ЯРОСЛАВ ХАШЕК / „УЧЕТЕ ДЕЦАТА ДА ПОЗНАВАТ ПРИРОДАТА“

Когато споменем името на Ярослав Хашек, веднага се сещаме за добрия войник Швейк. Заедно с него обаче Хашек е написал и множество разкази, само от началото на ХХ век до Първата световно война – около хиляда на брой. Един от тези разкази - „Учете децата да познават природата“ - намерих в Туитър, сканиран в PNG формат от книга, преобразувах го с ABBY FineReader на текст и ви го предлагам любезно тук.

(Павел Николов)

I

По принцип не съм против училищните излети, както и против измъчването на животни, понеже така човек има възможност да покаже известно превъзходство. Като напердашиш до смърт някой кон. без капка цинизъм се чувстваш така, сякаш си укротил някое чудови­ще, а пък като помъкнеш дузина дечица на излет, съвсем определено изпитваш радост, че сред нивя, ливади и гори си властелин на тия шашардисани душици.

Учителите да ме прощават за тоя разказ. Предварително искам да им поднеса извиненията си, че постъпих така подло, в което, вярвам, след прочитането на това изложение ще бъдат убедени повечето читатели, които все още притежават някакво чувство за справедливост.

II

Отначало нямах нищо лошо наум и щом директорът на училището ми съобщи, че се подготвя излет до бъдещия яз в долината на Лабежкия поток, също изявих желание да взема участие в него. Излетът бе насрочен за събота, но в сряда директорът си изкълчи крака и докато му го наместваше, местният бръснар успя да му счупи глезена, така че в петък в болницата бяха принудени да му отрежат крака до коляното и на директора му беше абсолютно невъзможно да вземе участие в съботния излет. И понеже децата се готвеха от половин година за тая екскурзия и я очакваха с много радост, аз си предложих услугите да ги заведа в долината на Лабежкия поток. Местното училищно настоятелство. което ми имаше абсолютно доверие, одобри предложението ми.

Интересно колко бързо се променя мнението за някого, а още по-интересно е как човек извършва някоя подлост, без да се е подготвял предварително. Аз наистина нямах нищо лошо наум и тия безобразия се получиха от само себе си още в мига, в който излязохме от училището.

III

Момчетата и момичетата крачеха на дузини и веднага се вижда­ше, че бащите им са били на фронта. Всяко дете носеше вехта мешка и войнишка манерка. Едно момиченце беше помъкнало дори брезен­тово платнище, някакво момче размахваше трофеен щик, а полови­ната деца мъкнеха очукани войнишки канчета и взети заедно, всички­те приличаха на банда разбойници, та нямаше как да не се разсмея, като се обръщах към тях с „Мили деца!“.

И поехме вкупом към лоното на майката природа.

Милите дечица обаче не проявяваха никакъв интерес към природ­ните красоти. Много ясно, че единствената поетична възможност, която им предоставяше дъхащият на смола лес, беше да си отрежат с чекийката жилава пръчка или пък тояга, с която да се млатят по главата и гърба.

Реших да им предоставя пълна свобода и дори ги подканвах да реват и да кряскат, колкото им глас държи.

От тогава на сетне в горските храсталаци повече не се свъртя ни една пойна птичка - очевидно в паническия си страх всички се бяха преселили в друга област.

Ние продължихме весело през шубраците и аз си спомних изле­тите от моето детство, когато нанесените от нас щети бяха съвсем незначителни, когато вървяхме сред майката природа и под ръко­водството на учителя ни Принц усърдно хербаризирахме всичко, което ни попаднеше, изглупели до немайкъде от научните обяснения за тичинките и венчелистчетата. И понеже беше въздържател, въпрос­ният господин поръча в някакъв ресторант на открито на всички ни кисело мляко, което имаше ужасни последици, защото само половин час преди това бяхме почивали в нечия овощна градина и всеки от нас беше изял най-малко кило череши.

Пътят към къщи приличаше на връщането на Наполеоновата ар­мия от Березина, където, както ни учи историята, войниците му били връхлетени от дизентерия. Даже и водачът ни, господин учителят Принц, беше напълнил гащите и в отчаянието си ни повтаряше, без да спре: „Момчета, запомнете, че крайречното помниче расте край реката и се нарича още незабравка, за което свидетелства и немското му название Vergissmeinnicht “.

Изобщо той беше много трезв гражданин, с още по-трезви раз­съждения. Каквото кажеше, беше абсолютна истина, срещу която не можеше да се възрази. Спомням си как твърдеше съвсем категорич­но, че в ливадите расте трева, а в нивята – жито, и че скалите са чиста проба камък. Онзи поучителен излет никога няма да се изтрие от паметта ми също както човек, блъснат на младини от автомобил, си спомня това събитие цял живот.

Без да ща, сравнявах някогашните ни унили детски фигурки с тая почерняла от слънцето весела тайфа, която приличаше на банда албански разбойници.

Зад гърба ми се чуха крясък, ужасяващ рев и две момчета домъкнаха за ръцете и краката трето момче, което пищеше:

- Маржена ме ритна в корема и не мога да ходя!

Наложи се да спрем похода и да разследваме кой е виновникът за това събитие. Обвиняемата Маржснка от четвърти клас ме погледна с небесносините си очи и заяви, че е постъпила така при самозащита, тъй като Пажоурек искал да ѝ отреже плитката с нож. Пажоурек се опита да сс защити с неубедителното твърдение, че само ѝ показвал ножката си и искал да я размени за пиринченото гребенче в косата на Маржена. Момчето явно притежаваше буйна фантазия, защото при огледа на Марженината глава не бе открита и следа от някакво гребенче. Събрах цялата експедиция накуп сред поляната и заявих, че въпросът за вината ще бъде разрешен на общ пленум.

- Мили дечица - казах. - Свиквам извънредно съдебно заседание. Надявам се, че всички са тук.

Имах пълен списък на участниците в излета, според който се ус­танови, че липсват две момчета и едно момиче. Момчетата бяха на­ясно с изчезналото момиче и под секрет ме осведомиха, че преди половин час Анежка се хванала в някакъв капан за лисици, като се промъквала в храстите по нужда, но те я оставили там, защото тя не викала. Момичетата пък бяха осведомени за изчезването на двете момчета и също толкова доверително ми съобщиха, че останали да слагат примки за зайци и че били видели миналата година от скаути­те как става.

Тъй че трябваше да отложим извънредния съд над Маржснка и Пажоурек, да освободим изчезналото момиче от капана и да му ока­жем първа помощ.

След около четвърт час намерихме Анежка и стана ясно, че не е викала, защото капанът бил защипал само крайчеца на роклята ѝ и тя се страхувала да помръдне, да не би да я скъса.

- Аз реших - каза спасената Анежка със стоическо спокойствие, - че щом господин новият учител се върне с децата от излета и мене ме няма, мама ще тръгне да ме търси и като ме намери, ще ме напердаши! - тук девойчето внезапно се разрева, викайки: - Вече няма да правя така, вече няма да се пъхам там, ще пишкам някъде наблизо!

Опростих й ужасното прегрешение. Изразът „новият учител“ из­веднъж оголи цялата неопределеност на моето положение и отноше­ние към излета, а Хадруба веднага ме задърпа за ръкава:

- Господин учителю! Видях змия и сега ей тука ми се подува.

Калпазанин неден! Намислил да се похвали пред всички, че го ухапала змия. Ужилила го беше оса. Как ли пък змията ще му се качи на врата!

После някакво момче ми докладва, че съученикът му Маречек изял една гъсеница, повърнал я и му я тикнал във врата. Със завидно пе­дагогическо умение наредих да изяснят отношенията помежду си, след което ищецът се отдалечи да търси гъсеница явно за да повтори същата процедура спрямо Маречек.

След това тръгнахме да дирим двамата изчезнали, които бяха за­подозрени, че слагат примки за зайци. Сигналът се оказа верен и на­временен. Двете момчета наистина си играеха на бракониери. Еди­ният залагаше примки, а другият се правеше на заек, като се прест­руваше, че си е заклещил крака. Когато стигнахме при тях, първият тъкмо го доубиваше. Намерихме ги по крясъците му.

Впрочем в този случай вина имаха и родителите, как иначе в мешката на едното момче щеше да се озове кълбо тънка тел?

- Откъде взе това? - изкрещях срещу него.

- От тавана.

- Грешка, момче! Винаги трябвала казваш, че си го намерил някъде.

Някакво глупаво момиче започна да спори с мене:

- Не може така, господин учителю! Винаги трябва да си призна­ваме всичко. Ако не си признаем сами, все ще се намери кой да ни натопи.

- Мили дечица - казах им аз, - запомнете, че когато направите някаква беля, никой не бива да ви види. И освен това е много важно да скриете следите си. Ще ви дам, мили деца, съвсем ясен пример. Има наука, която се казва криминалистика. С нея води жестока война всеки, който е извършил или възнамерява да извърши престъпление. Може би и вие сте чували, мили деца, колко опасно с за някого, кой­то се е вмъкнал с взлом някъде, да остави там отпечатъци от пръсти­те си. Тия отпечатъци се снимат и са изключително ценно доказател­ство при уличаването на престъпника. Затова първото задължение на благоразумния човек е да носи със себе си ръкавици, щом е решил да се вмъква тайно някъде. Разбира се, мили дечица, когато вече пра­вим каквото сме намислили, не бива да се вълнуваме и да забравяме ръкавиците в джоба си. както се е случвало много пъти. Ръкавиците трябва да са ни на ръцете. Аналогичен е и случаят с полицейските кучета - създания, надарени с изключително развит нюх, които го­нят престъпника по следите му. Затова е много уместно да намажем всичко на местопрестъплението с газ - кучето ще подуши там и ще заведе органите на сигурността до най-близкия уличен фенер, до магазина, в който продават газ, или пък до някоя ревматична бабич­ка, която си е намазала гърба.

Отпред вдигна ръка момчето на Йералови. На въпроса ми какво нека, то отговори с хленчещ, преливащ от отчаяние глас:

- Ние нямаме никакви ръкавици, а и газ нямаме, защото си све­тим с електричество!

Фабианова от четвърти клас също се включи в беседата:

- А какви трябва да са ръкавиците плетени или кожени?

- Мили деца, разбира се, че кожени! - отговорих. - Най-подхо­дящи за целта са ръкавиците от така наречената шведска кожа. Плетените ръкавици не стават, защото също оставят следи от плет­ката.

Говорех им като учителка по ръкоделие и накрая ги попитах дали имат въпроси. Усещах как детските главички усилено щракат. Де­чурлигата се скупчиха на групички и жестикулирайки оживено, се съветваха по темата, при което от носа на едно момче закапа кръв. Накрая решиха какво да ме питат.

Пръв беше Фабиан:

- Трябва ли след това ръкавиците да се изхвърлят?

- Задължително.

От момичетата се изказа Бернашкова - нейното бе нещо средно между въпрос и предложение:

- Не е ли по-удобно всеки още вкъщи да си натопи ръкавиците в газ, та да не трябва там да носи газ и да залива всичко наоколо, защото газта е скъпа?

Тази чудесна комбинация за сетен път показа, че жените са по- находчиви от мъжете, понеже на никое момче не му хрумна нещо такова. Помислих си, че това е проява на вродения инстинкт на при­лежната къщовница, която никога не забравя, че трябва да се пести. После третокласникът Мотичка зададе още един въпрос, който гово­реше за здрава, логическа мисъл.

- Може ли да се вмъкна там бос, или трябва да си сложа ръкавици и на краката?

Тутакси се обади чевръстата Кафкова от пети клас:

- Ама че си глупав! Чичо ми се вмъкна в пощата по чорапи, без ръкавици и без газ и пак не го хванаха.

След това излетът продължи. Когато излязохме на шосето, гъне­що се като серпентина из долината, видяхме на пътеката под нас ня­какъв господин. Явно искаше да си съкрати пътя, на което обаче му попречи ариергардът от момчета и момичета, които го замеряха с камъни. Възникна голяма кавга между Витачск и Лнежка Хоубова. Чу се писъкът на Витачек:

- Аз го улучих!

Хоубова врещеше:

- Аз го улучих!

И наистина непознатият бе ранен в ухото - той седеше отчаян на един пън и крещеше нагоре към нас:

- Аз съм училищният инспектор Рупрехт. Кое училище органи­зира този излет? Елате при мен, господин учителю!

- Какво ви засяга това? - викнах в отговор. - Моето училище е най-образцовото в района!

После се обърнах към децата и изкомандвах:

- Сега всички трябва да изчезнем!

Отдавна бяхме оттатък гората, а господин инспекторът продължа­ваше да крещи отчаяно:

- От кое училище сте?

Ето това е цялата тая позорна история за училищния излет. По обратния път се случиха още толкова безобразия, че дори аз бих ис­кал да не говоря за тях. Впрочем сега със случая се занимава мини­стерството на просветата.