ ХРИСТОС; МЕТАСТАЗИСЪТ НА ЙОАН; АНАЛИЗ; ”ОТКРОВЕНИЕТО НА ЙОАН БОГОСЛОВ”; PAUL vs JOHN; ТЕОЛОГИЯ; РЕАЛНАТА БИОГРАФИЯ;

ГЛАВА 5. КАК ДЯВОЛЪТ ПОСТРОИЛ ЦЪРКВА НА АПОСТОЛ ФИЛИП; ДЕЯНИЯТА НА ФИЛИП; АКТ ПЪРВИ, ИЛИ ЧЕРПАКЪТ ЧАКА; ОБИЧАИТЕ В ОБЩИНАТА НА ФИЛИП: ВЕГЕТАРИАНКИ С НИКАБИ; ГРАД ОФИОРИМА; ЦАР СОЛОМОН, ВЛАДЕТЕЛЯТ НА ДУХОВЕТЕ; ОФИОРИМА; В КРАЙНА СМЕТКА АПОСТОЛ ФИЛИП И ЕПИСКОП АВЕРКИЙ;

ГЛАВА 6. НЕОБИКНОВЕНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА РАВНОАПОСТОЛНАТА ТЕКЛА; АПОСТОЛ ПАВЕЛ В ПИСИДИЯ ”ДЕЯНИЯ НА ПАВЕЛ”; АНАЛИЗ; И ОТНОВО АНТОНИЯ ТРИФЕНА; КАКЪВ Е БИЛ ОРИГИНАЛЪТ НА “ДЕЯНИЯТА НА ТЕКЛА”?;

ГЛАВА 7. ГНОСТИЦИ И ЗИЛОТИ;

В БИБЛИОТЕКАТА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ:

ХИЛЯДОЛИКИЯТ ХРИСТОС: ИСТОРИЧЕСКО РАЗСЛЕДВАНЕ

ГЛАВА 7. ГНОСТИЦИ И ЗИЛОТИ

СОФИЯ И АШЕРА

Една от най-набиващата се в очите черта на гностицизма е женската компонента на божеството.

У гностиците всички висши еони имат свои женски половини, които са с тях в сизигия, иначе казано - в платоничен брачен съюз. Дефектите и ограничеността на Ялдаваот, бога на материалния свят, са свързани именно с това, че няма такава половина.

Съкровено тайнство на гностицизма е Брачният чертог, церемония, при която вярващият се свързва платонично със своята Духовност, като по този начин се превръща в Нов Христос.

Това тайнство, както видяхме, не било изобщо ограничено от гръцкоезичните варианти на гностицизма. Точно обратното. Представата за Света Руха - майката на Христос, би могла да се появи само на арамейски език, но не и на гръцки език и прекрасната “Божия слава”, съпровождаща Павел по време на неговите странствания, е аналог на юдейската Шехина.

Тази представа за женската компонента на божеството водела естествено към по-висока в сравнение с ортодоксията роля на жената. Много гностични общности не познавали фиксираната бюрокрация. Свещеническите задължения те разпределяли пред общо събрание със жребий. Жребият се печелел ту от мъже, ту от жени.

Именно подобно положение на нещата виждаме например в “Деянията на Йоан”, в които апостол Йоан предава постоянно своето право да възкресява на жени: Друзиана и Клеопатра. Същото виждаме и в “Деянията на Тома”, където Тома помазва сина на цар Визан, но нарежда на своята ученичка Мигдония да помаже жените (Деяния на Тома, 13:157:15). И отново същото виждаме в “Деянията на Филип” с тяхната апостолка Мариамна, в “Деянията на Павел и Текла” и в “Посланието до филипяните”, в което апостол Павел моли своята “истинска сизигия” да помага на две други жени, Синтихия и Еводия, за “благовестието”, което ще рече - при апостолската им длъжност (Филипяни, 4:2–3).

Свещеници мъже и свещеници жени имала също така загадъчната сирийска секта на масалианите в пълно съгласие с “Евангелието от Тома”, чиито мистични изречения обещавали възнесение над въпросите на плътта. “Исус е казал... когато направите мъжкото и женското едно, така че мъжкото да не бъде мъжко, а женското да не бъде женско... тогава ще влезете в царството” (Тома, 22).

Именно това положение на нещата възмущавало ортодоксите: “Те [жените] учат, влизат в спорове, гонят бесове и лекуват” [1].

Наличието в гностицизма на женско божество го различава на пръв поглед рязко от класическия юдаизъм. Яхве е определено мъжко същество и не е обвързан с брачни връзки. Той няма никаква женска съставка.

Но ранният домонотеистичен яхвизъм познавал много добре богинята Ашера, близка родственица на угаритската Атират, съпруга на върховния бог Ел и майка на седемдесет богове, един от които вероятно бил Яхве, племенният бог на Израил [2]. Така, като напрегнем малко мисълта си, можем да кажем, че в ранния юдаизъм култът към Богородица е бил добре известен.

В Ерусалим култът към Ашера-Богородица е бил разпространен поне до 700 г. пр. н. е.: археолозите са намерили няколко стотици нейни статуетки в пещери светилища, разположени само на триста метра от Първия храм [3]. Подобни фигурки се намират почти при всички археологически разкопки, отнасящи се за VIII–VI в. пр. н. е. в Юдея [4].

Изображенията и надписите от Кунтилет Аджруд споменават за “Яхве и неговата Ашера” [5]. Надпис от VIII в. пр. н. е. на гробницата на някой си Урия в Хирбет ел Кум гласи: “Благословен да е Урияху от Яхве; неговата Ашера го спаси от враговете му” [6].

Ашера била почитана не само като статуя, но и преди всичко като горичка или отделно дърво. Често се изобразявала като дърво с три стилизирани равнища от клони (иначе казано - във вид на менора). Изображението на Ашера като менора се среща често в сирийските антични гробници; може да се види и култова поставка от Таанах [7]. Още един популярен символ на Ашера е гълъбът.

Думата “Ашера/ашера” се среща в Библията около четиридесет пъти. Но читателят на Синодалния превод никога няма да се досети за това. Почти винаги в превода вместо “Ашера” стои бдително или “Астарта”, или “дърво”, или “горичка”.

Така в Синодалния превод на “Второзаконието” четем: “Не си посаждай дъбрава от какви и да било дървета при жертвеника на Господа, твоя Бог, който ще си издигнеш; и не си поставяй стълб, понеже това мрази Господ, Богът твой” (Второзаконие, 16:21–22). В оригинала четем: “Не посаждай дърво Ашера при жертвеника на своя Бог”.

“Направиха си и дъбрава, покланяха се на цялото небесно войнство” - четем в Синодалния превод на “4 Царе” (4 Царе, 17:16). “И направиха Ашера, и се покланяха на цялото небесно войнство” - твърди оригиналът.

Поклонението на свещено дърво било една от главните особености на култа към Яхве, както го познавали патриарсите.

Веднага след идването на Авраам в Ханаан Господ му се явява лично покрай дъба (елон) Море, близо до Сихем (Битие, 12:6). Именно там Господ дава Ханаан на Авраам и именно там Авраам поставя жертвеник (Битие, 12:7). Под същия този “дъб близо до Сихем” Яков закопава чуждите богове, които му дават неговите домашни (Битие, 35:4).

Под същия “дъб край светилището на Господ” в Сихем Исус Навин поставя в земята думите на закона (Навин, 24:26). Също там, под дъба близо до Сихем, е посветен за цар Авимелех (Съдии, 9:6).

Сихем не бил единственото място, където край олтара на Яхве растяло свещено дърво. В Хеврон жертвеникът на Авраам се намирал до дъба Мамре (Битие, 13:18) [8]. Дъбът на плача във Ветил се асоциирал с особа от женски пол, която преминалата през монотеистичната мелачка Тора нарича кърмачка на Ревека (Битие, 35:8).

Още една Ашера Авраам посадил в Беер Шева. Поради монотеистичната цензура Ашера се превърнала в ешел, тамариск, и сега мазоретският текст на “Книга Битие” гласи: “И посади Авраам при Беел Шева ешел и призова там името на Господа, вечния Бог” (Битие, 21:33).

И накрая именно храм на Ашера построил цар Соломон в Ерусалим според рамките на обширната строителна програма за превръщане на обикновеното евусейско градче в нов религиозен център на нацията. Храмът на Ашера бил разположен на Елеонския хълм срещу храма на Яхве (4 Царе, 23:13).

С началото на монотеистичните реформи през VIII–VI в. пр. н. е. култът към Ашера бил провъзгласен за езичество и отклонение от култа към Яхве, а поклонението под дървета, описано в древните части на Тората, било прокълнато и забранено.

Пророк Еремия проклина еврейския народ за това, че се моли “под всяко клонесто дърво” (Еремия, 2:20). Пророк Езекиил обещал сурово, че поразените от Господ еврейски идолопоклонници ще лежат “под всяко зелено дърво и под всеки клонест дъб, там, дето принасят благовонни кадива на всичките си идоли” (Езекиил, 6:13). А авторът на Девтерономичната история (иначе казано - с голяма вероятност същият Еремия) обяснявал поклонението към Ашера от страна на Соломон с влиянието на чуждоземни жени (3 Царе, 11:5).

Иначе казано, монотеистите обявили за езичество и чуждестранно влияние всичко, което било почитано от Авраам, Яков и Исус Навин.

Ашера/ашера била изсечена по цялата земя по време на първата юдейска монотеистина реформа, предприета от цар Езекия през VIII в. пр. н. е. (4 Царе, 18:4). По това време явно бил унищожен и нейният олтар в светилището ѝ в Арад [9].

Реформата на Езекия не била доведена до края и неговият син Манасия върнал Ашера в Храма (4 Царе, 21:7).

Тя била изнесена от Храма по времето на Йосия, внук на Манасия. Той станал цар през 640 г. и организирал в Юдея истинска Културна революция. Той унищожил конете на слънцето, които се намирали на входа на храма, изгорил висшите жреци върху техните олтари “и изнесъл Ашера от дома Господен вън от Иерусалим, при потока Кедрон, и я изгорил при потока, стрил я на прах и хвърлил праха ѝ в общонародните гробища, след което разрушил домовете на кедешим, които се намирали край Господния храм, където жените тъкат платна за Ашера” [10].

Но реформата на Йосия също не продължила дълго. Царят бил убит в сражение с египтяните на 39 години и след него на престола на юдейското царство един след друг се сменили четирима царе, които не съчувствали много на монотеистите. Двадесет години след смъртта на Йосия, през 587 г. пр. н. е., Ерусалим бил завзет от вавилонците и Първият храм бил разрушен.

Колкото и да е странно, именно падането на Юдейското царство, болката, кръвта, геноцидът и пленничеството, които станали народна трагедия, се оказали спасителни за партията на монотеистите. Монотеистите били врагове на последния юдейски цар и в резултат от това - активни политически съюзници на вавилонците. Затова именно представител на партията на монотеистите бил назначен от вавилонците за наместник на разорената от тях територия.

Така, веднага след разрушаването на Втория храм, в Юдея, завзета от вавилонците, имало две теологични партии. Едната била на монотеистите - съюзници на вавилонците. Другата - на привържениците на дореформената юдейска религия, които, разбира се, се поклонявали на Яхве като Господ на Израил, но при това не отричали съществуването на други богове.

Разрушаването на Храма се обяснявало от тези партии различно и Библията е донесла до нас част от тогавашните ожесточени дебати.

Монотеистите обяснявали падането на Първия храм от гнева на Яхве с това, че последните четирима юдейски царе се отклонили от истинската вяра. Но техните врагове го обяснявали с гнева на оскърбената от монотеистите Ашера.

Тези кощунствени негодници избягали от вавилонците (и монотеистите) в Египет и там заявили на пророк Еремия буквално следното:

“Но бездруго ще вършим всичко, що е излязло из нашите уста: да кадим на богинята на небето и да й правим възлияния, както сме вършили, ние и бащите ни, царете ни и князете ни, в градовете на Иудея и по иерусалимските улици, защото тогава бяхме сити и честити и беди не видяхме; а откак прекратихме да кадим на богинята на небето и да ѝ правим възлияния, търпим във всичко оскъдия и гинем от меч и глад” (Еремия, 44:17–18).

Съобщението на Библията, че в Египет са се установили някакви лоши евреи, които се покланят на женско божество, се потвърждава от археологията. Въпросът е в това, че част от тези евреи били изпратени на гарнизонна служба на границата с Нубия. Там, на границата, в Елефантина, на остров сред Нил, се намирал храм на Яхве. Той бил построен вероятно още по времето на цар Манасия и просъществувал до средата на IV в. пр. н. е. В храма, освен Яхве, почитали съпругата му Анат Яху, а на противоположния бряг на Нил имало храм, посветен на Ашера [11].

Отвъд Елефантина, на територията на съвременна Етиопия, живее народът кемант. Числеността му през 1994 г. е определена на 172 хиляди души. Кемант изповядват религия, подобна отчасти на древния дореформен яхвизъм. Те спазват съботата и кашрута, правят животински жертвоприношения и се подчиняват на първосвещеник.

Една от характерните черти на тяхното богослужение са запазилите се обреди за поклонение на свещени горички. Дървото, около което вършат жертвоприношения, е украсено с разноцветни ивици от плат. В тези ивици лесно можем да различим “дрехите за горичката” (4 Царе, 23:7), които жените тъчели преди реформите на Йосия.

Ашера, майка/съпруга на Яхве, била напълно премахната от официалната религия на Израил, но продължила да съществува в народната култура, също както през Средновековието народната култура пазела дълго време езическите поверия и обреди.

Талмудът познава прекрасно Ашера, на която отделя не малко време. Трактатът “Авода Зара” различава три вида Ашери: дърво, което е посадено за поклонение, дърво, под което е поставен идол, и, което е най-интересно, дърво, което е подрязано специално за поклонение. На клоните му е придадена особена форма.

Талмудът предупреждава сурово, че под сянката на Ашера не може да се минава освен в случаите, когато Ашера расте покрай обществен път. Под нейната сянка не е позволено да се садят плодове. Ако някой по невнимание е изгорил в огнището треска от Ашера, огнището трябва да бъде унищожено, а ако някоя нещастна жена е направила от дърво на Ашера совалка, цялото изтъкано от нея платно трябва да бъде унищожено. Ако това платно се е смесило с други платна, всичките платна трябва да бъдат унищожени [12].

Изобилието и изобретателността на табута, свързани с Ашера в Талмуда, не оставя съмнения в това, че равините са знаели добре с какво си имат работа. Проблемът Ашера продължавал да бъде разпространен и доста актуален и така и не бил решен никога изцяло.

Ашера, въпреки всичките забрани, се запазила все пак в еврейската култура и още как! Защото менората, седемсвещникът, е именно стилизирано изображение на същата тази Ашера.

Но менората не била единствената трансформация на Ашера.

В Тората - непосредствено в “Книга Битие” и нататък - често фигурира думата “Руах”, иначе казано - Дух. Тя се споменава в най-първите редове на “Битие”:

“А земята беше безвидна и пуста; ...и Дух Божий се носеше над водата” (Битие, 1:2).

Тази дума фигурира също така като съставка на Бога, която прави човека одушевено същество.

“Духът Ми няма да пребъде вечно в човека” (Битие, 6:3) - казва Господ, ограничавайки човешкия живот до сто и двадесет години. “Всичко на сушата, що имаше дихание на живия Дух в ноздрите си, умря” (Битие, 7:22) - съобщава Яхвист за потопа.

Както вече говорихме, думата “Руах” е на иврит в женски род. За граматично благозвучие ще я превеждаме с думата “Духовност”.

Иначе казано, в Тората е написано, че “Божията Руах се носела над водите”, че Господ ограничил пребиваването на своята Руах в човека до 120 години и че при потопа загинали всички, които имали Руах.

Така даже за ортодоксите Руах останала теологически допустим ипостас на Господ, чието наличие е фиксирано в неподлежащи на обсъждане свещени текстове. Много скоро този женски ипостас започнал да фигурира в напълно ортодоксалните текстове като Божия мъдрост (Хокма), а след това като Божие присъствие (Шехина).

На гръцки Мъдрост е София.

Мъдростта Божия, също като Ашера, се асоциирала с дърво. Така например в “Книга Притчи” Мъдростта е наречена пряко “дърво на живота за ония, които я придобиват” (Притчи, 3:18).

Според Псевдо Филон именно Дървото на живота Господ показал на Мойсей. “И той му показа Дървото на живота, от което той отряза клонка и я хвърли във водите на Мемра, и водите на Мемра станаха сладки” [13]. Именно Дърво на живота според кумранските традиции Господ ще посади (за праведниците) край своя престол, когато слезе на земята (Енох, 5:29–30).

В Кумран, въпреки целия му монотеизъм, Божията мъдрост заемала огромно място.

“Бог обича Мъдростта - се казва в “Дамаския документ” - и учреди Съвет пред Себе си. Предпазливостта и Знанието му служат” [14]. “Да освети сърцето ти, даващо живот, с Мъдростта и да те дари с Вечно знание” - се казва в “Серех ха Яхад” (IQS II, 2–4). Във всичките тези текстове Мъдростта заявява себе си като женски ипостас на Всевишния, даващ Знание и дори творящ мир.

Главен носител на тази Мъдрост и на това Знание (на гръцки - гносис) в кумранските текстове е Енох - седмият син на Адам, който се възнесъл жив на небето, видял Бога и се превърнал след това в ангел. “И ще бъде дадена Мъдрост на всички избрани” - така описва един от кумранските текстове за Енох последиците от Страшния съд (Енох, 5:8/1:21). Според друг текст Енох вижда в Рая “дървото на Мъдростта, с чиито плодове се хранят светците и получават от това велика Мъдрост” (Енох, 32:3/5:58).

Но най-интересният текст за Мъдростта намираме в “Притчите на Енох”, които не са познати в Кумран, но които говорят за “видение на Мъдростта, възникнало пред Енох” (Енох, 37:1/6:1), и за “думите на Мъдростта, които трябва да бъдат преразказани на всички живеещи на земята” (Енох, 37:2/6:2).

В този текст се казва, че Първият храм е бил унищожен с огън, след като от него била изгонена Божията мъдрост. После Божията мъдрост се качила на небесата и оттам насетне съществувала само за праведниците. “Мъдростта не намери на земята място, където да живее, и затова нейно жилище станаха небесата” (Енох, 42:1/7:39).

Лесно е да видим, че в “Притчите на Енох” разрушаването на Първия храм е обяснено така, както го обяснявали противниците на Еремия. Противниците на Еремия твърдели, че храмът бил разрушен след като от него била изгонена Кралицата на Небето, а “Притчите на Енох” твърдят, че храмът бил разрушен, след като от него била изгонена Божията мъдрост [15].

Приблизително по същото време, когато са написани “Притчите на Енох”, в Египет е написана на гръцки език още една книга, която е известна като “Книга на София”, или също като “Премъдрост Соломонова”.

Мъдростта/София седи в тази книга до Божия престол (Премъдрост, 9:4). Тя била с Господ, когато творял света (Премъдрост, 9:9). Тя спасила Ной от потопа (Премъдрост, 10:4), както направила това Първомисълта в “Апокрифона на Йоан”. Тя избавила Йосиф и извела евреите от Египет (Премъдрост, 10:15).

Тя е “отражение на вечната светлина, чисто огледало на действието на Бога и образ на благостта Му” (Премъдрост, 7:26). “Тя въздига благородството си с това, че живее заедно с Бога, и Владетелят над всички я е обикнал. Тя е посветена в тайните на Божия ум и е избирателка на делата Му” (Премъдрост, 8: 3–4).

Лесно е да видим, че юдаизмът в “Книгата на София” има силно нетрадиционен характер. София, която съжителства с обикналия я Бог, напомня неприлично за надписите от Кентилет Аджруд за “Яхве и неговата Ашера”.

И впечатлението за нетрадиционност се усилна от това, че авторът, от чието лице е написан текстът, казва: “Аз я обикнах и потърсих от младини, и пожелах да си я взема за невеста и станах любител на хубостта ѝ” (Премъдрост, 8:2). Защото нашият автор съобщава лично, че София е съжителка и възлюбена на самия Яхве! Какво тогава се опитва да ни каже? Че ни повече, ни по-малко иска да отнеме от Господ дамата на сърцето му ли?

Разгадаването на странните отношения, свързващи София, Яхве и автора на книгата, е много просто. Дошлите след това ортодокси приписали авторството на книгата на Соломон. Но от текста на книгата следва единствено, че е написана от името на син на Давид.

Това, че този син е Соломон, никъде в книгата не е казано непосредствено. Затова пък този син на Давид е носител на същите идеи, които характеризират кумранците, зилотите и ранните християни.

Той знае, че мъчениците в името на Божията слава получават безсмъртие. Той нарича тези мъченици Божии синове и светци (Премъдрост, 5: 5). За него Мъдростта е този Божи ипостас, който се спуска над човека и го прави безсмъртен и дори бог. Благодарение на Мъдростта светците “влизат в съдружие с Бога” (Премъдрост, 7:14). “Чрез нея ще постигна безсмъртие” - съобщава авторът на книгата, синът Давидов (Премъдрост, 8:13).

В “Книгата на София” няма нито един абзоц, който не би получил одобрението на гностиците.

Кумранският “Химн на Самопрославянето”, написан от името на Месията на сектата, казва, че този Месия бил подложен на позор и унижение, но вече се намира на небесата по-високо от ангелите. Негова обител е вече Великият съвет.

Същата история ни разказва и синът на Давид, авторът на “Книгата на София”. Той разказва за един праведник, който бил оскърбяван, но вече “е причислен към Божиите синове, и жребият му е със светиите” (Премъдрост, 5:6).

Синът Давидов обещава скорошно връщане на този праведник.

“Тогава праведникът ще застане с голяма смелост пред лицето на ония, които са го оскърбявали и са презирали неговите подвизи; а те, като видят, ще се смутят от голям страх и ще се слисат от неочакваното негово спасение и, като се разкайват и въздишат от притеснение на духа, ще говорят в себе си: “Това е оня същият, който беше някога си за присмех и за приказна гавра помежду ни. Безумни, ние смятахме живота му за лудост и смъртта му за безчестна!” (Премъдрост, 5:1–5).

“Книгата на София” е разширен вариант на “Химна на Самопрославянето”. Това е инструкция как да попаднете в Съвета на боговете. Коеито става, когато върху вас се спусне Мъдростта/София.

Сходството на гностичните теории с древната ханаанска религия е съвсем видимо. Но както лесно може да възрази читателят, Руах, Хокма и Шехина, които са редуцирани аватари, теологични отломки от Ашера, превърнати в манифестации и атрибути на Всевишния, се различават все пак много силно от пълноценната гностична Майка в този вид, в който съществува в “Химна на бисера” или в “Апокрифона на Йоан”. Първото е монотеизъм. Второто, строго казано, вече не е.

Къде е настъпил преходът от строгия монотеизъм на кумранците (защото те несъмнено били най-твърди монотеисти) към повече от подозрителните от тази гледна точка постановки на гностиците?

Отговорът на този въпрос може да се намери лесно, ако си спомним, че най-важният ареал, в който става еволюцията на юдейските миленаристи, били арамейскоговорещите земи около Ефрат и че във всичките тези земи Ашера продължавала да съществува, при това именно в своята характерна семитска форма, като един от членовете на Триадата, състояща се от Бог Баща, Бог Син и Богиня Майка - Атаргатис, Танит, Алат, Астарта, Dea Syria.

Атаргитис била почитана в сирийския Йераполис и в Едеса, в Кирбет Танур и в Харан, в Кафр-Небо, Палмира, Дура-Европос и Дамаск. След хилядолетия тя се изобразявала почти така, както и на култовата поставка от Таанах от Х в. пр. н. е.: възседнала лъв или стояща между два лъва, със свещени риби, които са ѝ посветени, и свещената си птица - гълъба. В почитането на Атаргатис религията на сирийския Йераполис била “удивително сходна с ханаанската религия, съществувала 1500 години преди това” [16].

В теологията на Бардесан от Едеса, който учел на тайнства край храма на Атаргатис в съседния Йераполис, Великата Майка играела огромна роля. Рибата - символ на Христос - била едновременно с това и главно култово животно на Атаргатис. В Йераполис и Едеса имало свещени езера, които гъмжели от неприкосновени, посветени на богинята шарани, чиито плавници били украсени със скъпоценни камъни. Гълъбицата - християнски символ на Света Руах - била едновременно символ и на Ашера, и на Атаргатис.

Ще повторим: в никакъв случай не става дума за това, че теологията на Бардесан или на други апостоли на Христос, живеещи извън пределите на империята, била по-автентична от теологията на римската църква. Тази теология влязла “в симбиоза с религиозните форми, които вече съществували на даденото място” [17].

Влиянието на западносемитските култове към Великата Майка върху развитието на Руах и Хокма трудно може да се преосмисли, а тези култове, на свой ред, водели началото си от общосемитската Атират/Ашера, майка на седемдесет деца, бивши седемдесет богове на народите.

“Гностичната София - отбелязва Маргарет Баркър - е всичко, което останало от богините на Израил” [18].

БЕЛЕЖКИ

1. Тертуллиан. О прескрипции [против] еретиков, 41.

2. John Day. Asherah in the Hebrew Bible and Northwest Semitic Literature. Journa of Biblical Literature. Vol. 105, No. 3 (Sep., 1986). P. 387.

3. Kathleen Kenyon. Digging up Jerusalem, London, 1974. P. 142.

4. Raz Kletter. The Judean Pillar Figurines and the Archaeology of Asherah. Oxford: BAR International Series, 1996. P. 10.

5. John Day. Asherah in the Hebrew Bible and Northwest Semitic Literature. Journal of Biblical Literature. Vol. 105, No. 3 (Sep., 1986). P. 391.

6. André Lemaire. Les inscriptions de Khirbet el-Qom et l’Asherah de Yhwh. Hebrew Union College Annual. 40–41 (1969–1970). P. 165–167.

7. William G. Dever. Did God Have a Wife? Archaeology and Folk Religion in Ancient Israel. Grand Rapids, Michigan, 2005. P. 152–154.

8. Тук трябва да направим една забележка. Дървото, под което се явява Господ в Битие 18:1, се нарича в съвременния мазоретски текст “елоне Мамре”, иначе казано - намира се в множествено число. При това името на дървото, “елон”, може да се изтълкува и като “дъб”, и като “терпентиново дърво”. Септуагинта - най-ранният древен превод на Тората, направен още през III в. пр. н. е. - твърди, че Господ се е явил на Авраам при Мамрийския дъб (ед. ч.). В някои съвременни преводи фигурира терпентиново дърво. А в “Таргум Онкелос” - стандартен превод и тълкуване на Тората на арамейски език от I в. - се твърди, че Господ се явил на Авраам “ в “равнината Мамре”. Тази “равнина” попаднала от “Таргум Онкелос” даже във Вулгата, латинския превод на Библията, направен от блажения Йероним в края на IV в. А всичките тези равнини, терпентинови дървета, тамариски, кърмачки, дъбрави, различни четения на имената, числата и прочее дреболии са следа от непрекъснатата борба на монотеизма срещу свещеното дърво, което символизирало Ашера и мястото на нейното обитаване.

9. William G. Dever. Did God Have a Wife? Archaeology and Folk Religion in Ancient Israel. Grand Rapids, Michigan, 2005. P. 175.

10. Какви именно са били тези “кедешим” не е съвсем известно. Синодалният превод превежда това като “блудни домове”, иначе казано - като места за свещена храмова проституция. Някои библеисти настояват, че става въпрос за мъжка проституция. Има също така подозрение, че става въпрос просто за места, където живеят хора, посветени на Яхве, без да са жреци, които Девтерономист в полемичен изблик нарича содомити. Един учен даже стига толкова далече, че ги определя като “весталки”.

11. A. Cowley. Aramaic papyri of the Fifth Century B. C. Oxford. Clarendon Press, 1923. N 44 (3). P. 147; M. E. Mondriaan. Anat-Yahu and the Jews at Elephantine. Journal for Semitics, 22: 537–52.

12. Avoda Zarah. 48a-b.

13. Pseudo-Philo, 11, 15 // The Old Testament Pseudepigrapha / edited by James H. Charlesworth. Vol. 2, New York, 1985.

14. The Damascus Document, 2,2 // R. H. Charles / ed., The Apocrypha and Pseudepigrapha of the Old Testament in English. Vol. 2: Pseudepigrapha (Oxford: Clarendon Press, 1913). P. 799–834.

15. Виж подробно: Margaret Barker. The Angel of the Great Council.

16. Robert A. Oden. The Persistence of Canaanite Religion. The Biblical Archaeologist. Vol. 39, No. 1 (Mar., 1976). P. 34.

17. H. J. W. Drijvers. Edessa und das jüdische Christentum. Vigiliae Christianae. Vol. 24, No. 1 (Mar., 1970). P. 4.

18. Margaret Barker. The Great Angel. A Study of Israel’s Second God, London, 1992.

(Следва)