ЛЕОНИД РАБИЧЕВ / „ВОЙНАТА ЩЕ ОПРАВДАЕ ВСИЧКО“ / Глава 5. НАСТЪПЛЕНИЕ В КАЛ (2)

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: Sider: ChatGPT

РЕДАКТИРАЛ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК

ОТ АВТОРА. ГЛАВА 1. МОСКВА-БИКОВО. НАЧАЛО НА ВОЙНАТА

Глава 2. ЕВАКУАЦИЯ - 1; 2

Глава 3. ВОЕННО-УЧЕБНИ МИТАРСТВА - 1; 2; 3;

Глава 4. ЦЕНТРАЛНИЯТ ФРОНТ - 1; 2; 3; 4

Глава 5. НАСТЪПЛЕНИЕ В КАЛ - 1

"ВОЙНАТА ЩЕ ОПРАВДАЕ ВСИЧКО" в "БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ"

Глава 5. НАСТЪПЛЕНИЕ В КАЛ

(продължение)

Март-април 1943 година

Нашето настъпление е спряно. Рожицкий ме вика и ме назначава за командир на взвода за управление към щаба на армията. Няколко телефонисти в щаба на ротата са сменени с пристигнали от запасния полк телефонистки.

Моят нов ординарец Корольов ми копае три дена блиндаж на склона на оврага. Нарът е земна изпъкналост, покрита с дебел слой елови клонки, отгоре им плащ-палатка, прозорецът – парче стъкло, масата - издадена от земята пръст с гилза от артилерийски снаряд, пълна с бензин, с фитил вместо лампичка, врата – от плащ-палатка.

Телефонистките една след друга се влюбват в мене, а аз, глупакът, смятам, че нямам право да влизам в неформални отношения с подчинените.

Никой не знае, че съм също така срамежлив, защото никога не съм имал жена.

Олег Корнев вече има приятелка.

Рожицкий ме вика и пита защо не обръщам внимание на момичетата? Той има цял харем. Използва служебното си положение, а момичетата се плашат и стават негови любовници.

– Искаш ли да ти пратя днес Маша Захарова? – пита той. – А Надя Петрова?

Срам ме е да си призная, че никога не съм имал никого, и отново лъжа, измислям някаква московска годеница. Всяка нощ ми звънят непознати генерали от напълно развратения щаб на армията с нареждане да им пратя Вера, Маша, Ира, Лена. Аз им отказвам категорично, отказвам на началника на щаба на армията, на командващия артилерията и на командирите на корпуси и дивизии.

Псуват ме на майка, заплашват ме с разжалване, с наказателен батальон.

Поведението ми предизвиква учудване у моите непосредствени началници, в крайна сметка преминаващо в уважение. Аз и моите телефонистки сме оставени на спокойствие.

Момичетата се обръщат често към мене за помощ и обикновено успявам да ги защитя от омразните им развратни възрастни пагонаджии. Особено трудна история се случи с Маша Захарова.

Тя беше една от първите, които пристигнаха от резерва. Завършила десети клас, дошла на фронта да защитава Родината. Деветнадесетгодишна, стройна, красива.

В 11 часа вечерта дежурният, старши сержант Корнилов, ми предаде заповедта на началника на политическия отдел на армията генерал П.

Генералът изискваше до 24 часа ефрейтор Захарова да се яви в блиндажа му за изпълнение на бойна задача.

Каква е тази бойна задача, разбрах веднага. Маша побледня и затрепери.

Изпратих я на линията, обадих се в политическия отдел и докладвах, че не мога да изпълня заповедта поради нейното отсъствие. След това последва серия от обаждания, груби многоетажни псувни на майка, заповед да се намери Захарова, където и да се намира. По моя молба командирът на ротата ме командирова в щаба на една от дивизиите.

Изчезвам. Генералът ляга да спи. А Маша неочаквано се влюбва в мене.

Генералът не се успокоява, звъни всеки ден, заплашва, че за неизпълнение на заповедта ще ме даде на военен трибунал. Командирът на рота влиза в моето и Машиното положение, предлага ми временно да я отведа в полка на предната линия. Аз, Маша и моят ординарец Корольов се отправяме към определения район, но по пътя в градчето Любавичи ни застига нощта. Намирам армейския свързочен възел. В къщата има двуетажни нарове, маса с комутатор, телефони и горяща гилза, зад масата е оперативният дежурен, лейтенант, а до комутатора – сержант. Свободно място на наровете има само едно, и на него изпращам своя ординарец Корольов, а аз с Машa лягам на пода, но на пода е неудобно и студено. Казвам на Маша да стане, свалям шинела си, разстилам го, лягам и предлагам на Маша да легне до мене на моя шинел и да се покрие с нейния шинел, но да лежи спокойно, да не говори, да затвори очи и да спи. Тя обаче се притиска неочаквано към мене и разкопчава бързо яката на гимнастерката ми, а устните ѝ са отворени, а очите умоляващи. Започвам да треперя, но не я обичам, в Любавичи се влюбих от пръв поглед в телефонистката от съседното подразделение, московчанка, студентка по филология, и тя се влюби в мене от пръв поглед.

Изобщо не желая Маша. Измъквам се изпод шинела, излизам навън и гледам звездите.

Моята любов беше истинска, но невероятно странна. Прекарахме една нощ заедно, а после до края на войната се търсехме един друг и не можехме да се намерим.

Тя вземаше пет пъти отпуск от своята част, намираше моите войници, предаваше по тях писма, но аз винаги се оказвах на около четиридесет километра разстояние, а когато намирах нейната част, все беше командирована някъде. Но се отклоних, този път сериозно.

След месец моят приятел младши лейтенант Саша Котлов започва да ухажва Маша Захарова и двамата стават мъж и жена, само че не са се подписали, а аз бях приятел и с двамата.

Но Саша не предвиди, че генералът, началникът на политическия отдел на армията, не изпускаше Маша от погледа си, ревнуваше и предприемаше всички мерки, за да разруши техния забележителен съюз. Първо командироваше където можеше Котлов, после опитваше отново и отново да примами Маша при себе си.

Да се крие от генерала ѝ помагаше цялата моя рота, а и не само. И на генерала не му остана нищо друго, освен да отмъщава за любовните си неуспехи на Котлов.

Два пъти нашето началство изпращаше документи за присвояване на нови звания, два пъти отправяше в щаба на армията документи за награди.

Генералът беше нащрек: следваше отказ след отказ, на протестите на заместника на командващия артилерията не идваха отговори, а на телефонните запитвания отговорите бяха устни, под формата на многоетажни псувни и цинични предложения: първо Захарова, чак след това – звания и ордени.

– Ха-ха-ха-ха! – смее се новият командир на ротата капитан Тарасов. – Какво дете е този Котлов, как да го защитавам. Вие сте негов приятел, обяснете му, че няма да постигне нищо.

Затварям очи. Спомням си.

Котлов клати упорито глава, не му е ясно защо го наричат дете. А Тарасов се върти на стола и ме гледа в очите.

– Смятам, че Котлов е прав, време е да сложим край на гнусните изцепки на този безнравствен генерал, – казвам аз.

– Е, Рабичев, той е дете, а генералът е с протекции от командващия, Котлов е сам срещу всички.

Войната свърши. Изпратих в Унгария до Шиофок бременната демобилизирана Маша по молба на командированния Саша.

Тя замина радостна, уверена, че Саша ще дойде при нея след месец, а го задържаха за четири години в окупационните войски и от мъка той започна да пие и по пиянски се събираше и разделяше със случайни компаньонки.

Маша го чака три години, а после се омъжи за еднокрак инвалид от войната, който се влюби в нея. Роди.

Дете. Мъж, който жертва кариерата и общественото си положение заради любимата жена.

Началник на политическия отдел на армията, генерал, който съсипа живота на двама, а може би и на десетки и стотици други военнослужещи.

Какво беше това?

Аз бях на 21 години, Саша – на 22. Воювахме трета година. Не знаехме дали ще доживеем до края на войната, изобщо не мислехме за това. Да дадеш живота си за Родината, за Сталин, за своя взвод, за изпълнение на дълга, за приятел, за любимата жена – как естествено и органично беше това за творческия човек по време на войната. И какво глупаво детинство изглеждаше всичко това за пиянстващите, подливащите си вода един на друг, рядко мяркащи се на предната линия, потънали в ордени и награди развратни щабни бюрократи, слепи изпълнители на заповедите, идващи отгоре.

Но всички ли бяха такива?!

През април започна ново настъпление. До това време се намират всичките мои изгубени на фронта бойци и Рожицкий ми връща взвода, а след няколко дни в селото Бодуни загина Олег Корнев…

Когато се появиха немските бомбардировачи, моят приятел, командирът на втори взвод от моята рота Олег Корнев, легна на дъното на една полузасипана пехотна яма, а аз легнах на земята до него. Бомбите падаха върху село Бодуни. Една от тях падна в ямата на Олег.

На едно дърво висяха ръката му, един ръкав и джоб с документи. Но в селото се намираше щабът на дивизията и прикрепеният към него взвод. Започнах да събирам хората му. Тогава се появи втора вълна бомбардировачи.

Горяха къщи, изскачаха щабни офицери. Пред пламтящия обор лежеше крава с разпран корем, плачеше като човек и аз я застрелях. След третата вълна бомбардировачи почти всички къщи горяха. Някои от хората лежаха, други бягаха. Тези, които бягаха към реката, загинаха почти до един. Генералът ми заповяда да възстановим връзката с корпуса с моите телефонисти и оцелелите хора на Олег Корнев. Под бомбите на четвъртата вълна „хейнкели“ свързвахме скъсаните проводници.

После получих орден „Отечествена война 2-ра степен“ и десет дни отпуск в Москва.

Пиша на компютъра, неочаквано, след шестдесет години, си спомням за пропуснатите от мене подробности преди три години.

След пролетния пробив на немската отбрана Централният фронт премина в стремително настъпление.

Почти всеки ден получавах заповеди за преместване, за ново разположение на моите постове на бреговете на нови реки и на нови стратегически височини. Едва моите бойци се окопаваха в земята и прокарваха нови линии за връзка, когато, оказвайки се в тила, сваляха линиите и получаваха нови заповеди за заемане на нови позиции. Настъплението вървеше покрай Минското шосе. На около сто метра от шосето, на бомбардираните от нашата авиация железопътни линии, бяха заседнали десетки немски влакове. Стотици платформи с военна техника, танкове, оръдия, военно облекло. Какво ли нямаше във вагоните и на платформите на тези влакове, но не можехме да се приближим до тях. Нямахме нито една свободна минута, отново започнахме да изоставаме от предните части, а да ги настигнем ставаше все по-трудно: по време на бомбардировките на понтонните мостове загубихме три коня.

Но не само ние изпитвахме трудности. Минохвъргачите също губеха коне и, задъхвайки се, мъкнеха своите минохвъргачки на ръце, а изтощените пехотинци хвърляха в канавките покрай шосето своите тежки каски и противогази, множество такива лежаха с хиляди вдясно и вляво от нас покрай претъпканото с хора и техника шосе. Движението се забавяше заради образувалите се на шосето дълбоки и широки кратери, образували се от взривовете на немските тежки авиационни бомби.

За пореден път получих заповед да прехвърля моя взвод на 12 километра. Събрахме на катушки всичките свързочни линии и тръгнахме по Минското шосе. Още преди да стигнем до селото Бодуни, видях във въздуха на височина два километра осем немски бомбардировача „Хейнкел-111“. Във въздуха се появиха множество черни пръчици, и колкото повече се снижаваха, толкова повече ни се струваше, че летят към нас, и вече беше ясно какви са тези пръчици. – Легни! – изкомандвах аз.

Всичките мои бойци се залепиха мигновено за земята, кой където беше, вляво от шосето. Основната маса бомби падна на края на селото, но няколко – недалече от нас. Самолетите завиха и изчезнаха зад хоризонта, а във въздуха на недостижима височина се появи ужасно маневрения немски самолет „Фоке-Вулф“ – разузнавач и коректор на огъня.

Трябваше да напуснем незабавно зоната на бомбардировката и ние подгонихме конете си напред по Минското шосе. Но едва преминахме няколкостотин метра, когато видях встрани от пътя моя приятел лейтенант Олег Корнев.

Той стоеше на едно хълмче и гледаше встрани на запад, където над хоризонта се появи нова група немски бомбардировачи. Олег ми обясни, че на него и на неговия взвод било заповядано да свържат разположения в селото щаб на дивизията с намиращата се на пет километра зенитна бригада, че щабът на дивизията се разположил в Бодуни през нощта, настъплението било в ход и никой не мислел за маскировка. Десетки щабни коли, танкове, самоходки и камиони запушили всички селски улици, но на сутринта неочаквано във въздуха се появил немски разузнавач и очевидно разбрал що за хора са се разположили в селото.

Свързочниците на Олег вече бяха установили телефонните апарати в кабинета на командира на дивизията и в следващите минути трябваше да изведат линията за връзка на шосето.

Видяхме, че над нас кръжеше „Фоке-Вулф“, а нови осем немски бомбардировачи се приближаваха стремително. Олег съгледа зад себе си една пехотна яма и се засмя.

– Провървя ми, – каза той, – ще легна с ординареца в ямата, а ти легни до мене, трябва да се договорим за по-нататъшните действия.

– Не мога да се бавя, Олег, след един час трябва да поставя постове около понтонния мост. Ще свърши бомбардировката и ще продължим.

Но самолетите вече бяха над нас и от тях се отделиха десетки пръчици. Рухнах на тревата, а всички мои бойци легнаха там, където стояха.

Този път основната маса бомби падна в центъра на селото и само три летяха към нас. Видях, че една от бомбите се носи право към мене, сърцето ми биеше учестено. Това е краят, реших, жалко, че е толкова неуместно… И в този миг се разнесоха взривове и свистенето на стотици осколки, преминаващи над мене.

– Слава богу, минаха край нас! – извиках на Олег, погледнах в неговата посока, но не видях нищо – равно поле, дим.

Къде се дяна? Всички мои войници се изправиха на крака, всички бяха живи и тогава ми стана ясно, че бомбата, предназначена за мене, е паднала в ямата на Олег, че нито от него, нито от неговия ординарец е останало нещо.

Някой от моите бойци забеляза, че на дървото на около десет метра от нас на един от клоните виси разкъсана гимнастерка, а от ръкава ѝ стърчи ръка. Ефрейтор Кузьмин се качи на дървото и свали гимнастерката.

В джоба ѝ лежаха документите на Олег. Ръка, половин гимнастерка, военна книжка. Нищо повече не беше останало от него. Полубезумен, при мен дотича сержантът от взвода на Олег.

– Апаратите изгоряха заедно с къщите, катушките с кабела са разкъсани на части, линията е прекъсната, бойците, увлечени от щабните офицери, се втурнаха към реката, но там паднаха половината бомби, колите по улиците избухнаха и само командирът на дивизията, генералът, не загуби самообладание и иска да го свържем незабавно с щаба на армията, но нямаме нищо, помогнете, лейтенанте!

И аз се втурнах в горящото село. Видях почернелия генерала и обърканите щабни офицери и му казах, че имаме и кабел, и телефонни апарати, че лейтенант Корнев е загинал, но че ще направим всичко възможно, за да изпълним това, което той вече не може да направи.

– Трябва незабавно да ме свържете с щабовете на корпуса и армията, а чрез тях и с моите полкове, – каза той, – помогнете, лейтенанте.

С мене бяха десетина от моите свързочници.

На част от тях заповядах да търсят оцелелите бойци от взвода на Олег, а друга част изпратих на шосето за кабел, апарати и хора. След около петнадесет минути започнахме работа, а след двадесет и пет минути над нас се появи нова вълна немски бомбардировачи. Но селото гореше и през дима вече беше трудно да се определи какво какво е и къде кой е, а под прикритието на димната завеса ние свързвахме кабела вече с армейската свързочна линия. Падаха бомби, късаха нашата линия. Аз, както и всичките мои войници, намирах и свързвах разкъсаните места. Димът, който разяждаше очите и ни обгръщаше, помагаше да оцелеем. Изведнъж телефоните заработиха и генералът докладва в щаба на армията за трагичната ситуация. Намери ме негов пратеник и ме помоли да отида в щабната къща. Генералът ми благодари и записа фамилията ми. Над селото се появиха наши изтребители. Немски самолети вече нямаше.

Погребахме Олег. Изкопахме яма до тухлената водна помпа, поставихме стълб, заковахме дъска, написахме името, презимето, фамилията и званието, дадохме прощален салют, стреляхме от всички налични автоматични оръжия във въздуха и пихме от една манерка със спирт. Има ли го още неговият гроб – гимнастьорката, ръкава, ръката?

(Следва)