НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ / 1976 г. / ИКОНОМИКА / МИЛТЪН ФРИДМАН

Милтън Фридман (Milton Friedman)

31 юли 1912 г. - 16 ноември 2006 г.

Нобелова награда за икономика

(За постиженията му в областта на анализа на потреблението, на монетарната история и теория и за разкриването на сложността на политиката за стабилизиране.)

Американският икономист Милтън Фридман е роден в Бруклин (Ню Йорк). Когато е още дете, родителите му Сара Етел (Ландау) Фридман и Джено Саул Фридман, преселници от Източна Европа, се местят в гр. Рауей (щат Ню Джърси). Майка му работи в галантериен магазин, а баща му, както по-късно си спомня Фридман, „се опитва напразно да постигне резултат с безнадеждни търговски операции“. Семейството разполага с малки и непостоянни доходи и изобщо не може да се измъкне от нуждата. Въпреки това то не гладува, а семейната атмосфера е топла и дружелюбна.

На 16-годишна възраст Фридман е приет с конкурс в университета „Рътгърс“ с право да получава частична стипендия. През 1932 г. той е удостоен със степента бакалавър едновременно по две дисциплини – икономика и математика. По време на заниманията си в университета Фридман попада под влиянието на двама асистенти: Артър Ф. Бърнс, който по-късно става директор на Федералната резервна система на САЩ, и Хомър Джонс, бъдещ авторитет в областта на теорията за лихвения процент. Именно на Джонс Фридман дължи написването на дипломната си работа по икономика и препоръките за продължаване на специализацията си в Чикагския университет.

Като получава степента магистър от Чикагския университет през 1933 г., Фридман следва аспирантура в Колумбийския университет (Ню Йорк). В края на 1934 г. се връща в Чикагския университет, където започва да работи като асистент-изследовател. През следващото лято участва в широкомащабен проект за изследване на потребителския бюджет за Националния комитет по природните ресурси на САЩ, Вашингтон (окръг Колумбия). Сътрудничеството на Фридман с Националното бюро за икономически изследвания на САЩ (НБИИ) започва през 1937 г., когато става помощник на Саймън Кузнец.

През 1940 г. двамата завършват съвместното си научно изследване „Приходи от независими професионални практики“ („Income From Independent Professional Practices“. Съчинението ляга по-късно в основата на дисертацията, за която Фридман е удостоен през 1946 г. от Колумбийския университет със степента доктор по икономика. Едновременно един от изводите в споменатото изследване, а именно това, че „медицината предоставя само ограничени възможности за повишаване на доходите на лекарите от всички специалности в сравнение с доходите на зъболекарите“, предизвиква дотолкова широки възражения в НБИИ, че издаването на книгата е задържано до края на Втората световна война.

Утвърждаването на Фридман като икономист може да се проследи от първите му самостоятелни стъпки в науката. По-нататъшният му принос за теорията и практиката на икономическата наука е съпроводен с получаване на неочаквани резултати, а той става плодотворен изследовател и популярен писател икономист, участва във важни изследвания, провеждани от правителствени и академични институции, ръководи така наречената чикагска школа на икономистите. Въпреки че много от неговите възгледи за икономическата теория и държавната политика продължават да остават спорни, както се изразява английският икономист Джон Бъртън, той „ни предостави основа за бъдещи изследвания по макроикономика“.

В годините на Втората световна война Фридман участва в разработката на данъчната политика по задача от федералното министерство на финансите и, като използва престоя си във Вашингтон, провежда в Колумбийския университет изследвания по военна статистика. През 1945-1946 г. преподава икономика в Минесотския университет. След това се връща в Чикагския университет и става асистент-професор по икономика. Със съдействието на НБИИ Фридман започва продължилата много години работа над създаването на монетарна теория.

През 1950 г., като консултант по реализацията на „плана Маршал“, разработен от Джордж К. Маршал и предвиждащ възстановяването на разрушената от войната икономика на страните от Западна Европа, Фридман пристига в Париж, където става активен защитник на идеята за плаващите валутни курсове. Той предсказва, че фиксираните валутни курсове, въведени от Бретън-Удската система, ще притърпят в крайна сметка провал, което наистина се случва в началото на 70-те години. Познанията му в областта на теоретическите и практическите проблеми на икономиката на европейските страни нарастват по време на сътрудничеството му с професор Фулбрайт (1953 г.) от Кеймбриджкия университет (Англия).

Като започва да работи със С. Кузнец, сътрудничейки си с икономистките Дороти Брейди, Маргарет Рийд и Роуз Директър, Фридман формулира и намира практическо приложение на хипотезата си за „постоянния доход от потреблението“. В своята книга „Теория за потребителската функция“ („A Theory of the Consumption Function“), публикувана през 1957 г., той доказва, че концепцията на Джон Мейнард Кейнс, обвързаща текущото потребление с текущия доход, води неизбежно в погрешен посока. Вместо това Фридман предлага теория, според която потребителят не гради своите потребителски сметки, с изключение на временните, върху текущия доход и разчита на предполагаем или на постоянен доход. Макар че постоянният доход не винаги е очевиден, той може да бъде пресметнат като се усреднят последните постъпили парични средства. Това усреднение Фридман нарича „разпределено забавяне“ (на англ. „distributed lag“ – бел. П. Н.).

Изследвайки обширна редица практически данни от потреблението, Фридман установява, че резултатите не се разминават с неговата теория за постоянния доход (през 50-те години Франко Модиляни представя алтернативна, но сходна с подхода на Фридман теория за потреблението, обвързана с жизнените цикли и обясняваща същото икономическо явление). Изводът за постоянния доход изиграва важна роля, предизвиквайки основателно промени във формулировка на количествената парична теория. В по-нататъшните си разработки Фридман посочва, че промените в паричното търсене през цялата история на Америка винаги са се определяли от промените в сферата на постоянния доход.

Значението на теорията на Фридман за постоянния доход е трудно оспоримо. Голяма част от следващите изследвания на съвкупното потребление потвърждава тази теория, а разработената методика за определяне и оценка на прогнозируемите в бъдеще доходи предизвиква повсеместно жив интерес у макроикономистите. Нещо повече, най-важните достижения в иконометриката през 60-те и 70-те години са достигнати благодарение на статистическите методи на Фридман, които той използва именно за оценка на постоянния доход.

Публикуваното през 1963 г. фундаментално изследване „Монетарна история на Съединените щати“ („A Monetary History of the United States“), написано от Фридман в съдружество със специалиста в областта на икономическата история Анна Дж. Шварц, позволява да се осветли важността на теорията на Фридман не само в приложен смисъл, но и в областта на историята на паричното обращение. Авторите събират обширни статистически материали по въпросите на паричното обращение, като се започне от периода на Американската революция, и документално доказват всестраното влияние на участващите в държавния оборот парични маси върху инфлационните процеси.

Главата от съвместното произведение, посветена на епохата на Голямата депресия, съдържа обвинение на Федералната резервна система в неспособност да поддържа адекватно равнище на ликвидност на банковата система в САЩ. Авторите формулират в тази глава следната мисъл: „Радикалното намаляване на паричните маси, макар да е трагично, е действително свидетелство за могъществото на монетарната политика в противоположност на мнението на Кейнс и неговите привърженици за намаляването на количеството на намиращите се в обращение пари като слабост на банковата система“. Продължавайки да отстоява своите доводи, Фридман публикува през 1963 г. в съавторство с икономиста Дейвид Майселман статия, критикуваща основнине идеяи на Кейнс и неговите последователи. В статията е посочено, че номиналните потребителски разходи се определят по-скоро от паричната маса, отколкото от отделните разходни позиции в държания бюджет. Посочените съображения лягат в основата на така наречената теория за паричното обращение през 80-те години.

Според Фридман „всичко е в парите“, защото измененията на интензивността на нарастването на номиналните доходи са преимуществено обусловени от измененията на нарастването на паричните маси. Ответната критика на възгледите на Фридман и Майселман от страна на неокейнсианците отразява основните посоки на дебатите през 60-те и 70-те години по въпросите на монетарно-фискалната политика, по време на които се налага да се признаят фундаменталните предложения на Фридман, напълно приемливи и правомерни.

Монетарната икономическа теория на Фридман дава ясна представа за използваните от него икономически методи. Икономическите модели, както той предполага, трябва да се оценяват по способността им да прогнозират реални икономически резултати, а не по техните умозрителни конструкции. Накратко казано, простите, основани на използването на единствени уравнения, модели на явленията, произтичащи в паричната сфера, са много по за предпочитане от моделите, предлагани от привържениците на Кейнс, които се основават на множество системи от уравнения. Монетарната доктрина на Фридман се превръща в жизнеспособна основа за съществуващите доктрини въпреки прекомерното изпъкване на един причѝнен фактор – паричните маси, което не може да не предизвика определен скептицизъм у редица изследователи.

Достиженията на Фридман са свързани с неговия анализ на недостатъците на теоретичните изводи на Кейнс и с действителната критика на кривата на Филипс, която интерпретира приблизително така нареченото естествено нарастване на безработицата. Критичният анализ на изследваните явления позволяват на Фридман да оказва постоянно влияние върху разработката на теоретичните аспекти на икономическата политика и на оценката на икономическите фактори на безработицата през периодите на нарастване на инфлацията и през периодите на съкращаване на заетостта на трудоспособното население. Нещо повече, изчерпателният му анализ за ролята на политиката на стабилизация на икономическата конюнктура демонстрира нагледно по какъв начин и във връзка с какво мерките за икономическа стабилизация могат неочаквано да дадат противоположен ефект.

Според него причина за подобно явление е приемането на нарастването на незаетостта като покачващ се параметър вместо интерпретирането на постоянната му числова константа. За краткосрочен интервал, смята Фридман, инфлационната монетарно-фискална политика би могла само временно да намали равнището на безработицата, тъй като трудещите се и корпорациите по навик се стремят към повишаване на равнището на доходите, което в крайна сметка не може да не съдейства за нарастване на равнището на цените (и съответно за нарастване на незаетостта)

Той посочва, че при определени условия нарастването на наклона на кривата на Филипс би могло да стане наистина напълно допустимо обяснение за причините за икономическата стагфлация в началото на 70-те години. Обаче социалната цена на колебанията на инфлацията се оказва толкова висока, че Фридман става последователен защитник на „стабилността“ в противоположност на „дискретността“ на монетарната политика. Устойчивото повишаване на лихвения процент при паричните операции би могло да доведе не само до застой в колебанията на паричната маса, но и до нарастване на непредсказуемостта на прогнозите за деловата активност в частния сектор.

Фридмин си спечелва признание като съветник на президента Ричард Никсън, въпреки че се разминава с него по въпроса за установяване на строг контрол върху равнището на цените и работната заплата през 1971 г. Възгледите на Фридман за важността на ненамесата на държавата в социалната политика получават широка известност благодарение на постоянните му публикации в отделената за него от 1966 г. колонка в списание „News-week“, а също така на по-рано публикуваната книга „Капитализъм и свобода“ („Capitalism and Freedom“, 1962 г.). А популярната му книга „Свобода на избора“ („Free to Choose“, 1980 г.) дава названието на телевизионна заставка за цикъл негови беседи по социални и икономически въпроси.

Много предложения на Фридман, такива като намаляване на обема на намесата на държавата в икономиката, въвеждане на наемна военна служба, използване на така наречения „негативен подоходен данък“ (плащане от бюджета на лица с недостатъчни доходи), получават практическо въплъщение. Други предложения – получаване на образование на основата на поръчителство за относително по-късно заплащане, отказ от социална защита и минимална работна заплата и до ден днешен срещат сериозни възражения от страна на политиците.

Въпреки често окачания му от неговите политически опоненти етикет „консерватор“ Фридман стои много по-близо до класическия либерализъм на Адам Смит и Джон Мил, отколкото до традиционното консервативно крило на икономическото учение. Той вярва, че преследваните от него цели в действителност не се разминават с целите на съвременното либерално течение. Той казва: „Различният подход към икономическата политика произтича основно заради разлика в прогнозите за бъдещите икономически действия, а не в следствие на несъответствие на фундаментални принципи и понятия“. Макар че присъждането на Фридман на Нобелова награда предизвиква редица възражения от страна на професионалните икономисти и лицата, живо интересуващи се от въпросите на икономиката, приносът на лауреата в теоретичните и приложните изследвания получава широко признание. Така например Пол Самюелсън го нарича „икономическият икономист“.

Когато напуска Чикагския университет през 1977 г., Фридман става старши изследовател в института „Хувър“ към Станфордския университет. Три десетилетия той е активен член на Американската икономическа асоциация, чийто президент е през 1967 г.

Фридман се жени през 1938 г.; негова съпруга е Роуз Директър, икономистка; запознанството им започва със съвместната им научна работа в Чикагския университет. Семейството има син и дъщеря.

Освен с Нобелова награда Фридман е удостоен с медала Джон Бейтс Кларк на Американската икономическа асоциация (1951 г.) и с почетни научни степени от много американски и чуждестранни университети и колежи.

Превод от руски: Павел Б. Николов