БАРТ ЪРМАН / БИБЛИЯТА: ИСТОРИЧЕСКО И ЛИТЕРАТУРНО ВЪВЕДЕНИЕ / ГЛАВА 14. СЪБОРНИТЕ ПОСЛАНИЯ И ОТКРОВЕНИЕТО НА ЙОАН БОГОСЛОВ / ПОСЛАНИЕ НА ЮДА

Превод: Gemini 3.1 Pro

Редактор: Павел Николов

ДО ТУК ОТ БАРТ ЪРМАН

В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“: „ИСУС ПРЕДИ ЕВАНГЕЛИЯТА“

ДО ТУК

ГЛАВА 1. КАКВО Е БИБЛИЯТА? ЗАЩО Е ТОЛКОВА ТРУДНА ЗА ВЪЗПРИЕМАНЕ? - 1; 2; 3

ГЛАВА 2. “БИТИЕ“ - 1; 2; 3; 4; 5

ГЛАВА 3. ОТ ЕГИПЕТ В ОБЕТОВАНАТА ЗЕМЯ: ОТ „ИЗХОД“ ДО „ВТОРОЗАКОНИЕ“ - 1; 2; 3; 4;

ГЛАВА 4. ИСТОРИЧЕСКИ КНИГИ. ОТ „ИСУС НАВИН“ ДО ЧЕТВЪРТА КНИГА „ЦАРЕ“ - 1; 2; 3; 4; 5;

ГЛАВА 5. РАННИТЕ ПРОРОЦИ НА ИЗРАИЛ - 1; 2; 3; ЕРЕМИЯ; ОСИЯ, МИХЕЙ; НАУМ, СОФОНИЯ, АВАКУМ;

ГЛАВА 6. ИСТОРИЦИ И ПРОРОЦИ ОТ ВРЕМЕТО НА ВАВИЛОНСКИЯ ПЛЕН И СЛЕД НЕГО - ЕЗДРА И НЕЕМИЯ – 1 / ЕЗДРА И НЕЕМИЯ – 2 / ЕЗЕКИИЛ / ИСАЯ ВТОРИ / ЙОИЛ, АВДИЙ, АГЕЙ / ЗАХАРИЯ, ИСАЯ ТРЕТИ, МАЛАХИЯ; ПО-НАТАТЪШНАТА ИСТОРИЯ НА ЮДЕЯ;

ГЛАВА 7. ПОЕТИ И РАЗКАЗВАЧИ НА ДРЕВНИЯ ИЗРАЕЛ - ПРИРОДА НА ЕВРЕЙСКАТА ПОЕЗИЯ / ПСАЛМИ / ПЛАЧ ЕРЕМИЕВ / ПЕСЕН НА ПЕСНИТЕ / РУТ / ЕСТИР / ЙОНА / КНИГА НА ДАНИИЛ / ЛЕТОПИСИ;

ГЛАВА 8. ПОУЧИТЕЛНИ КНИГИ И АПОКАЛИПТИЧНА ЛИТЕРАТУРА - ПРИТЧИ / ЙОВ / ЕКЛЕСИАСТ / АПОКАЛИПТИЧНА ЛИТЕРАТУРА

ГЛАВА 9. ПЕРИОДЪТ НА ИСУС И НЕГОВИТЕ ПОСЛЕДОВАТЕЛИ - ЧАСТ 1 / ЧАСТ 2 / ЧАСТ 3 / ЧАСТ 4 / ДРУГА ЕВРЕЙСКА ЛИТЕРАТУРА: ВТОРОКАНОНИЧНИ КНИГИ, ИЛИ АПОКРИФИ / ДРУГА ЕВРЕЙСКА ЛИТЕРАТУРА: ВТОРОКАНОНИЧНИ КНИГИ, ИЛИ АПОКРИФИ - 2 / ПОЯВА НА НОВИЯ ЗАВЕТ И РАННОТО ХРИСТИЯНСТВО

ГЛАВА 10. СИНОПТИЧНИТЕ ЕВАНГЕЛИЯ: МАТЕЙ, МАРК И ЛУКА - СЮЖЕТНА ЛИНИЯ НА СИНОПТИЧНИТЕ ЕВАНГЕЛИЯ; СИНОПТИЧНИЯТ ПРОБЛЕМ; ЕВАНГЕЛИЯТА КАТО БИОГРАФИИ / ЕВАНГЕЛИЕ ОТ МАРК / ЕВАНГЕЛИЕ ОТ МАТЕЙ / ЕВАНГЕЛИЕ ОТ ЛУКА / СИНОПТИЧНИТЕ ЕВАНГЕЛИЯ И ИСТОРИЧЕСКИТЕ ПРОТИВОРЕЧИЯ

ГЛАВА 11. СВЕТОТО ЕВАНГЕЛИЕ ОТ ЙОАН, КЪСНИТЕ ЕВАНГЕЛИЯ И ТЪРСЕНЕ НА ИСТОРИЧЕСКИЯ ИСУС - ПРОЛОГЪТ НА ЕВАНГЕЛИЕТО ОТ ЙОАН / ЙОАН И СИНОПТИЧНИТЕ ЕВАНГЕЛИЯ / ИЗТОЧНИЦИ НА ЧЕТВЪРТОТО ЕВАНГЕЛИЕ. ЙОАН ИЗМЕСТВА АКЦЕНТИТЕ / ДРУГИ ЕВАНГЕЛИЯ: ЕВАНГЕЛИЕ С ИЗРЕЧЕНИЯ / ЕВАНГЕЛИЯ ЗА ДЕТСТВОТО / СТРАСТИ ХРИСТОВИ / ГНОСТИЧНИ ЕВАНГЕЛИЯ / ИСТОРИЧЕСКИЯТ ИСУС / ИСУС – ПРОРОК НА АПОКАЛИПСИСА

ГЛАВА 12. ЖИВОТЪТ И ПОСЛАНИЯТА НА ПАВЕЛ - ВАЖНА ФИГУРА В ИСТОРИЯТА НА РАННОТО ХРИСТИЯНСТВО / ПРОБЛЕМ НА КНИГАТА „ДЕЯНИЯ“ / КРАТКА БИОГРАФИЯ НА ПАВЕЛ / КАКВО ПОТВЪРДИЛО ВЪЗКРЕСЕНИЕТО ЗА ПАВЕЛ? / КАКВО ПРОМЕНИЛО ВЪЗКРЕСЕНИЕТО ЗА ПАВЕЛ? / ВЪЗГЛЕДЪТ НА ПАВЕЛ ЗА ИСУС / ВЪЗГЛЕДЪТ НА ПАВЕЛ ЗА ЗАКОНА / ВЪЗГЛЕДЪТ НА ПАВЕЛ ЗА ЮДЕИТЕ И ЕЗИЧНИЦИТЕ / МИСИОНЕРСКАТА ДЕЙНОСТ НА ПАВЕЛ / ПЪРВО ПОСЛАНИЕ ДО СОЛУНЯНИТЕ / ПЪРВО ПОСЛАНИЕ ДО КОРИНТЯНИТЕ / ВТОРО ПОСЛАНИЕ ДО КОРИНТЯНИТЕ / ПОСЛАНИЕ ДО ГАЛАТЯНИТЕ / ПОСЛАНИЕ ДО ФИЛИПЯНИТЕ / ПОСЛАНИЕ ДО ФИЛИМОН / ПОСЛАНИЕ ДО РИМЛЯНИТЕ

ГЛАВА 13. ДЕЯНИЯТА НА АПОСТОЛИТЕ И ВТОРИЧНИТЕ ПОСЛАНИЯ НА ПАВЕЛ - ПАВЕЛ ПО ВРЕМЕТО НА НОВИЯ ЗАВЕТ И СЛЕД ТОВА / ДЕЯНИЯТА НА АПОСТОЛИТЕ

ВТОРИЧНИТЕ ПОСЛАНИЯ НА ПАВЕЛ - ВТОРО ПОСЛАНИЕ ДО СОЛУНЯНИТЕ / ПОСЛАНИЕ ДО КОЛОСЯНИТЕ / ПОСЛАНИЕ ДО ЕФЕСЯНИТЕ / ПАСТИРСКИ ПОСЛАНИЯ: ПЪРВО ПОСЛАНИЕ ДО ТИМОТЕЙ / ВТОРО ПОСЛАНИЕ ДО ТИМОТЕЙ. ПОСЛАНИЕ ДО ТИТ

ГЛАВА 14. СЪБОРНИТЕ ПОСЛАНИЯ И ОТКРОВЕНИЕТО НА ЙОАН БОГОСЛОВ - ПОСЛАНИЕ ДО ЕВРЕИТЕ / ПОСЛАНИЕ ДО ЕВРЕИТЕ / ЕКСКУРС И ОТСТЪПЛЕНИЕ / ПОСЛАНИЕ НА ЯКОВ / ПЪРВО ПОСЛАНИЕ НА ПЕТЪР / ВТОРО ПОСЛАНИЕ НА ПЕТЪР / ПЪРВО, ВТОРО И ТРЕТО ПОСЛАНИЕ НА ЙОАН

„БИБЛИЯТА: ИСТОРИЧЕСКО И ЛИТЕРАТУРНО ВЪВЕДЕНИЕ“ В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

ГЛАВА 14. СЪБОРНИТЕ ПОСЛАНИЯ И ОТКРОВЕНИЕТО НА ЙОАН БОГОСЛОВ

ПОСЛАНИЕ НА ЮДА

Краткото, състоящо се само от една глава Послание на Юда, е подписано с името „Юда, брат на Яков“ (1:1). Обикновено носителят на често срещано име уточнява кой е чрез името на баща си. Посочването на брат вместо това показва, че авторът е имал несъмнено много известен брат. Както вече видяхме по-рано, Исус е имал братя на име Юда и Яков. Яков е по-известен, защото след възкресението на Христос бил водач на Ерусалимската църква. Авторът на посланието се нарича негов брат. Подразбира се, че по този начин нарича себе си и брат на Христос. Но както и в случая с Яков, Петър и Йоан, нямаме основание да смятаме, че истинският Юда е можел да пише, още повече на добър гръцки език. Подобно на останалите изброени, той принадлежал към низшите слоеве на обществото, бил обикновен занаятчия без образование и говорел на арамейски. Разбира се, не е могъл да получи сериозно образование, а още повече да овладее втори език до такава степен, че да пише качествени текстове на него. Поради това Посланието на Юда е най-вероятно псевдоепиграф.

ЕКСКУРС Ортодоксията и ереста в ранното християнство Някои от съборните послания, както видяхме, засягат по един или друг начин темата за лъжеучителството. Това ни води до въпроса за взаимоотношенията между ортодоксията и ереста в ранното християнство (скоро ще дам определения на тези термини). Християнството се отличавало съществено от другите религии на Древния свят, защото предметът на вярата в него имал огромно значение. Както говорихме вече по-рано, в езическите религии вярванията играели малка роля. Много по-голямо значение имало там как се отдава почит на боговете, като се принасят жертви и се отправят молитви. За християните всичко било различно. За тях имало само един Бог, а Исус е Негов Син, Който ни дал единствения път за спасение. Ако вярваш неправилно, си обречен. Но различните християни и християнски общини вярвали в различни неща, с което сме се сблъсквали вече неведнъж. Противниците на Павел, галатяните, твърдели, че е необходимо да се спазва Юдейският закон, за да бъдеш последовател на Исус. Същото мнение подкрепяли и някои по-късни юдействащи християни като ебионитите. Те се придържали към краен монотеизъм: има само един Бог. В резултат от това много от тях стигали до заключението, че Исус не може да бъде Бог. В противен случай би имало двама Богове, а не един. Противоположно учение предлагал Маркион, който смятал, че има двама Богове, а Исус бил до такава степен Бог, че изобщо не бил човек. Но какъв бил наистина? Човек ли бил, но не и Бог? Или Бог, но не и човек? А Бог един ли е все пак, или са двама? Имало и гностици, които вярвали не в един или двама богове, а в цяло множество. Те вярвали също, че този свят не е сътворен от висшето божество, а се появил в резултат от космическа катастрофа, случила се по вина на низши божества, и че този свят е затвор за божествените искри. Защо тези, които се придържали към разнообразни мнения, не можели да прочетат просто Новия завет и да разберат, че не са прави? Отговорът е очевиден: Новият завет не съществувал. Книгите, които в крайна сметка съставили Новия завет, били подбрани в резултат от тези спорове и събрани в свещения канон на църковните отци, които се опитвали да се борят с всички, изповядващи посочените различни вярвания (както и много други). Църковните отци твърдели, че всички посочени общини се заблуждават в една или друга степен. В същото време членовете на въпросните общини уверявали, че именно църковните отци са разбрали всичко погрешно, а техните възгледи водят началото си от Исус и Неговите ученици. И също имали текстове, които можели да го докажат – евангелия, които представяли ученията на гностиците, маркионитите и ебионитите, и били подписани с имената на апостолите. Откъде знаем, че всички тези учения са погрешни, а църковните отци били прави? В какво трябва да се вярва е в крайна сметка безспорно теологичен въпрос. А в тази книга не съм си поставял теологична цел да ви обяснявам в какво трябва да се вярва. Целта ми е, както писах в глава 1, да покажа как Библията може да се разбира от гледна точка на историята и литературата. Какво можем да кажем тогава за историческите взаимоотношения между различните подходи към християнството? Обикновено за това се говори като за взаимоотношения между ереста и ортодоксията в ранната църква. Термините се нуждаят от обяснение. Буквално „ортодоксия“ означава „правилно учение“, а „ерес“ – „избор“ (избор да не се вярва в правилното учение). Подобно разбиране на термините създава проблем за историците, защото историята не може да ни покаже колко са били боговете: един, двама или тридесет и шест. Това е въпрос към теолозите, а не към историците. Но историците могат да изследват историята на християнството и да кажат къде и кога кои възгледи са били основни и кои са надделели над останалите. Изследователите наричат ортодоксия учението на победителите в теологичните диспути не защото правотата им е безспорна, а защото точно тези хора победили и решили в какво да вярват християните. Ученията на победените (маркионити, гностици, ебионити и т.н.) се наричат ерес не защото били грешни. Наричат ги ерес, защото за заблудени ги смятали онези, чието учение привлякло в крайна сметка мнозинството от вярващите. Как се оформили исторически взаимоотношенията между ортодоксията и ереста? За по-голямата част от християнската история тези взаимоотношения описал първият голям историк на ранното християнство Евсевий. Евсевий, един от църковните отци, живял през IV в., написал десеттомен труд със заглавие „История на християнската църква“. Съчинението обхваща периода от времето на Исус до дните на Евсевий, тоест до началото на IV в. В текста се разглеждат множеството разновидности на християнската доктрина, съществували през първите векове от съществуването на християнската църква. Относно това разнообразие Евсевий се придържа към много ясно мнение. Той бил член на „ортодоксалната“ църква, която победила в диспутите. Затова Евсевий е убеден, че учението, признато за ортодоксално, било винаги доминираща доктрина на мнозинството и било винаги истинно. Исус проповядвал на Своите ученици „ортодоксалното“ учение. Те го предали на своите ученици, а те от своя страна на своите приемници и това предаване от поколение на поколение продължило 300 години. Ортодоксалното учение се състои в следното: има само един Бог; Исус, Неговият Син, съчетава пълноценно в Себе Си човешка и божествена природа; светът е създаден от истинския Бог; Юдейските писания са предсказали пришествието на Исус в света и т.н. Според Евсевий ересите възникнали тогава, когато в църкват проникнали упорити, подли и вдъхновени от дявола хора, които се опитали да изопачат нейното учение. Така било с юдействащите християни, с Маркион, с различните основоположници на гностицизма и много други. Но ортодоксията е истинското учение, което доминирало от самото начало. С „евсевианския“ подход към ереста и ортодоксията хората били съгласни в продължение на много векове, защото привържениците на доминиращото учение смазали онези, които се придържали към други възгледи, до времето, когато Рим приел християнството. За хората нямало нищо изненадващо в това, че техните теологични възгледи са преобладавали винаги и са били истински християнски още от самото зараждане на религията. Повечето хора в наше време също мислят по същия начин. Но изследователите се съмняват, че подобен опростен подход към взаимоотношенията между ортодоксията и ереста е коректен. През 1934 г. изтъкнатият германски изследовател Валтер Бауер написал важната книга „Ортодоксията и ереста в ранното християнство“. В нея поставил под съмнение възгледите на Евсевий и предложил различен подход. Според Бауер, ако се съди по изворите, най-ранната доктрина сред по-голямата част от християнския свят била обявена по-късно за ерес. Например в някои области на Сирия и Мала Азия най-ранното християнско учение било учението на Маркион, в Египет – гностицизмът и т.н. Членовете на тези общини се опитвали да привлекат колкото се може повече новопокръстени и да дадат решителен отпор на своите опоненти. Но именно онази форма на християнството, която била възприета в Рим, постигнала най-голям успех в опитите си да надделее над останалите. Католическата (тоест вселенската) църква била резултат от тази борба. И в крайна сметка се превърнала в Римокатолическа църква. През последните 80 години по тази тема са направени множество изследвания. Никой не смята, че Бауер е напълно прав. Изглежда, че грешил в много детайли. Но последните открития, като споменатата в 11-а глава библиотека от Наг Хамади, потвърждават, че основните тези на Бауер са очевидно верни. Ранното християнство било разнородно. В различните региони имало множество различни убеждения. Привържениците на всяко от тези убеждения смятали, че са прави и че именно тяхното учение са проповядвали Исус и апостолите. В крайна сметка надделяла една-единствена доктрина. Когато това станало, нейните последователи нарекли своето учение ортодоксално, а за другите доктрини заявили, че били еретични от самото начало. Впоследствие пренаписали историята на спора, за да изглежда така, сякаш техните убеждения са били винаги споделяни от мнозинството (именно в такъв дух писал и Евсевий). Повече от представителите на другите течения ортодоксите настоявали за важността на йерархията на духовенството, която би позволила да ръководят и да казват на хората в какво да вярват (това се вижда от Пастирските послания). Те изисквали единна форма на вероизповедание, която да въплъщава техните теологични убеждения (в наши дни например мнозина се придържат към два символа на вярата – Апостолския и Никейския). Освен това утвърдили библейския канон – книгите, за които се смятало, че са написани от апостолите, и които са потвърждавали възгледите, наречени ортодоксални (по-подробно за това в гл. 15).

В книгата се говори за лъжеучители, които проникнали в християнската община (1:3–4). Авторът твърди, че отхвърлили Христос, но не е ясно как е възможно това, след като лъжеучителите принадлежали към християнската църква. Възможно е авторът, подобно на автора на Посланията на Йоан, да е смятал, че всеки, който вярва в нещо съществено различно от него, не е истински християнин.

Повечето нападки на автора са свързани с разпътството на лъжеучителите и неправедния им начин на живот. Те се държат като „безсловесни животни“ (1:10), „нечестиви [са] във всичките си дела“ (1:15), те са „роптатели, ... чиито уста говорят надути думи; и са лицеприемци заради облага“ (1:16). Те „блудстват и налитат на друга плът“ (1:5–7) като жителите на Содом и Гомора. От тези нападки е трудно да се разбере какво учение са проповядвали тези хора: в обвиненията не се казва почти нищо по същество. Казва се само, че са „безводни облаци, от ветрове разнасяни; есенни дървета, безплодни, дваж умрели, изкоренени; свирепи морски вълни, които изхвърлят своите срамотии; блуждаещи звезди, за които е запазен мракът на тъмнината навеки“ (1:12–13).

Във всеки случай авторът усеща, че от тези хора, „които нямат дух“, произтича опасност за неговата община. Лъжеучителите, според него, трябва да разберат какво се случва с онези, които се противопоставят на Господа и отклоняват от пътя Неговите хора. За такива е опасно да се изправят пред Божия съд, където те, „подложени на наказанието на вечния огън“, ще бъдат „дадени за пример“ (1:7).

Невъзможно е да се установи кога точно е написана книгата. Изследователите я датират приблизително към края на I век.

(Следва)