АЛЕКСАНДР НЕВЗОРОВ / „ПРОИЗХОД НА ГЕНИАЛНОСТТА И ФАШИЗМА“ / ПРИЛОЖЕНИЕ / АНТРЕКОТ МИХАЙЛОВИЧ ДОСТОЕВСКИЙ

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: Sider: ChatGPT

РЕДАКТИРАЛ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

"ПРЕДИСЛОВИЕ": 1; 2; 3; 4

Глава I МОЗЪКЪТ НА ИСУС И МОЗЪКЪТ НА САТАНАТА

Глава II ПОЖАР В ТЕАТЪРА НА УСЛОВНИТЕ РЕФЛЕКСИ

Глава III ЗАДНИК-2

Глава IV ДЕЦА НА УЖАСА, ВНУЦИ НА КОШМАРА

Глава V МЪРШОЯД – ТОВА ЗВУЧИ ГОРДО

Глава VI ДИАМАНТЕНАТА ТУХЛА

Глава VII ИЗОБРЕТЯВАНЕ НА ЛЮБОВТА

Глава VIII КАМЪК В ЛАПАТА

Глава IХ ДЕНЯТ НА ИЗГУБЕНАТА ОПАШКА

Глава Х ГЕНЕРАТОР НА ГЛУПОСТТА

Глава XI ПЛАНЕТАТА НА ТЪПИТЕ

Глава XII ЧЕРНАТА КОМЕДИЯ НА МОЗЪЧНИТЕ ПОЛУКЪЛБА

Глава XIII НАХЛУВАНЕ НА РАЗУМА;

Глава XIV ПТИЧИТЕ ПРАВА НА РАЗУМА;

Глава XV ДОБРЕ ОХРАНЕНА ХИМЕРА;

Глава XVI ВЕЛИКАТА МОЗЪЧНА ПУСТИНЯ;

Глава XVII ЖИВОТНО, УПРАВЛЯВАНО ОТ ЛЪЖА

Глава XVIII МЕХАНИКА НА ГЕНИАЛНОСТТА

Глава XIX ПОСЛЕДНИЯТ ГЕНИЙ

"ПРОИЗХОД НА ГЕНИАЛНОСТТА И ФАШИЗМА" в "БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ"

ПРИЛОЖЕНИЕ

АНТРЕКОТ МИХАЙЛОВИЧ ДОСТОЕВСКИЙ

Занаятът на публициста е да шлифова смислите и образите, така че те да се вграждат безпрепятствено в дървените мозъчни извивки на читателя. Разбира се, различните епохи изискват различни стилове на шлифоване. Трябва да помним, че от времето на Ламетри и Писарев мозъчните полукълба на публиката са станали малко по-груби.

Разбира се, не трябва да се заострят прекалено и смислите.

Мисълта не трябва да се вбива лесно и безшумно. Задължително трябва да се чува „ударът на чука“. Читателят обича да чувства, че работят с мозъка му.

Има и още една тайна на публицистиката.

Тя се състои в това, че най-сочните антрекоти се режат от най-свещените крави.

Разбира се, „кравата“ може да се подбере и специално. Но е по-добре да се използва старата самурайска методика: да се изпробва остротата на меча на случаен минувач. За щастие в пространствата на културата бродят множество сакрални персонажи. За антрекот подхожда всеки.

Да се прави подобно нарязване е необходимо. Това е пряк път към освобождението от игото на всякакви „светини“ и забрани. При наличието на нещо сакрално свободомислието е невъзможно.

Да започнем.

Най-накрая беше изказано намерението да се причисли Фьодор Достоевский към лика на светиите в чин пророк. Няма съмнение, че канонизацията скоро ще се осъществи. Защото Достоевский е точно това, от което църквата има нужда сега. Като го заприходят, поповете ще станат единствени собственици както на „руската месианска идея“, така и на марката „народ богоносец“.

Иконописният образ на новия светец ще стане хит. Пророк Фьодор може да бъде изобразен гол, в банята, с разсъблечено селско момиченце на 10 години, доведено там за неговите „бански забавления“.

(Подробности могат да се намерят в известното писмо на Н. Страхов, в което той разказва за педофилията на Достоевский.)

Разбира се, има мнение, че „всичко не е било така“ и че „Страхов е объркал нещо“.

Възможно е. Не може да изключим, че момиченцето се е поръчало само за банята на автора на „Карамазови“. (Но като променим местата на съставните части, мизансценът не се променя.)

Фонът на тази икона несъмнено трябва да бъде също толкова бездънно-златен, колкото е и самата руска духовност. А всичко останало, включително позите, може да бъде оставено на усмотрението на иконописеца. Най-важното е, че трябва да има ореол.

Впрочем, съществуват опасения, че празникът ще бъде развален от православните лицемери. Те са склонни да премълчават най-живописните подробности от биографиите на своите кумири.

Напразна свенливост!

В продължение на две хиляди години църквата така е свикнала да представи всяка гадост за постижение, че вече не би трябвало да се срамува от нищо.

Извратени насилници, садисти и организатори на масови убийства отдавна са обявени за светци. Княз Владимир, Николай II и Йосиф Волоцкий се почитат като образци на добродетелта. До тях уютно ще се настани и мрачният педофил Фьодор.

Нека го разгледаме in vitro.

Ще отбележим, че не ни интересува изящната словесност на Достоевский. В същата степен не ни вълнуват неговата педофилия, картите и припадъците. На нашето предметно стъкло Достоевский е само като публицист фанатик, обсебен от богоизбраността на „светата Рус“.

В какво се състои месианската идея, която той проповядвал?

Преди всичко в това, че гнойната пъпка на православната духовност трябва да се спука така, че да опръска целия свят. Защо изобщо светът трябва да бъде опръскан, Достоевский не е уточнил, защото вероятно и самият той не е знаел.

Тук трябва да се застъпим за писателя. Той не е могъл да бъде посветен във всичко.

Ще припомним, че Достоевски е сурогатна майка.

„Народът богоносец“ не е негово лично изобретение. Той само е износил в писателската си утроба идеите на Филофей, Мисюр и други църковни служители патриоти от XVI век.

Впрочем, екзотичната мисъл, че съществува народ, намиращ се в близки отношения с бога, се родила, разбира се, на Синай.

Идеята за богоизбраност поскитала по света, преживяла редица забавни трансформации, а през XV век попаднала при българите. Там я открили руските църковни служители и, разбира се, незабавно я откраднали. Освежили я, „омосковили“ я и я представили на началството като тяхна собствена.

Идеята се харесала на венценосното ръководство. Което не е удивително. Защото месианството оправдава всяка разруха, а наличието на „висша цел“ позволява да се издевателства над населението по всякакъв начин.

Доктрината на църковните служители получила името „Москва – Трети Рим“. Според нея Русия има особена роля. Нейното предназначение е да спаси света от „злото на развитието“.

Патриотите малко се престарали. Стара еврейска приказка се превърнала в издаден от бога патент за деградация. Личният подпис на божеството не бил поставен под патента, но, както се заклел Мисюр, само поради причината, че в нужния момент мастилото свършило.

Защо идеята за „народ богоносец“ се оказала толкова успешна в тогавашната Русия?

Защото именно в епохата на Василий III и Иван IV уродството на руския живот изисквало радикално оправдание. Работата е там, че заедно с германските оръжейници и италианските архитекти в херметически затворената Русия проникнали първите подробности за заобикалящия я свят. Стана известно, че има телескопи, университети и долни гащи.

Това били крайно неприятни новини. „Руският свят“ се смутил и поискал обяснения.

И тогава много на място дошли откровенията на Мисюр и Филофей. Всякакви Коперниковци били ритнати с лапти по научните муцуни. Цивилизацията, правото и свободата били обявени за „дяволско зло“, а светата Рус – за победител над това зло. Изостаналостта се оказала не беда, а „висш замисъл“, а свинщината – главно оръжие срещу Антихриста.

Самата Москва пък била обявена за онзи „Трети Рим“, който ще научи целия свят как се вари ряпа, как правилно трябва да се набива на кол и да се правят поклони. Както било известно на всички, изпълнението на тези действия щяло да доведе неизбежно до настъпването на „небесното царство“ на цялата Земя, а разплаканият Антихрист щял да се заключи в най-далечната стаичка на ада.

Държавата осъзнала, че се е сдобила с национална идея и започнала да ликува. Всенародно изпълнение на „Вставай, страна огромная!“ в този момент не се получило. Песента още не била написана. Впрочем, дори това не успяло да помрачи празника.

Но да се скалъпи доктрина „за векове“ не се получило. Филотей беше изяден от дървеници, а Мисюр се пропил така, че „забрави грамотността“. Заради тези нещастия великата идеология останала малко недописана и недоизносена.

За известно време тя не била необходима, но втората половина на XIX век отново изискала руското месианство.

Какво пак се случило?

Загубена била важна война, задълбочила се разрухата. Право пред носа на „народа богоносец“ Европа размахала съблазнително своите революции. Изкривявайки мозъците на впечатлителните руснаци, гръмнал Дарвин. Всичко това било несъмнено нова атака на Антихриста срещу Русия.

На козните на ада държавата можела да отговори само с Мисюр. Разбира се, откровенията на стария църковен служител се нуждаели от модернизация и доузряване. Точно тогава се появил отличен инкубатор в лицето на Фьодор Достоевский.

Ще напомня, че младият писател Достоевски бил замесен в „делото на петрашевците“ като злостен детронатор на царя и атеист.

Бил арестуван, дълго мъчен и заплашван, а после инсценират негов „разстрел“, което го направило завинаги страхлив и епилептик. Каторгата и войниклъкът го довършили. След освобождаването си, Достоевский бил лишен от „всички граждански права“. Големите градове и столиците били затворени за него, а можел да разчита единствено на място като учител по трудово обучение в сибирска гимназия (със заплата от 7 рубли на месец).

Писателят бил смъртно уплашен и готов на всичко, само и само кошмарът на следствието и затвора да не се повтори. Нещо повече, той искал да ходи в казиното, желаел пари и нова писателска слава. А виза за всяка публикация можело да даде само Главното управление по печата към Министерството на вътрешните работи (тогавашният Главлит). Но това ведомство нямало никакви причини да глези свободомислещия каторжник.

И тогава Фьодор Михайлович започнал да се пука по шевовете от любов към царя и отечеството. Имал късмет – пукането било чуто.

Написаните от него подлизурски стихове попаднали на правилната маса. В тях царят бил оприличен на зора, „ярко изгряваща пред очите“, а всички надежди на света били възложени единствено на „трона, кръста и вярата“.

Станало ясно, че Достоевский притежава редкия дар да целува ботуши до скъсване. Главлит оценил това и намигнал на съобразителния съчинител.

След няколко дребни, но приятни бонуси от Управлението, Фьодор реши занапред да служи само на „скрепите“

1.. Достоевский трябва да бъде разбран и простен. Защото принципите са единствената стока на интелигентния човек.

А по-нататък всичко тръгнало като по вода. Писателската кариера се рестартирала. Филофей и Мисюр се сдобили с достоен наследник. Старият патент за деградация не бил само продължен, но и украсен с какви ли не „сонечки и велики инквизитори“. Фьодор не подвел нещата. В Русия отново заблестели поповете и еполетите.

Освен всичко друго, размитото с белетристика мракобесие се оказало отлична стока. То лекувало раните, нанесени от гадните открития на Дарвин. То изцелявало болката, която свободата причинявала на руските умове.

Разбира се, битката на Фьодор Михайлович с нихилизма и атеизма била умело направлявана от Управлението по печата.

Трудно е да не се забележат фаталните съвпадения: всяко от съчиненията на Достоевский почти винаги било „отговор“ на публикуването на нова работа на Дарвин или на други успехи на естествознанието.

Периодично, чрез верни издания, се правело поредното внушение за „гениалността“, „пророческата сила“ и „необикновената дълбочина“ на Фьодор. Но понякога с него се провеждали и строги беседи в Управлението. Достоевски обичал потупването по рамо, но и миризмата на камшика помнел добре.

Изобщо коригирането на плашливия писател било лесно. Той дълго време оставал под наблюдението на полицията, където от време на време го мъмрели за педофилските му прояви. Но не го тормозели особено. Разбирали, че специалист по „детска сълза“ не се става така просто; необходими били и някакви експерименти.

Някои нюанси от житието на пророка Фьодор пропуснахме. Но те не съдържат нищо принципно. Причинно-следствената връзка между основните факти от биографията и убежденията му е достатъчно очевидна.

Разбира се, в мозъчните полукълба не са заложени никакви идеи „първоначално“ и не се транслират от космоса. Дълбоките „механизми на психиката“ съществуват само във въображението на поетите. Всички идеи и възгледи се определят от страха, модата и изгодата, както и от свойствата на средата, в която обитава индивидът.

Да обобщим: часовникът на православните „откровения“ на Достоевский се навивал с пръстите на градската полиция и с пет копейки. Разбира се, не директно, а чрез „възгледите“ на писателя, които се регулирали от прости външни фактори. Включително и от Управлението по печата.

От това не следва, че Фьодор Михайлович трябва да бъде обявен за мошеник. Нищо подобно. Той е просто романист, тоест майстор на лъжата и на белетристичните фокуси. А читателят на романи отваря книгата, за да бъде измамен. Той съзнателно търси прост и сладък дразнител за мозъка. И колкото по-ярка е лъжата, толкова по-силна е хипнозата на възторга.

С времето литературните химери окончателно заместват реалността. Вкоренява се вярата, че зайците живеят в шапки, а дамите се режат на две. Носител на истината става илюзионистът.

Управлението се възползвало от възможностите на популярния жанр. А едновременно с това сътворило за Фьодор имиджа на руски пророк.

През XIX век медийно-полицейският проект „Достоевский“ се оказал успешен. Тогава Фьодор Михайлович се потрудил доста за деградацията на Русия. Но и до ден днешен този фокусник вади от цилиндъра си ту зайците Карамазови, ту Третия Рим. Неговият атракцион работи. Вече от гроба старият педофил вдъхновява да се влачи страната към черното никъде на миналото. Под крилото на Мисюр.

Впрочем, и за това не може да се вини Фьодор Михайлович. Възможно е там, под крило то на църковния деец, на Русия да ѝ бъде много по-уютно.

БЕЛЕЖКИ

1.“Скрепи“ (рус. „скрепы“, множествено число на „скрепа“) е руска дума, която буквално означава „скоби“, „крепежни елементи“ или „свързващи вещества“. В преносен смисъл, думата се използва за обозначаване на основните ценности, идеи, традиции и вярвания, които обединяват едно общество и му придават стабилност и идентичност.

В съвременния руски политически дискурс „скрепы“ често се използва за обозначаване на консервативните ценности, които се смятат за основа на руската национална идентичност. Тези ценности включват патриотизма, православието, силната държава, традиционното семейство и уважението към историята.

Терминът придоби популярност след анексирането на Крим през 2014 г., когато руските власти започват да го използват активно в пропагандата си, за да обединят обществото около идеята за възраждане на руската велика сила.

Важно е да се отбележи, че значението на думата „скрепы“ може да бъде различно в зависимост от контекста и от това кой я използва. В някои случаи тя може да се употребява иронично или критично, за да се опише консервативната идеология на руските власти. (Gemini 1.5 Pro)

(Следва)