ЛЕОНИД РАБИЧЕВ / „ВОЙНАТА ЩЕ ОПРАВДАЕ ВСИЧКО“ / Глава 6. МОСКОВСКА ВАКАНЦИЯ

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: Sider: ChatGPT

РЕДАКТИРАЛ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК

ОТ АВТОРА. ГЛАВА 1. МОСКВА-БИКОВО. НАЧАЛО НА ВОЙНАТА

Глава 2. ЕВАКУАЦИЯ - 1; 2

Глава 3. ВОЕННО-УЧЕБНИ МИТАРСТВА - 1; 2; 3;

Глава 4. ЦЕНТРАЛНИЯТ ФРОНТ - 1; 2; 3; 4

Глава 5. НАСТЪПЛЕНИЕ В КАЛ - 1; 2

"ВОЙНАТА ЩЕ ОПРАВДАЕ ВСИЧКО" в "БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ"

Глава 6. МОСКОВСКА ВАКАНЦИЯ

На 30 април 1943 г. ме наградиха за Бодуни с орден „Отечествена война“, а на 22 ноември получих десетдневна отпуска в Москва. Но първо писма.

16 април 1943 г.

„... Работата изведнъж стана много: прокарвам линии, „организирам“ свързочното имущество и меря смоленските версти. Смоленската верста е особена, всяка има своя „извивка“ и добре е, ако този извивка се окаже по-малка от самата верста [1] .

Слънцето затопля калта. Седя на брега на мръсна река, на един хълм. Под хълма – опожарено село и изсечена гора. На хълма – ръждясали каски от празни немски глави. Това е всичко. Поздрави на всички! Льоня.“

25 април 1943 г.

„Скъпи мои! Поздравявам ви с празника. Извинявам се за дългото мълчание. Нямах възможност да пиша, защото бях на път. Постоянното скитане ме измори доста. По пътищата изгубих двама свои адютанти (и двамата се разболяха от тиф). Започнах да пиша стихове.“

„Скъпа мамо! Сега ми е много трудно да пиша. Постоянно съм в движение. Напред, наистина, се движим много бавно. Някой ден ще прочета всичко, което съм написал по време на войната. Получавам доста много писма, но не успявам да отговоря на всичките. За сметка на това животът ми сега е по-интересен, отколкото преди.

Виждам много хора, разговарям много, и имам усещането, че в близките дни ще ударим фрицовете и ще стигнем чак до Минск (до Смоленск във всеки случай). Бъди здрава. Целувам те, Льоня.“

25 август 1943 г.

„…Все още съм на старото място… Както винаги, ходя доста… В Смоленска област има много рекички, но всички те са доста тесни и всяка от тях може да се премине като се седи в каруца. Така че се налага постоянно да пресичаме плитчини…“

4 септември 1943 г.

„…Най-сетне и ние мръднахме от постоянното място. Фрицовете отново отстъпват. Седя в немски блиндаж на една височина, сред някогашно село. Стените са облепени с немски вестници. На масата има неразчистени още немски списания. А наоколо са разхвърляни купчини консервени кутии, изядени от немците. Фрицовете обичат руските самовари. Но не бяха успели да ги отнесат със себе си. Сред консервените кутии се търкалят три самовара. Немците им откъртили кранчетата и г подредили прилежно на една масичка. „Ред във всичко.“

На поста си имам радиостанция. Всеки ден слушам последните новини.

Днес известията са особено добри. Англичаните най-накрая са се размърдали. Сега ще натискаме от всички страни…“

12 септември 1943 г. (от Ерна Ларионова) „Скъпи Льоня! Получих писмото ти. Много ти благодаря за стихотворението – малко ми напомня Симоновото: „Нека ни простят откровеността / в думите за нашите жени, / за нашата страст, за нашата ревност, / за недоверието ни към техните писма…“ Съвсем ме измъчи Тая със смъртта на В. Шемякин (с Вова Шемякин от петгодишна възраст бяхме заедно в детската градина, после в един клас в училище, приятели бяхме, често ходех у тях на улица „Подколоколна“ – Л. Р.). Стиска ръце и идва да ридае при мене и Ана Осиповна… Но защо ти пиша това? Пиша, защото нямам нищо друго. И на мене не ми е особено весело. Ерна.“

5 октомври 1943 г.

„…Този месец имах възможността да бъда в Смоленск, където попаднах само няколко часа след освобождението му. Пред очите ми се взривяваха къщи, останали цели след немците. Бяха заложили мини със забавено действие. Сега градът е вече далече назад, а пред нас е Минск…“

10 октомври 1943 г.

„…Сега се намирам по пътя към Орша. Живея редом с „цивилните“. Недалеч е Днепър. Вчера напуснах пределите на Смоленската област и влязох в БССР. Времето, дори за войник, е забележително. В този край на блатата почти няма кал. Войниците сега ходят сити. Картофи, зеле, цвекло, ряпа – колкото щеш… Въпреки есента, мухите започват да хапят сериозно. Налага се по неволя да ядем прясно конска месо. Наоколо има много от него…“

20 октомври 1943 г.

„…Сега съм с единия крак в Смоленска област, а с другия в Беларус, иначе казано - част от мене е в РСФСР, а част в БССР. Тук вече не казват „картофи“ или, както казват в Смоленск, „картоха“. Тук казват „булба“. А на разходка излизат с бели лапти от липови кори…“

26 октомври 1943 година

„…Само една неприятност – няма тютюн… Наблюдавам как се променя езикът на населението. Тук вече не ядат просто картофи, ядат „картофи с булба“. Подът се нарича мост, а под наричат наровете. И акцентът на езика се променя.

Тези дни срещнах двама лейтенанти, с които завърших военното училище в Бирск. Поднових напоследък литературните си занимания“.

Веднага започнах да звъня на приятели и познати, но не успях да намеря никого. Звънях на Лена Зонина, звънях на Дима Бомас, звънях на Бунин – само дълги сигнали. За всеки случай реших да звънна на Осип Максимович Брик: той и Лиля Юревна са радостни, удивени и ме канят у тях. И ето ме отново на „Старопесковская“.

Жилището на Брикови не се е променило, само, както навсякъде в Москва, е малко хладно. Слагам на масата бутилка водка – огромен дефицит и прозорец към довоенния свят – и американска консерва със задушено свинско, черпя литераторите с фронтови ръжени сухари. Лиля Юревна изважда от шкафчето бял хляб, пълни кристален поднос със сандвичи, вади кристални чаши, сервиз за кафе, сметана.

Разказвам за последното наше настъпление, за неизгодната отбрана край Орша. Започнаха студовете – стана по-добре, но когато настъплението ни секна, през цялата есен нашата пехота беше принудена да седи до кръста във вода, а немците от височините, които така и не превзехме, обстрелваха нашите подразделения. И макар че нямаше активни военни действия, имаше много убити и ранени.

Въпреки това, настроението на всички беше добро, защото освен при нашия 3-ти Белоруски фронт, навсякъде имаше настъпление и ние също очаквахме заповед да настъпим.

Осип Максимович, от своя страна, четеше писма от фронтови поети, стихове от Борис Слуцки и Александър Межиров. Не помня какво говореше Катанян.

Изведнъж Лиля Юревна се стресна, прекъсна Брик и каза:

– Льоня! Защо си губим времето! Вчера Вертинский се върна от емиграция, а утре е първият му концерт и не трябва да губим нито секунда. Веднага ще му напиша писмо, ще го помоля да ви даде билет или пропуск, трябва да сте непременно на концерта му. Обичате ли Вертинский?

Отговорих, че брат ми преди войната го обичаше много, а на мен ми харесваше Блок... А Лиля:

– Глупости! Ето номера на стаята му в хотел „Метропол“. Трябва да му кажете, че сте поет, фронтовак, че сте дошли от фронта и утре заминавате отново, че сте негов почитател!

Опитвам се да възразя, но Лиля стремително пише писмо. Часът е два следобед.

– Бегом! Иначе няма да успеете! – и ме изтласква скоростно от жилището.

В „Метропол“ входът изобщо не е от същата страна като ресторанта. Чукам на вратата. Отваря секретарят му.

Аз съм във военна униформа, с орден, каквито в Москва все още са рядкост, показвам му отпускното си удостоверение. Лейтенант от фронта, почитател. Той казва, че не може да ме пусне при Вертинский, който си почива и се подготвя за концерта, но ми дава пропуск.

И така, вечерта съм на концерт.

Първо впечатление – полилеите са като преди войната. В залата ентусиазъм, в очите напират сълзи, аура на възторг. И още нещо… Свобода! Свобода! Цензурата вече не забранява!

А аз седя в залата и се срамувам. На фронта глезотиите и стилизациите са неуместни.

Имам нужда от нещо просто, ясно, честно, категорично. Преди три месеца погребах ръка и джоб на гимнастьорка – всичко, което остана от моя приятел Олег Корнев, и не в „далечния Лисабон“ с бяла маска на мим, с люлеещи се и мистични движения на бледите ръце…

Душата ми е сто пъти по-съзвучна с думите на Симонов: „Чакай ме и ще се върна...“. Знаех, но като че ли отбягвах да мисля, че става въпрос за изкуство на тъгуващата по Родината, носталгираща в емиграция руска интелигенция и не харесвах тази, може би съзвучна със замрялото време, маниерност. Филмите. Мекушави интелигенти с брадички. Така изобразяваха меншевиките.

Между другото, три месеца по-късно сега вече покойната Ерна Ларионова, ми изпрати на фронта стихове на Борис Пастернак от романа. Те вече се разпространяваха от ръка на ръка. „На масата гореше свещ, гореше свещ...“. Четях ги в блиндажа на един от хълмовете, които се намираха на мястото на село Старая Тухиня. Наоколо падаха немски мини, от време на време прелитаха с вой „андрюши“ [2], а моите войници си разливаха вечерните сто грама по манерките и мене ме беше срам – и за любимата Ерна, и за любимия ми поет, който в такъв отговорен, съдбоносен момент пише за някакъв славянофил Самарин. Не знаех, че по това време Пастернак живее в Переделкино, а в дома на славянофила се намира болница, където умират от раните си мои връстници – с откъснати ръце и простреляни дробове.

Тогава не разбирах, че пред мене не се разиграва фарс, а една от версиите на продължаващата трагедия на тоталитаризма, и ме беше срам.

Всичките ми съученици бяха на война. Много телефони не работеха. В апартамента на Воля Бунин нямаше никого. Лена Зонина беше на фронта.

През целия ден обикалях улиците на полугладната Москва. В шест вечерта, минавайки по „Солянка“, си спомних, че в ъгловата сграда номер 1 преди войната живееше моята съученичка Тая Смирнова. Качих се на втория етаж и почуках.

Вратата отвори Тая.

Тя беше изненадана от моето превръщане от срамежливо, разсеяно момче в строеви фронтови лейтенант. Смееше се и плачеше. Плачеше, защото на фронта беше загинало момчето, което обикнала, а после на друг фронт беше загинал неин приятел, нашият съученик Вова Шемякин.

Тая вече учеше във втори курс в МГУ.

Разказвах ѝ за моя успешния, нелеп, страшен, а понякога труден и героичен фронтови живот, а тя ми разказваше за себе си и за Москва. Около шест вечерта реши да ме запознае със своята приятелка Ерна Ларионова.

В довоенната си младост преживях своята първа истинска романтична връзка, без взаимност, с Люба Ларионова. „Отново Ларионова“, помислих си аз. Ерна живееше съвсем наблизо, в комунална квартира в сграда на „Хохловский переулок“.

Топла, уютна стая. Ерна, майка ѝ, аз и Тая. Майка ѝ е от поволжските немци, баща ѝ е електротехник. Майка ѝ чете сантиментални немски романи и гледа скептично на хуманитарните науки. В десети клас, точно преди войната, Ерна преживяла голяма любов. Но трагедията вече нахлула в почти всеки московски дом – годеникът ѝ загинал по време на отстъплението през 1941 година.

Ерна преживяваше тежко трагедията. Единственото желание на родителите ѝ беше да я омъжат възможно най-скоро, затова я запознаваха ту с един, ту с друг потенциален жених – монтьори, продавачи в магазини, хора, които в повечето случаи не бяха вече млади, а тя беше момиче, обхванато от романтични мечти. Отначало мечтаела да стане художничка, увличаше се по поезията на Блок, Пастернак, а в оригинал – по Рилке.

Родителите ѝ не я разбирали и я осъждали, но тя постъпила в катедрата по изкуствознание към филологическия факултет на Московския университет и се увличала по френските импресионисти.

Красива девойка с дълги-предълги коси, с очи на русалка. В нея винаги имаше нещо немско – мечтателността ѝ се съчетаваше със стремежа да подрежда всичко. Рационален ум, способност ясно и точно да формулира мислите си, но тогава, на двадесет години, и мистични прозрения, женственост, и удивително желание да споделя всичко, което научаваше от книгите, със своите приятели.

Това беше първата ми вечер след една година в офицерското училище и седемте месеца, прекарани в блиндажи, под обстрели и бомбардировки, и ми се струваше, че никога досега не ми е било толкова хубаво.

Нито аз се влюбих в Ерна, нито тя в мене – дори не зная защо. През останалите девет дни от моя отпуск, след нейните лекции в университета, тя прекарваше времето си с мене, или по-скоро ме водеше, а аз ѝ се възхищавах, изпитвах благодарност и с удоволствие я следвах навсякъде, слушах я. Ходехме из московските улички и се спирахме при църквите – или пълни с мръсотии, или превърнати в складови помещения. Тя ми разказваше (откъде ли знаеше?) кой и кога ги е построил, с какво се отличават една от друга, какво представляват наришкинският барок и московският ампир, колко много самобитност и величие, неподвластно на времето, има в тази архитектура.

Все още не беше построен хотел „Русия“ и вечер се скитахме из тесните улички между старите двуетажни бивши търговски къщи, сега пълни догоре с най-различни хора от Замоскворечието, влизахме в тесни, мрачни дворове и дворчета.

Помня тесния двор на една четириетажна сграда, покрай чиито стени от първия до четвъртия етаж се издигаше тротоар, който се виеше нагоре и нагоре. Дворът беше покрит с калдъръм, а по протежението на тротоара бяха вратите на жилищата. Противоположните стени на нивото на всеки етаж бяха свързани с проходи, висящи във въздуха, по перилата на които сушаха пране. Някои дворове напомняха или за търговския бит от пиесите на Островский, или за петербургските бедняшки квартали от романите на Достоевский. Това беше Москва със своя уникален облик и дъхът спираше от усещането за съприкосновение с историята. А Ерна всеки път ме водеше на ново място.

Тези мои скитания по уличките и дворчетата на Замоскворечието се запечатаха завинаги в паметта ми и станаха важна част от моето фронтово усещане за Родината.

В един от последните дни на моята отпуска видях табелата на списание „Знамя“. В планшета си носех стихове, а в главата ми беше лудата идея вместо командир на взвод за свръзка да стана военен кореспондент.

Отворих вратата на редакцията.

Идеята се хареса на някого, написаха на една бланка препоръка за редакция на армейски вестник, подписана от Михайлова.

А стиховете, по съвет на Осип Максимович и Лиля Брик, занесох в списание „Смена“. Там ги напечатаха в четвъртия брой от 1944 година.

БЕЛЕЖКИ

1. Рабичев има предвид, че телефонните свързочни кабели не се полагат винаги по права линия, а понякога трябва да се заобикаля.

2. Жаргонно название на снарядите на реактивните установки „Катюша“.

(Следва)