“ПОКРОВ 17” НА АЛЕКСАНДР ПЕЛЕВИН - УРАГАННА ФАНТАСТИКА ЗА ЗАСЕКРЕТЕН ГРАД В КАЛУЖСКА ОБЛАСТ

ИЗТОЧНИК: DISGUSTING MEN

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Есента на 1993 г., Русия. Андрей Тихонов, московски журналист и писател, се свестява зад волана на своето “Жигули”. До него седи непознат милиционер с нож в гърдите - и изглежда ножът е бил забит от самия Тихонов. Журналистът си припомня смътно, че е имал намерение да посети по задача от редакцията Покров 17, закрит град в Калужска област. И ако се съди по всичко, посещението не протича без приключения.

“Андрей Василевич, ще отидете на едно неприятно място. Но и заплащането, както казах, ще бъде в троен размер. Трябва да разкажете на читателя нещо, което изобщо никога не е знаел. Всички сега знаят и за Чернобил, и за цял куп затворени територии с ядрено оръжие, а за Покров 17 научихме буквално преди няколко месеца. Как е възможно? От 81-ва да се държи такъв режим на секретност... <…> Сега всичко е до шията в лайна, ако решиш, атомна подводница можеш да купиш с всичките ѝ тайни, само пари да имаш, а тук...”

Събитията се развиват много бързо: следващите няколко страници дават темп в духа на “няма време за обяснения, тичай”. На триста километра от Кремъл, почти без спойлери, се случват всякакви възможни батаци. Физически аномалии с удивителни (за затворения град) мащаби, загадъчната субстанция, наречена “вещество на Кайдановски”, отвратителни същества, които местните именуват “ширлици”; тайнствен научноизследователски институт; на този фон се води и някаква неловка гражданска война между неизвестно от кого и неизвестно срещу кого. Първите срещнати стоварват върху Тихонов маса любопитна, но шокираща информация за това чудно място, потопено като че ли в някакъв страшен сън. А на основния въпрос “как попаднах тук и как да се върна у дома?”, дават най-страшния отговор: “никой не знае това, приятелю”. Всичките разкази, които героят чува, не се нуждаят от потвърждение - те и така са на всяка крачка.

В “Покров 17” има и допълнителни повествователни слоеве. Освен основния, в който Тихонов се опитва да се измъкне от своя Покров 17, се запознаваме и с откъси от романа му за Великата отечествена война, чието действие се развива приблизително по същите места; също от време на време се запознаваме и със загадъчни ретроспекции от октомврийския опит за преврат през 1993 година. Всичко това, разбира се, е свързано помежду си и за чест на автора е достатъчно органично, а откъсите от умишлено скучната военна проза са кратки и не успяват да уморят читателя.

В общи линии Пелевин се държи внимателно с времето на читателя. Всичко е много бързо, отстъпленията - само по същество, образите са очертани ярко и лаконично - достатъчно, за да се запомнят. Мнозина герои в романа имат реални прототипи, за които самият автор разказва - от Лимонов и Курехин до Липенко. Позоваването на реални личности или на други произведения е като че ли главна особеност на целия роман, при това имаща утилитарна функция.

Още преди “Покров 17” да получи престижната литературна награда “Нацбест”, някои критици задаваха въпроса доколко е разумно в текст от триста страници да се разгръща мощна полифония с такъв брой препратки. Така в един от най-яростните отзиви “Покров 17” беше наречен фенфик на “Сайлънт Хил” с декорации от късния СССР (или ранната Русия, както ви е угодно) и всъщност не е “самостоятелен” текст, който заслужава да получи награда.

Препратките у Пелевин са наистина на всяка крачка, зашифровани в имена и названия. С тяхна помощ авторът като че ли пести времето на читателите, изпълвайки романа с познати им контексти и смисли - и не винаги е важно дали имат пряко отношение към сюжета. Можем да започнем с главния герой: ако човек е израснал през 90-те години и поне с края на ухото си е чувал нещо за футбол, името Андрей Тихонов предизвиква у него много отчетлива асоциация. В различни моменти “Покров 17” прилича на съветска или руска фантастика, на цяла редица видеоигри, на “Сталкер” в най-различни прояви. Има даже шега за именития адаш на Александр Пелевин и тя, като всичко останало, изглежда уместна. Пелевин не просто успява да стовари тази маса от препратки върху хартията и да я разхвърли по романа, но и грамотно да я структурира - въпреки че място за маневриране авторът си е отделил много умерено.

“Покров 17” се носи стремително към финала си, но това бързане е абсолютно в темпа на героите на романа, които са готови на много, само и само да получат колкото се може по-скоро отговори на своите въпроси. Пелевин води читателя към тези отговори по най-краткия път, като реже ъглите, и може да ни се стори, че “Покров 17” не е достатъчно задълбочен и е прекалено пъстър, като комикс или видеоигра. Но за съвременната развлекателна литература в свят, където все по-сложно може да се задържи вниманието на читателя, това е ефективен начин да се разкаже цялата история.