ДЖАМБАТИСТА БАЗИЛЕ / „ПРИКАЗКА НА ПРИКАЗКИТЕ ИЛИ ЗАБАВА ЗА МАЛКИ ДЕЦА“ / ДЕН ЧЕТВЪРТИ / ЗАБАВА ДЕВЕТА / „ГАРВАНЪТ“

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ:

ВСТЪПЛЕНИЕ

ДЕН ПЪРВИ: ПРИКАЗКА ЗА ОРКА, МИРТОВОТО КЛОНЧЕ, ПЕРУОНТО, ВАРДИЕЛО, БЪЛХАТА, КОТКАТА ПЕПЕЛЯШКА, ТЪРГОВЕЦЪТ, КОЗЕТО ЛИЦЕ, ВЪЛШЕБНАТА КОШУТА, ОДРАНАТА СТАРИЦА.

ДЕН ВТОРИ: МАГДАНОЗКА, ВЕРДЕ ПРАТО, ТЕМЕНУЖКА, КАЛЮЗО, ЗМИЯТА, МЕЧКАТА, ГЪЛЪБИЦАТА, МАЛКАТА РОБИНЯ, РЕЗЕТО, КУМЪТ.

ДЕН ТРЕТИ: КАНЕТЕЛА, БЕЗРЪКАТА ПЕНТА, ЛИКЪТ, УМНАТА ЛИКАРДА, ХЛЕБАРКАТА, МИШКАТА И ЩУРЕЦЪТ, ЧЕСНОВАТА ЛЕХА, КОРВЕТО, ГЛУПАКЪТ, РОЗЕЛА, ТРИТЕ ФЕИ.

ДЕН ЧЕТВЪРТИ: ПЕТЛЬОВОТО КАМЪЧЕ, ДВАМАТА БРАТЯ, ТРИМАТА КРАЛЕ ЖИВОТНИ, СЕДЕМТЕ ПАРЧЕТА СЛАНИНА, ДРАКОНЪТ, ТРИТЕ КОРОНИ, ДВЕТЕ ПИТКИ, СЕДЕМТЕ ГЪЛЪБА

ГАРВАНЪТ

(LO CUORVO)

Девета забава от четвъртия ден

ЙЕНАРИЕЛО ПРЕДПРИЕМА ДЪЛГО ПЪТЕШЕСТВИЕ ЗАРАДИ БРАТ СИ МИЛУЧО, КРАЛ НА ФРАТА ОМБРОЗА [1], И КАТО НАМИРА ТОВА, КОЕТО МУ Е НУЖНО, ЗА ДА СЕ ИЗБАВИ ОТ СМЪРТТА, СЕ ОКАЗВА ОСЪДЕН НА СМЪРТ. ДОКАЗВАЙКИ СВОЯТА НЕВИННОСТ, ТОЙ СЕ ПРЕВРЪЩА В МРАМОРНА СТАТУЯ, НО СЛЕД ЕДНО УДИВИТЕЛНО ПРОИЗШЕСТВИЕ ОЖИВЯВА ОТНОВО И ПОСЛЕ ЖИВЕЕ РАДОСТЕН И ЩАСТЛИВ.

Дори да имах сто уста, подобни на тръби, гърди от бронз и хиляда стоманени езици, и тогава не бих могъл да опиша [2] колко се харесала на всички приказката на Паола, защото тя потвърдила, че никое добро дело, извършено от човека, не остава без награда. Така че трябвало да удвоят молбите си към Чомотела да разкаже своята история, защото на нея вече ѝ се струвало непосилно да влачи колесницата с желанията на принца наравно с другите. Но тя все пак не се осмелила да се отклони от послушанието, с което да наруши правилата на играта, и започнала така:

- Има наистина голяма мъдрост в пословицата: “Криво седим, право съдим”, но е доста трудно да се извлече от нея полза, защото рядко хорската преценка удря точно по главата на гвоздея. Уви, в морето на човешките дела хвърлят въдиците на своите преценки предимно пресноводни рибари, които не могат да хванат нещо различно от рак. И който мисли, че е способен да преценява по-точно от другите това, до което се докосва неговата мисъл, най-често греши. От което следва, че всички се хващат в капани, всички се трудят слепешком, всички мислят изкривено, всички действат как да е, всички разсъждават като деца, които въртят пумпал, и в повечето случаи, падайки като на лед заради абсурдните си решения, след това се разкайват. Същото станало и с краля на Фрата Омброза, за чиито дела ще чуете, ако ме повикате със звънчето на любезността от приемната на скромността, за да ми дадете аудиенция.

И така, разказват, че живял някога Милучо, крал на Фрата Омброза, който обичал така безумно лова, че захвърлял в най-далечния ъгъл най-важните държавни и домашни дела, за да преследва някой заек или да се цели в летящ дрозд. И дълго правел така, докато веднъж съдбата не го отвела в една гора, която била построила ескадрона на храстите и дърветата си така плътно, че през него не можела да проникне даже кавалерията на Слънцето. И в тази гора върху един прекрасен мраморен камък кралят намерил току-що убит гарван.

Като погледнал прясната кръв, пръснала върху чистата белота на камъка, той въздъхнал дълбоко и казал: “О, Небе, защо нямам жена, която да е кръв и мляко - като тези капки върха мрамора, а косите и веждите ѝ да са черни като перата на този гарван?” И така си тръгнал с тази мисъл в главата, все едно играел с камъка в пиесата “Двамата близнаци” [3], та вече сам се чувствал като мраморна статуя, обхванат от любов към друг мрамор. Като си набил в главата този отчаян каприз, който хранел с млечния рог на въжделението, той за съвсем кратко време се превърнал от клечка за зъби в стълб, от смокиня в индийска тиква, от спиртна горелка на бръснар в пещ на стъклар, от джудже в гигант, така че не мислел за нищо различно от измисления образ, който бил вече изрязан в сърцето му като върху камък. Където да обърнел очи, намирал облика, който носел в гърдите си, като забравял за всичко останало, и нищо нямало в главата му освен мрамора, който постепенно се извайвал от точилото, което се превърнало във воденичен камък, смилащ живота му, в порфир, заличаващ цветовете на дните му, в огниво, което разпалва фитила на душата му, в магнит, който го тегли винаги след себе си, и накрая в камък в бъбреците, който не му оставя нито минута покой.

Стигнало се до това, че Йенариело, братът на краля, като го видял как посърнал и изсъхнал, го попитал: “Братко, какво става с тебе? Защо в очите ти се засели скръб, а отчаянието застана под клюмналите знамена на твоето лице? Какво има? Кажи, открий душата си пред своя брат! Димът от въглищата в затворена стая убива човека; планината, когато заложиш под нея барутен заряд, хвръква във въздуха; крастата, попадне ли във вената, отравя кръвта; газовете, сдържани вътре в тялото, предизвикват метеоризми и колики: отвори уста и кажи какво ти е; във всеки случай можеш да бъдеш сигурен, че и хиляда живота да имам, ще съм готов да заложа всичките, за да ти помогна”.

Като дъвчел думите си заедно с въздишките, Милучо благодарил на брат си за голямата му любов, като му казал, че никога не се е съмнявал в нея, но че за неговата болест няма лекарство, защото идва от камък, върху който е посял желания без надежда за плодове, от камък, върху който не се надява да отгледа даже гъби на радостта, от камък на Сизиф, тласкан по склона на мечтите, който от върха - хоп! - се търкулва надолу. Но в края на краищата, след хиляди уговорки, той казал на брат си какво трябва да търпи заради любовта си към един измислен от него облик.

Като чул признанието на Милучо, Йенариело го утешил по най-добрия възможен начин и му казал да не пада духом и да не се предава на меланхолията, защото той, Йенариело, за да изпълни желанието му, ще тръгне да странства по света, докато не намери жена, която е оригинал на въпросния камък. И скоро, като натоварил пълен кораб с различни стоки, облечен като търговец, той отплавал за Венеция - огледалото на Италия, пристанището на доблестни мъже, каталогът на чудесата на Изкуството и Природата, - където получил защитно писмо за пътуване по всички страни на Изтока, а оттам опънал платна към Кайро. Като стигнал до Кайро и влязъл в града, той видял един човек, който носел прекрасен сокол, и веднага го купил, за да го занесе като подарък на брат си - страстния ловец. Малко след това, като видял друг човек, с хубав кон, купил и коня, а след това се настанил в един хан, където легнал да си почине от изнурителното морско пътешествие.

На следващото утро - когато войската на звездите, след като била наритана от генерал Светлина, събрала палатките си от лагера на Небето и напуснала своите позиции - Йенариело започнал да обикаля града, разглеждал със зоркостта на рис всяка вървяща насреща му жена и си мислел, че може би по някаква случайност ще намери такава, чието лице да има някакво подобие на мрамор. И бродил така наслуки по улиците, оглеждал се като крадец, който бяга от полицията, докато не срещнал един дрипльо, носещ по себе си цяла болница от пластири и цял магазин от парцали, който го попитал: “Благородни човече, каква грижа имаш, че изглеждаш така обезпокоен?” “Защо мислиш, че именно на тебе трябва да разкажа за себе си?” - отвърнал Йенариело. - Макар че ще е добра възможност да изкараш хляба си, като донесеш на полицията всичко чуто за мене!”

“Е, не бързай, прекрасни младежо - казал беднякът. - Човешкото тяло не се продава на тегло. Ако Дарий не беше разказал на коняря си от какво е загрижен, нямаше да стане владетел на Персия [4]. Така че и за тебе не е много трудно да споделиш своите грижи с нещастния голтак, защото няма на света такава пръчка, от която да не става поне клечка за зъби”.

Йенариело чул, че беднякът говори учтиво и разумно, та му разказал какво го е довело в тези краища, и за тази, която търси с такова старание.

И беднякът отвърнал: “Виж, сине, трябва да бъдеш внимателен с всеки човек. Защото макар че съм предназначен да наторя земята, все пак мога да наторя и градината на твоите надежди. Чуй ме: ще почукам на вратата на една прекрасна девица, дъщеря на вълшебник, все едно искам подаяние. А ти дръж очите си широко отворени, гледай я, наблюдавай я, премервай я, преценявай я и ще познаеш в нея образа на тази, която твоят брат желае”.

Като казал това, беднякът почукал на вратата на една недалечна къща и оттам погледнала Ливиела, която му подхвърлила парче хляб. Когато я видял, Йенариело веднага я оприличил на къща, построена точно по плана, начертан от Милучо, и като дал щедра милостиня на дрипльото, го пуснал да си върви. А той се върнал в хана, преоблякъл се, като се преправил на амбулантен търговец, от тези, които носят в няколко кутии цялата красота на света. Той вървял дълго пред дома на Ливиела, хвалейки своята стока и призовавайки купувачи, докато тя не го повикала. Девойката огледала красивите коприни, наметалата, лентите, воалите, дантелите, пискюлчетата, обеците, закопчалките, иглите, шишенцата с червило и шапките, които разнасял, видяла ги един път, прехвърлила ги отново сто пъти и накрая го помолила да ѝ покаже още някакви все такива красиви неща. И той отвърнал: “Господарке моя, в тези кутии нося обикновени и евтини неща. Но ако решите да дойдете на моя кораб, ще ви покажа нещо невероятно: имам истински съкровища, имам прекрасни неща, достойни за истински господари”.

Ливиела, на която не ѝ липсвало любопитството, свойствено на женската природа, казала: “Ах, ако баща ми не беше далече оттук, бихме могли да дойдем с него на вашия кораб”. “Толкова по-добре, че не е тук - отвърнал Йенариело. - Тази разходка може би няма да му достави удоволствие; а аз ще ти покажа украшения, от които ще ти се замае главата. Какви огърлици и обеци! какви колани и корсети! а какви нагръдници! а какви гривни! а какви бродерии! С една дума, искам да се самозабравиш от възхищение”.

Като чула за такива великолепни неща, Ливиела повикала една своя приятелка да я придружи и отишла на кораба. А когато се качила на палубата, докато Йенариело я очаровал, като ѝ показвал едно след друго най-прекрасни неща, моряците вдигнали пъргаво котвата и опънали платната. Когато девойката успяла да откъсне очите от стоките, корабът вече бил на половин дузина мили от брега. Като разбрала прекалено късно, че са я похитили с измама, тя изобразила Олимпия [5] с обратен знак: защото както поетът оплаква тази, която нейният любовник оставил на брега, така Ливиела оплаквала себе си, след като напуснала по неволя родните брегове.

Но Йенариело ѝ разказал кой е, къде я кара и каква велика съдба я очаква, а освен това, като описал красотата на Милучо, неговите доблести и добродетели, и накрая любовта, с която ще я посрещне, така изкусно я уговорил, че тя малко по малко се успокоила и даже започнала да се моли за вятър, който да я носи по-бързо и да ѝ даде по-скоро да види в цветове картината, чиято скица нахвърлил пред нея Йенариело.

Те плавали известно време с добър попътен вятър и изведнъж чули как тревожно си шепнат вълните под кърмата на кораба; и макар че те говорели съвсем тихо, капитанът, който разбирал техния език, започнал да вика: “Всички горе! Сега ще започне такава буря, че Бог да ни е на помощ!” Веднага към неговите думи се присъединило свистящото свидетелство на вятъра и скоро небето се покрило с облаци, а морето - с вълни. И понеже вълните, любопитни за чуждите дела, били обидени, че не ги канят на сватба, се промъквали неканени на палубата, та едни ги изхвърляли обратно с ведра, друг ги изпомпвал с помпа и всеки моряк - защото ставало въпрос за живота на всеки - отговарял за това, което му е възложено: този държал кормилото, онзи насочвал платното, трети опъвал шкота, а Йенариело се качил на марса [6] и се опитвал да намери с далекогледа място, където може да хвърлят котва.

И в същото време, когато измервал сто мили разстояние с две педи далекоглед, долетял един гълъб с гълъбицата си, кацнал на мачтата и заговорил: “Гу-гу-гу”, а гълъбицата попитала: “Какво има, съпруже, от какво си огорчен?” Гълъбът отвърнал: “Този нещастен принц е купил сокол, който, щом се озове в ръцете на брат му, ще му изкълве очите. А който не го занесе на краля или предупреди краля за опасността, ще се превърне в мраморна статуя!” Като казал това, той отново изгукал: “Гу-гу-гу” и гълъбицата попитала: “Отново си загрижен? Какво още ново можещ да ми кажеш?” И гълъбът казал: “Има още едно нещо: принцът купи кон и щом брат му го яхне за първи път, ще си счупи врата. А който не го заведе при краля или предупреди краля, ще се превърне в мраморна статуя”. И отново: “Гу-гу-гу”. “Ох, стига с това гу-гу... - заоплаквала се гълъбицата. - Какво още има?” И гълъбът отвърнал: “Принцът води на брат си прекрасна жена. Но щом двамата легнат за първи път в леглото, ще ги изяде страшен дракон. Но който не я отведе при краля или който го предупреди, ще се превърне в мраморна статуя!”.

И веднага след тези думи бурята спряла, раздразнението на морето стихнало и яростта на вятъра се уталожила; но много по-силна буря се разразила в сърцето на Йенариело от това, което чул. И не веднъж му идвало на ум да хвърли всичко, което кара, в морето, за да не занесе със себе си у дома причина за гибелта на своя брат. Но от друга страна мислел и за себе си, защото опасността го заплашвала също; и като се страхувал, че ще се превърне в камък, ако не занесе на брат си всичките тези неща или ако го предупреди, решил, че трябва да се погрижи отначало за името, а не за фамилията, защото ризата е все пак по-близо до тялото от кафтана.

И така той стигнал благополучно в пристанището на Фрата Омброза, където брат му го чакал на брега силно зарадван. И като видял, че Йенариело идва заедно с тази, която стояла в сърцето му, сравнил едното лице с другото и не намерил никаква разлика. Той се зарадвал така, че излишният товар на радостта едва не го смазал под тежестта си; преизпълнен с доволство, стиснал брат си в своите обятия и го попитал: “А какъв е този сокол, който държиш с ръкавицата си?” Йенариело отвърнал: “Купих ти го за подарък”. И Милучо извикал: “Ето сега всички знаят, че ме обичаш наистина, защото търсиш точно това, което ми е по сърцето! Да беше ми донесъл което и да е съкровище на света, нямаше да ме зарадваш повече, отколкото с този сокол!” Но когато протегнал ръка към сокола, Йенариело с един голям нож, който носел на колана си, отсякъл пъргаво главата на птицата. Кралят, поразен от тази постъпка, си помислил дали брат му не се е побъркал, но за да не си помрачи радостта от неговото завръщане, не му казал нищо.

А когато видял коня и попитал чий е, брат му казал, че му го води като подарък. И кралят поискал да го опита как препуска; но едва вдигнал крак към стремето, Йенариело съсякъл коленете на животното с ножа си. Кралят се разгневил, защото си помислил, че брат му е направил това нарочно, за да го оскърби, и всичко отвътре започнало да му се обръща. Но решил засега да не дава воля на чувствата си, за да не помрачи първата среща със своята невеста, защото не можел да ѝ се насити, като ѝ хвърлял погледи и стискал непрестанно ръката ѝ.

Когато отишъл в двореца, кралят извикал всички знатни хора от града на великолепно сватбено тържество, по време на което препускащи конници правели салта и пируети, и като ги гледал, се вълнувал цял табун от кобили с дамски рокли и шапки. А щом танците и обилните ястия свършили, кралят повел младата си съпруга към спалнята.

Йенариело, в чиято глава нямало нито една мисъл, освен тази как да спаси живота на брат си, се скрил зад съпружеското ложе и започнал да чака кога ще се появи драконът. И ето че посред нощ в спалнята нахлул огромен дракон, който изпускал пламък от очите си и дим от устата си и с успех можел да бъде агент за търговия на едро с тиквено семе заради ужаса, който предизвиквал видът му [7].

Като го видял, Йенариело започнал да му нанася с дамаския си нож удари направо и отстрани и при едно замахване пресякъл на две подпората на балдахина над кралското ложе. Кралят се събудил от шума и в същия миг драконът изчезнал, все едно потънал вдън земя.

Когато съгледал Йенариело с нож в ръката и пресечената на две подпора, Милучо започнал да вика: “Ей, стража! хора! на помощ! на помощ! Моят брат предател се е вмъкнал тук да ме убие!”

При вика му дотичали стражите, които спели в коридора. Те вързали Йенариело, отвили го в тъмницата и - щом Слънцето отворило своята банка, за да даде от депозитите на светлината пари на дневните кредитори - кралят свикал Съвета, разказал му за случилото се, което съвпадало и с недоброжелателното отношение на брат му, явно демонстрирано, когато убил сокола и коня. С общо решение те осъдили Йенариело на смърт и даже молбите на Ливиела не могли да преломят сърцето на краля, който казал: “Ти не ме обичаш, жено, ако цениш живота на своя девер повече от моя живот! Нали с очите си видя как това псе с нож, наточен така, че може във въздуха да пререже косъм, се вмъкна, за да ме накълца на парчета. И ако не ме беше защитила подпората на балдахина, ти, подпора на моя живот, сега щеше да си вече остригана!” [8]

И след тези думи дал заповед да изпълнят присъдата. А Йенариело, като видял, че заповедта му всеки момент ще бъде приведена в действие и че за доброто, което направил на брат си, го чака безмерно зло, не знаел какво да реши: да не каже истината - чакала го беда, а да я каже - чакала го още по-голяма; лошо е да имаш краста, но струпеите са още по-лоши. Каквото и да направел, падал от дървото в устата на вълка: ако си замълчи - ще му строшат врата, ако каже - ще загине, превърнат в камък. Накрая, след буря от мисли, той решил да разкаже на брат си цялата истината, като предпочел да се прости с живота си невинен, отколкото да бъде изгонен от него, като носи клеймото на предател.

Той помолил палачите да предадат на краля, че иска да му каже нещо от държавна важност, и отново бил изправен пред кралските очи. И там, като разказал в подробен преамбюл за любовта, която винаги е изпитвал към брат си, преминал към това как излъгал Ливиела, за да му достави удоволствие, след това разказал какво чул от гълъбите за сокола и как, за да не се превърне в мрамор, го донесъл и, без да разкрива тайната, го убил, та да запази очите на краля. Още не довършил тези думи, той почувствал как натежават и се вкаменяват краката му. Продължил да разказва за коня, като пред очите на всички се превърнал в мрамор до кръста и така се втвърдил, че в друг случай аз бих дал пари за същото нещо [9], но на Йенариело от това само му плачело сърцето. И накрая, като разказал историята с дракона, той застинал като статуя насред тронната зала. Кралят, като проклел своята грешка и прибързаната присъда, произнесена над неговия достоен и любещ брат, носил траур повече от една година и всеки път, когато си спомнел за него, проливал цяла река от сълзи.

През това време Ливиела родила две момчета - две най-прекрасни създания на този свят. И когато няколко месеца по-късно кралицата излязла да се поразходи извън града, а бащата, който се намирал с децата в залата, вдигал очи, изпълнени със сълзи, към статуята - паметник на грешката, която му отнела цвета на човешкия род, - внезапно там се появил висок старец, чиито коси се спускали на раменете му, а брадата закривала гърдите му. Като се поклонил на краля, той казал: “Какво бихте дали, ваше величество, за да стане вашият брат такъв, какъвто беше преди?” И кралят възкликнал: “Даже и моето кралство!” “Не става въпрос за нещо - отвърнал старецът, - което струва пари; става въпрос за живот и за него трябва да се плати с друг живот”.

Кралят, отчасти заради любовта си към Йенариело, отчасти защото се чувствал виновен за неговата смърт, казал: “Повярвайте ми, господине мой, с радост бих заменил живота му за моя и за да излезе той от камъка, готов съм аз да вляза в него”.

Като чул това, старецът казал: “Няма да подлагаме живота ви на такава опасност! Но понеже да се превърне отново камъкът в човек, е много трудно, достатъчно е се пролее кръвта на двете ви момчета върху мрамора, за да оживее”.

И кралят отвърнал: “Така да е! Тъй като формите, в които са отлети тези деца, са още способни да създадат други, нека това бъде направено за брат ми, защото не мога да се надявам, че ще имам друг вместо него!” И с тези думи той извършил пред каменния идол плачевно жертвоприношение на двете невинни агнета. Обляна с кръвта им, статуята оживяла и кралят с неизразима радост прегърнал своя брат.

Когато нещастните момчета били положени в ковчег с подобаващата им се чест, в същия момент се върнала кралицата и кралят, като накарал брат си да се скрие, казал на жена си: ”Какво би дала, сърце мое, за да оживее брат ми?” Ливиела отвърнала: “Бих дала за него цялото това кралство”. И кралят подхванал: “А би ли дала за него кръвта на синовете си?” “Това не - отвърнала кралицата. - Защото не мога да бъда толкова жестока, че да изрежа зениците на очите си!” “Уви - отговорил кралят, - за да съживя брат си, аз заклах децата. Това беше цената за живота на Йенариело!”

Като казал тези думи, той ѝ показал децата, които лежали в ковчега, и тя при вида на това толкова горестно зрелище започнала да вика като безумна: “О, мои деца, о подкрепа на живота ми, о очи на сърцето ми, о ручей на кръвта ми! Кой хвърли тази кал в прозорците на Слънцето? Кой преряза, без да пита лекаря, основната жила на моя живот? О, деца мои, разбита моя надежда, угаснала моя светлина, отровена сладост, изгубена опора! Вас ви прониза нож, а мене ме уби скръбта, вие се задавихте в кръвта си, а аз потънах в сълзите си! Горко ми; за да върнете живота на чичо си, убихте майка си, защото не мога повече да тъча тъканта на моите дни без вас, мили обтегачи на стана на моя горестен живот! Ще трябва да млъкне, останал без въздух, органът на моя глас, лишен от двата си мяха! Деца, деца мои, защо не отговаряте на своята майка, която е дала кръв на телата ви, а сега лее кръв от очите си? Но ако моят жребий ми е отредил да видя пресъхналия извор на моите радости, не искам да живея на този свят повече и тръгвам след вас, за да ви намеря!”

С тези думи тя изтичала до прозореца, като искала да скочи от него; но в същия миг там се появил баща ѝ, обкръжен от облак, и казал: “Спри, Ливиела! Защото аз, като изминах не малък път и подсторих три случки, съм вече отмъстен. Ти ми беше длъжник, Йенариело, защото дойде в моя дом да откраднеш дъщеря ми, а мене ме остави дълги месеци като самотна раковина върху морски камък. Наказах и тебе, дъще, за твоето безразсъдство, за това, че - като презря баща си, позволи на един чужденец да те завлече на своя кораб: и ето че видя двете си деца, двете безценни твои съкровища, заклани от баща си. Наказах и тебе, кралю, за твоите капризи, достойни за бременна жена, за това, че отначало стана престъпен съдия на своя брат, а след това палач на своите деца. Но целта ми е само да ви обръсна, а не да ви одера кожата; искам цялата горчива отрова да се превърне в сладост. И така, иди, дъще моя, и приеми своите деца, а мои внуци, живи и още по-прекрасни от преди. А ти, Милучо, ме прегърни: защото те признавам за зет и син и прощавам на Йенариело обидата, която ми нанесе, тъй като показа своята преданост към брат си, който напълно заслужава това”.

В същия миг младенците скочили, живи и невредими, и изтичали при дядо си, който не можел да им се насити, като ги прегръщал и целувал, и към това веселие се присъединил и Йенариело, който, пропуснат като меден лист през метални валяци, сега плавал като макарони в сос. Но и сред всичките приятни неща, които му се наложило да изпита в по-нататъшния си живот, той никога не можел да забрави миналите опасности и размишлявал над грешката на брат си и над това колко трябва човек трябва да бъде внимателен, за да не падне в ямата на злото, защото

всяка човешка преценка е погрешна и измамна.

1. Сенчест храст.

2. Сравни: Вергилий, “Енеида” (VI, 625-627, разказът на Сивила за престъпниците, търпящи посмъртни наказания): “Ако имах сто уста и сто езика и ако // имах гърди от желязо, пак не бих могла да изредя // всичките различни престъпления и всичките различни страдания...”

3. Пиесата на Плавт “Двамата Менехми”, приспособена към реалиите на епохата, влизала в репертоара на уличния театър под названието “Близнаци”.

4. Виж: Херодот. “История”, III.

5. Персонаж от поемата на Л. Ариосто “Неистовият Роналд”; историята на Олимпия, изоставена от любовника си Вирено, станала сюжет за цяла редица произведения на италианския и испанския барок.

6. Площадка на горната част на мачтата, служеща за различни действия с платната и за наблюдение.

7. Тиквеното семе е известно народно средство срещу глисти и диария. Базиле се позовава на мнението на Ибн Сина (Авицена - бел. на П. Н.), висш медицински авторитет по това време, според което една от причините за заразяване с глисти е силният страх.

8. В Южна Италия до XIX в. имало обичай: веднага след смъртта на мъжа си вдовицата остригвала късо косите си и можела да се омъжи отново, когато те израснат до обичайната си дължина.

9. Намек за това, че на Йенариело се е втвърдил и половия член, за което други мъже биха били готови да платят много пари.

(Следва)