ЛЕОНИД РАБИЧЕВ / „ВОЙНАТА ЩЕ ОПРАВДАЕ ВСИЧКО“ / Глава 5. ЖЕНА НА ФРОНТА

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: Sider: ChatGPT

РЕДАКТИРАЛ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК

ОТ АВТОРА. ГЛАВА 1. МОСКВА-БИКОВО. НАЧАЛО НА ВОЙНАТА

Глава 2. ЕВАКУАЦИЯ - 1; 2

Глава 3. ВОЕННО-УЧЕБНИ МИТАРСТВА - 1; 2; 3;

Глава 4. ЦЕНТРАЛНИЯТ ФРОНТ - 1; 2; 3; 4

Глава 5. НАСТЪПЛЕНИЕ В КАЛ - 1; 2

Глава 6. МОСКОВСКА ВАКАНЦИЯ

"ВОЙНАТА ЩЕ ОПРАВДАЕ ВСИЧКО" в "БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ"

Глава 7. ЖЕНА НА ФРОНТА

„Скъпи мои! След двудневно автомобилно лутане пристигнах в частта. По пътя ми се наложи да сменя десетина автомобила. За щастие, всичко мина благополучно. Отпочинах си, наядох се, наспах се.

От Москва останах с много добри впечатления. По време на война намерих истински, ценни и обичащи ме приятели. Утре ще стегна шейната и ще потегля по пътищата на Смоленска област...“

13 декември 1943 година (писмо от Ерна Ларионова)

„...Е, сивoок войнико, искаш ли да знаеш какво правя?

Получих писмо от тебе и още повече те заобичах за онези дни в Москва. Имаше в тебе някакво спокойствие, завършеност, нежност. Може би точно това ми липсваше тогава. Спомням си очите на майка ти вечерта, когато бях у вас... Малко си страдам наум, но не ми се иска да се оплаквам. Защото съм доволна от „парченцето вечер“, когато беше с мене...“

4 декември 1943 година

„Скъпи мои! Откакто се върнах, непрекъснато съм в движение и сега нощта ме завари на път. Наближава годишнината на нашата рота. За своя празника трябва някак си да се подготвим. Сега Москва ми изглежда далече назад, сякаш не съм бил там или сякаш съм сънувал някакъв неспокоен сън. Времето е влажно, есенно. Блатата не замръзват. С каруца да се пътува е хлъзгаво, а с шейна – тежко. Налага се да ходя основно пеша.“

7 януари 1944 година (писмо от Тая Смирнова)

„Благодаря ти за поздравленията за Новата година, която за мене започна тъжно – не мога да се измъкна от грипа и от всякакви усложнения... Сега съм вече на 21 години (от 1 януари), но това ме натъжава. Университетската обстановка също ми действа потискащо. Никой там не обръща внимание на студентите, дори не организираха новогодишна вечер. Скоро ще стане месец, откакто не получавам писма от моя годеник Валя, след като доскоро получавах ежедневно.

Неведението ме измъчва.“

20 януари 1944 година (от Ерна)

„Льонечка!

Вчера получих писмото ти, но то дойде в мрачен момент – при мен беше Тая, променена и остаряла за няколко часа. Не е нужно да знаем повече нищо за Валентин. Баща му вече е получил известие. Ето това е всичко.

Напиши ѝ, скъпи, а аз ще приключа за днес.“

Преди началото на настъплението към Смоленск в топографския отдел на армейския щаб ми дадоха дълги карти, едва ли не до границите на Източна Прусия.

Прокарвах свързочна линия по протежение на Минското шосе. От сутринта валеше дъжд.

Всичките ми войничета бяха прогизнали до кости.

Аз яздех на кон и също бях толкова измокрен и премръзнал, че зъбите ми тракаха неконтролируемо и треперех.

До отклонението за Смоленск оставаха още около двадесет километра. Трябваше да нахраня и да изсуша хората, но от двете страни на шосето се простираха гори и блата. Тогава видях черен път и зад дърветата – къща.

Знаех, че, отстъпвайки, немците бяха минирали всички села и изоставени от жителите им стопанства.

Цялата земя наоколо беше оплетена с тънки нишки и телчета. Закачиш ли с крак – мината се взривява.

Ако гледаш внимателно, всичко това можеше да се види ясно, просто не трябва да стъпваш отгоре.

Предложих на сержант Корнилов да се приближи внимателно до къщата, да види дали вратите не са минирани, да влезе вътре и да провери дали не е минирана печката. Обикновено, когато се оттегляха, немците поставяха мини в руските печки и комини. Ако запалиш огнището – избухва цялата къща.

Корнилов обаче отказа.

– Под съд отивам, но такава глупост няма да направя.

Тогава попитах дали сред войниците има доброволци и всички мълчаха.

Тогава – да става, каквото ще става, за срам на моя взвод и на взвода на Корнилов (с мене имаше около петдесет души), слязох от изтощения си кон, отидох внимателно от шосето до къщата, после върнах спокойно и вече съвсем уверено тръгнах отново към къщата.

Огледах внимателно вратата, открехнах я леко, затворих я, после я отворих изцяло. Вътре беше студено, отдавна не беше палено, но дърва имаше. Сърцето ми биеше. Страшно беше все пак, но влязох в печката, проверих комина, поотворих клапите. Не намерих мини.

Развеселени, моите войници се натъпкаха в къщата, запалиха печката и едва започнаха да се стоплят, когато пристигна с автомобил ротният командир Рожицкий – и триетажни псувни на майка!

– Какви са тези спирки? Пет денонощия арест! Незабавно продължавайте напред и прокарвайте линията!

Така без да се напием с топла вода или да се сгреем, изминахме още двадесет километра до указателния знак към все още неосвободения от нашите войски Смоленск, до една селската къща срещу знака.

Този път къщата огледаха моите сержанти. Нямаше мини. Запалихме печката, съблякохме мокрите си дрехи и кой на печката, кой на масите и пейките, кой на пода - заспахме.

А после изведнъж вратата се отваря и вътре влиза млада красива жена, след нея – момиченце и старица. Пред къщата мучат две крави.

Жената бързо ме прегръща, благодари и ме целува. Аз съм първият руски офицер.

– Нашите дойдоха, окупацията свърши!

Аз съм смутен, не знам как да се освободя, а войниците се смеят:

– Отивай на сеновала, лейтенанте, тя те вика!

А жената не ме пуска и също се смее, плаче, разказва как, докато траели боевете, се криела с майка си, с дъщеря си и с кравите в гората, а вчера разбрала, че своите са дошли, и се върнала у дома. На масата – ведро с мляко, сметана, картофи, сланина – истинско пиршество, а жената не се отделя от мене – много е красива, но цялата с белези от шарка, – и ми шепне:

– Лейтенантче! Никой не ми трябва, ще дойда с тебе – и слага стълба, и ме кани на тавана.

Готов съм да дам живота си за нея, но какво е това мое московско възпитание, тази интелигентност, която сякаш е влязла в гените ми – проклета да бъде!

Не мога да се съблека и да легна с жена пред очите на моя взвод и отново измислям някаква спешна уж военна заповед, че трябва да отида някъде и излизам бързо от къщата, а ординарецът ми Гришечкин отвежда моето щастие на сеновала. Войниците ми се смеят, а аз измислям, че в Москва ме чака годеница, и всички се чудят на моята преданост. Всеки иска някой да го чака, всеки разбира какво е временно и какво е истинско и моята наивност и вярност вече предизвикват всеобщо уважение.

Но те не знаят, че отново излъгах, че на душата ми лежи камък и мисълта, че ето – проблесна нещо истинско и може би нямаше никога да си тръгна от нея и никъде, но проявих малодушие и отново изпуснах своето щастие, съдбата си.

А съдбата слиза от сеновала, хвърля се на врата ми и шепне:

– Лейтенантче мое, защо не дойде с мене, пожелай ме!

Но тя току-що ми изневери! Какво е това?

Вече трети ден сме на квартира. Всяка сутрин Гришечкин иска от мене коня, пренася сено, оре и бранува полето. Той е селски човек, разбира всичко по своему: жена, земя, оран – неочакван къс от истинския му живот преди войната.

А аз се чувствам зле.

А стопанката все ме гледа и ме гледа.

На четвъртия ден напускаме завинаги къщата и влизаме в горящия Смоленск. Движим се по централната улица, а от двете страни избухват мини със закъснител и падат многоетажни сгради.

Блиндажът на сержант Спиридонов се намираше на една височина, на хълм зад селцето Сутоки. Не харесвах много този мой сержант.

Бивш затворник – или крадец, или е осакатил някого в побой, – очите му все бягат, а устата му се усмихва странно. Хитрец, сквернословец и страхливец. Как е станал сержант, не е ясно. Може в резервния полк да е дал подкуп на началството, а може пиян или от страх да е извършил някой боен подвиг. Имаше медал „За храброст“.

Отидох при Спиридонов. Слязох от коня. Гледам – една девойка, на около седемнадесет години. Нещо не ѝ вървеше с каруцата. Помогнах ѝ. Тя свали кърпата си и ме целуна. От изненада се изчервих и сърцето ми затуптя, а тя разкопча едно копче на гимнастьорката ми, сложи ръка на сърцето ми и каза:

– Така, мамка ти! Какво се развълнува? Защо ти треперят ръцете? – после се обърна, скочи на каруцата и шибна коня с юздите.

Аз казвам:

– Къде отиваш?

Но нея вече я нямаше. Моите войници и Спиридонов обаче видяха всичко и чуха.

Вечерях в блиндажа и излязох на поляната. Луна. Звезди. Зад хълма стадо крави, силует на пастирка.

А Спиридонов казва:

– Другарю лейтенант! Това е същата Маша, дето си замина с каруцата. Всичките наши ги отрязва, но може с тебе ще се получи нещо.

И аз отидох. Сърцето ми биеше, краката ми като от памук, но отидох и седнах до нея. Тя седеше с гръб към луната, виждаше лицето ми, а аз не виждах нейното.

После тя легна. Оттогава са минали седемдесет и пет години, но нищо приблизително сравнимо по степен на силно вълнение не се е случи никога повече. Може би бяхме полудели?

Това беше безкрайно и взаимно, нейният трепет ме зашемети, тя бърбореше нещо, а аз сякаш бях в безтегловност. Това приличаше на космос, може би на море, аз се давех в неизвестността, нещо се надигаше, по-високо и по-високо, после се случи чудо, което също продължи безкрайно.

Секс? Любов? Нищо не зная. Имаше нощ. Няколко пъти тя ми отдаваше живота си, после аз ѝ отдавах своето минало и бъдеще, после летяхме някъде, а над нас имаше небе, звезди, луна, вечност. Първи заговорих аз. Исках да направя нещо голямо за нея, да ѝ помогна да живее, да ѝ подаря за спомен нещо необходимо за живота. Но нямах нищо, освен униформата си и нагана. „Господи – мислех си, – наистина ли няма как да измисля нещо?“

И изведнъж бях осенен, и вече не исках да измислям нищо, а ѝ предложих да стане моя жена.

Тя започна да се смее.

– Лейтенанте – каза тя, – аз още сутринта разбрах. Не си имал никоя преди мене, утре може да загинеш във войната, а на мен никога не ми е било толкова хубаво, но почакай! Ако наистина искаш да те запомня, подари ми обувки, лачени пантофки с тънки токчета, такива, каквито видях преди войната в киното.

– Лачени пантофки? Колко странно. Това е като у Гогол – подари ми черевички! Откъде да ги взема? Но почакай. Колко струват? В книжката си имам три хиляди рубли. Фронтът ще се измести напред, до Москва има дванадесет часа. Ще ти дам парите. Кога? Днес. Тази вечер. Ще отидеш в Москва, ще си купиш пантофките.

И аз оседлах коня си и след час и половина бях в щаба на ротата.

Но там нямаше нито писаря, нито началника, а радистът ми предаде заповедта на командира на частта за началото на настъпление.

Седях до телефона и давах нареждания, а после дните и нощите се смесиха. По пътищата, успоредни на шосето Москва–Минск, ту прокарвахме, ту събирахме свързочни линии, вървяхме и вървяхме по петдесет километра на денонощие.

При Орша немците ни спряха.

Маша! Постоянно мислех за нея. Защо не я попитах за фамилията, защо не ѝ научих адреса? И край Орша мислех, и край Прага мислех, и когато се демобилизирах и постъпих в института. Коя беше тя? Как се е стекъл животът ѝ? А може би е имала дете, което сега е на шестдесет и пет години? А бащиното му име? Това, че излъгах пастирката, го знаеше цялата 31-ва армия – за това се беше погрижил Спиридонов. И за предложението за женитба, и за парите, и за лакираните пантофки на тънки токчета. И по този повод имаше много смях.

ееееееее

"„Шутя, мы делили свои сухари на черствые равные части. Мы изо дня в день от зари до зари шутили, мечтая о счастье. Под нами журчала гнилая вода, от взрывов фонтаны вставали, а счастье – оно приходило всегда, когда мы о нем забывали. Нежданная встреча. Награда. Кино. Посылка. Письмо фронтовое. У каждого, каждого было оно, военное счастье скупое.

ееееееее

„Шегувайки се, деляхме своите сухари на твърди равни части. Ден след ден, от зори до зори, шегувахме се, мечтаейки за щастие. Под нас шуртеше гнилата вода, експлозиите вдигаха фонтани, а щастието идваше точно тогава, когато забравяхме за него. Нечакана среща. Награда. Кино. Колет. Писмо до фронта. Всеки от нас, всеки го имаше, това оскъдно войнишко щастие“.

5 август 1943 година (писмо до Вадим Бомас)

„…Скъпи Дима! Джек Лондон има една повест – „Алената чума“. Там той описва света след двадесет години запустение. Днес минаха две години. Смоленска област.

Остатъците от селата с изключителна бързина, дали заради времето, дали от човешка ръка, се изравняват със земята. На мястото на старите селища растат бурени и репеи (може би пиреи). Така, вероятно, са изчезвали от лицето на земята градовете на древните.

Горите са изгорени или изсечени – степ. Само по бреговете на реките има гъсталаци от малини. А реките са толкова, колкото разрушените села…“

(Следва)