„ЗЕЛЕНИЯТ РИЦАР“

ИЗТОЧНИК: DISGUSTING MEN

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

На Рождество около голямата кръгла маса в замъка Камелот се събират на празничен пир крал Артур и неговата свита. В разгара на веселието в залата нахълтва Зеленият рицар, огромен великан на кон с бойна брадва, и още с влизането си хвърля предизвикателство на присъстващите. Той предлага на един от участниците във вечерята да му отсече главата, при условие че точно след една година той ще нанесе ответен удар. В залата се възцарява тишина: само лорд Гауейн (Дев Пател), племенник на крал Артур, който мечтае за слава и уважение сред рицарите, се решава да приеме предизвикателството и отсича главата на Зеления рицар. Рицарят не умира: като взема главата си, той казва на Гауейн, че в навечерието на следващото Рождество ще го чака в Зеления параклис на няколко денонощия езда от Камелот, за да си върне дълга.

„Сър Гауейн и Зеленият рицар“ не е най-популярната легенда от цикъла за крал Артур. Разказите за вълшебника Мерлин, за Свещения Граал, за Ланселот и Гуиневир и други винаги са били много по-известни и са били по-любими на читателите. Вероятно затова поемата е екранизирана в киното само два пъти – през 1973 и 1984 г., но даже най-известните кинокритици едва ли помнят за тях нещо по-сериозно от това, че в един от филмите играе Шон Конъри.

Режисьорът на блестящата драма на ужасите „Призрачна история“ Дейвид Лоуъри се влюбва в средновековната поема още в колежа и решава, че някога непременно ще я екранизира. Той се заема да осъществи своята мечта не съвсем веднага. Това не е просто шестият филм на Лоуъри: дори след заснемането му режисьорът не е уверен в резултата. Внезапно „помага“ пандемията: като използва паузите при прожектирането режисьорът успява да монтира филма отново.

Въпреки че „Зеленият рицар“ излезе по целия свят през лятото – традиционно време за представяне на блокбастър – филмът на Лоуъри е далече от шумното развлекателно жанрово кино. Това е бавна, нечовешки красива, медиативна приключенска драма. Лоуъри води много необичайно диалога със зрителя, все едно крие в дългите кадри повече тайни и постоянно не договаря нещо. За да се разгадаят всичките ребуси или просто да не се пропусне нищо важно, „Рицарят“ трябва да бъде гледан повече от един път.

Лоуъри представя поемата от цикъла за Артур на големия екран не като рицарски роман с увлекателни приключения, а по-скоро като притча за това рицарство, при което един млад човек, преминавайки през много препятствия и срещи, се опитва да открие себе си. Той е идеалист, който се страхува от най-малките грешки и се стреми да се усъвършенства във всичко. И праволинейният му характер го прави едновременно по-уязвим и по-силен в приключението му по пътя към Зеления рицар, иначе казано – към възможната смърт.

Визуално и ритмично „Зеленият рицар“ е вероятно най-близо до Терънс Малик и „Сталкер“ на Тарковский. Лоуъри и операторът Андрю Палермо се захласват по красотата на британската природа, неразвалена още от многоленови шосета, съвременни мегаполиси и други достижения на цивилизацията. Ако въведат героите си в гора, около тях възникват веднага монументални дървета до небето, ако са в поле – краят му не се вижда. „Зеленият рицар“ е визуално много богат и прилича на илюстрирана книга, в която всяка обърната страница е отделен епизод от дълго и изнурително приключение на Гауейн. И ти се иска тази книга да я разглеждаш жадно и да се възхищаваш на детайлите. Филмът е допълнен от съвършено феноменалната, малко креслива и като че ли скърцаща симфонична музика на Даниел Харт, която ми напомня санундтрека на „Нефт“ от китариста на „Radiohead“ Джони Грийнуд. Всичко това заедно е опънато като струна сюрреалистично пътешествие по човешкото съзнание.

„Зеленият рицар“ е една от най-задълбочените и сложни поеми от цикъла за Артур, с много сюжети, детайли и повдигнати въпроси, която са актуални и до днес. Основната тема на „Зеления рицар“ е например противопоставянето на човека и прогреса (сър Гауейн) на природата (Зеления рицар). Още един важен мотив в тази история е мъжествеността. Облогът на Гауейн и Зеления рицар и последвалото пътешествие на рицаря към Зеления параклис е най-напред експеримент над мъжкия страх, силаат на волята и честта. В литературния вариант причината за появата на Зеления рицар е Моргана, злата сестра на Артур – така тя иска да провери мъжествеността и смелостта на рицарите. Във филма този акцент е сюжетно изместен, но приключенията на Гауейн остават същите. Както в поемата, така и във филма на него му предстои да да се срещне по пътя към Зеления параклис с различни хора – живи, мъртви, приказни персонажи. Той ще се терзае много, ще страда, ще се окаже на косъм от смъртта, но всичките му трудности са нищо пред архаичния обет, който е дал в Камелот.

Към средновековната поема лесно може да се приложи и феминистка гледна точка. Жените там може би нямат демонстративна и витринна власт, но затова пък са всъщност доста по-силни от мъжете. Облогът между Гауейн и Зеления рицар, зеленият колан, който пази главния герой, срещата в замъка (без излишни подробности) и почти всички останали сюжетни арки и смисли са дело на женски ръце.

А най-любопитната частица от фундамента на „Зеления рицар“ е мотивът за играта като основна сюжетна конструкция. Тръгвайки заедно Гауейн за среща със Зеления рицар, зрителят и главният герой не винаги разбират и приемат правилата на играта. Те вървят заедно към неизбежното, без да осъзнават до края, че в това приключение не е важна финалната точка на маршрута, а процесът. Лоуъри показва много точно това в края на филма, разделяйки го на две части и декларирайки така и на Гауейн, и на хората в киносалона, че тази история има само два края, което не е толкова интересно. Затова пък съществуват десетки и стотици пътища за тяхното достигане. Трябва само да се включиш в играта, която главният герой е започнал по своя воля.

За „Зеления рицар“ може да се говори с часове – както първоизточникът, филмът е благодатен за трактовки, догадки и спорове. Простете за клишето, но това е точно такъв филм, в който мислещият зрител ще намери прословутото „нещо свое“. Трябва само да помним преди прожекцията, че въпреки връзката с митологията за Артур, няма да видим във филма на Дейвид Лоуъри нито стремителен сюжет, нито рицарски дуели, нито кървави кланета, нито вулгарна голота. Това изобщо не е „Игра на тронове“, не е „Властелинът на пръстените“ и не са „артуровите“ екранизации на Гай Ричи и Антоан Фукуа.

Филмът на Лоуъри е примамливо, хипнотизиращо приключение в чертозите на човешката душа. Филмът със сигурност ще приспи едни, ще ядоса с бавния си ритъм други и ще плени трети. Дано се окажете в третата категория. Защото друг такъв – авторски смел, уникален – филм от лятото на 2021 година няма да намерите.