ПРЕВОД: Gemini 3.1 Pro
РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ
ЦЕЛИЯТ ТЕКСТ В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“: ТУК
7.
Сега пак ще ми бият проклетите инжекции. Докторе, заклевам ви! От тях се става... само в ръката... какво? Боже! Нима съм победил?! Ще ми слагат инсулин, за да ям и да спя по-добре. Не искам да спя! Живот без сън! Аха, моята тайна. Моя. Дупчете, докторе, и бъдете снизходителен, аз ви обичах. Боли! Боли ме де.
Ах, какво неприятно състояние. Лечение, няма що! Изяждат захарта в кръвта. Да не би да ви е малко от друго място! Ето, ние и от Куба купуваме, защото ако не купим ние, кой ще я купи? Но защо ви е кръвната ми захар? А? Защо я излапвате? Колко сте ненаситни все пак! Имам там бели и червени телца, а как ли им е без захар? Никак! Ще измрат телцата без захар, за пукнат грош ще си отидат. И все тази тръстика. И цвекло, цвекло! Боже, колко ми се яде. Да ям, дайте ми да ям! Ето я кубинската захар. Двадесет бучки и всичко е безплатно. Благодаря ви, далечни кубински приятели! Да живее тръстиката и цвеклото! Захар, много захар и изобщо изобилие от продукти. Това е хубаво, но аз изядох цялото изобилие, трябва да помоля роднините. Да донесат още. Пашка, паразитът, е в командировка, пие. Нищо, като не идва при мене, ще го докарат ей така, паразита, тук, в отделението с диагноза хроничен алкохолизъм. Тук ще се срещнем, тук ще си поговорим от душа. Казват, че съм преживял шок. И докторът го казва, а щом той го казва, значи не е истина. Не е имало никакъв шок, нищо не е имало.
Как може да четете тук? Тук трябва да се мисли, не да се чете. Трябва да се чете в трамвая и в метрото. Но там те блъскат, там навсякъде нещо умуват. Тогава добре, четете, бог да е с вас. А аз няма да чета, ще изляза, ще седна в метрото, нека ме блъскат, и ще прочета всичко в метрото. Цялата енциклопедия, и ще зная всичко. Например, какво е ятаган? Не знаете ли? Много сте глупави наистина! Като хвърлиш ятагана, той се връща при тебе. Разбрахте ли!
– Знаете ли как един поп претрепал попадията?
– Я вървете по дяволите с вашия поп! На мене сестрата пети ден ми търси вената, а той – поп, та поп.
За безумството на храбрите пеем песен. А просто за безумството – не. Защо? Според мене, колкото е по-кратко, толкова е по-добре.
За безумството на храбрите пеем песен. Ето такава например:
„Нищо не зная,
нищо не виждам,
на никого нищо няма да кажа,
ха-ха-ха-ха.“
Не! Това го беше написал един свидетел в протокола и му лепнаха 15 денонощия за политическо хулиганство.
Докараха някакъв човек и право при Чумата. Казват, че бил професор, и разправя гадости за делфините. Всички се хилят. Мръсници. Не бива така, болен човек е все пак. Трябва да се поговори с него.
– Вие професор ли сте?
– Да, аз съм ихтиолог лингвист.
– Нищо, ще ви мине. Ще ви понадупчат с инжекции и ще ви мине.
– Светът е на ръба на катастрофа.
– Е, тогава сигурно ще трябва да поговорите с началника на Вселената.
– Ама разберете! Делфините са по-висши от нас по разум, те ще направят нещо ужасно, дори не може да се предвиди какво! О, боже!
Не, трябва да поговоря с главния лекар. Нека наистина го понадупчат. Болен човек е все пак. С изкуствена челюст. Говори за някакви електроди. Трябва да поема шефство над него, иначе ще го надупчат до смърт. Откачалки проклети. Сърбачи и мляскачи, а той няма с какво да мляска. Освен това трябва да го полекуват с антабус, мирише на алкохол. Отивам при доктора.
Знаете ли, един човек намерил фамилията си в един справочник. Тя е доста рядка. И ето че тази фамилия убила някакъв княз и била анатемосана до дванадесето коляно. Той – този човек – бил точно дванадесетият. Застрелял се. Пресметнал и се застрелял. А после роднините разбрали, че онази фамилия се пишела с „е“, а на самоубиеца с „я“. Станала грешка. Но човек се учи от грешките си. Не си струва да се застреляш заради някакви князе. Заради жени – може, и заради съдбата на света, но заради князе е някак си е глупаво. По-добре... не, все същото е. Да! И още нещо! Той не бил дванадесетият, а тринадесетият. Жалко. Отишъл си човекът за нищо. Колко много несправедливост има все пак на този свят.
Човекът с изкуствената челюст дрънкаше вече пълни глупости. За някакъв делфински ултиматум. И виеше. Преместиха го, разбира се, долу, при буйните. Жалко! Ще помоля лекаря за снизхождение. Все пак той ме обича. Или е свикнал с мене. Не, обича ме, разбира се, че ме обича. Иначе защо не ме пуска да си отида? Ще го помоля.
При нас има един антисемит. Не явен, а прикрит. Но видях как гледаше Мишка Нехамкин в гръб. Какъв поглед само! И гестаповец би завидял на такъв поглед.
Слава богу! Сбъркал съм. Просто през нощта Мишка се изпикал върху него. Затова гледал така. Ами да, как да гледаш при това положение. Ама и този Мишка. Така ли постъпват интелигентните хора? Да се изпикаеш върху жив човек, че и болен на всичкото отгоре. Ай-ай-ай. Пък се води член-кореспондент на някакво списание.
Всички тичат към прозорците и крещят. Какво крещят? Нали по това време трябва да се пази тишина. Ще дойде главният лекар и всички ще си изпатят. Да! Точно така ще завърши всичко.
Някой влезе. О, какво е това! Какво е това?! Някакви хора, не, не са хора. Някакви зловещи същества, приличащи на риби. Сигурно са от първо отделение. Не може да бъде! Дори там не държат такива. Някакъв зловещ маскарад. Но не, те се усмихват, разтвориха широко всички входове и изходи, идват към нас и с някакви чудновати гласове четат нещо. За нас. Ние сме свободни!
„С постановление на всички разумни...“ Нима? Да живее! Не може да бъде!
Не може всичко да бъде „да живее“. Трябва поотделно. Всички се прегръщат. А човекът с изкуствената челюст плаче и казва:
– Аз предупреждавах, направих всичко възможно.
А съществата го потупват по гърба и по-надолу – някои от плавниците им са разположени ниско. Но го потупват ласкаво. И другите потупват. И всички се смеят.
Разбрах всичко. Това са те, те. Те, които са дошли да изчистят света за тези, които ще долетят. Да им го дадат за училища. А може би те са долетелите. И всичко е като при мене: живот без сън – не като наказание, а като благо. Моя мисъл!
– Аз също, аз също ви помогнах! – крещя аз. Някакво същество ме потупва по инжектираните места и се усмихва с огромна ослепителна усмивка. Ама това са делфини, чел съм за тях и съм виждал снимки. Те са! Значи професорът наистина е професор! Как можах да пропусна това при моята проницателност. Благодаря ви! Благодаря ви, скъпи мои делфини, скъпи мои китове!
Казаха ми, че китовете не са се качвали – големи са и са долу, в първо отделение. А наоколо – музика, салют от 56 залпа, колкото са годините ми.
Благодаря ви, благодаря! Случи се! И делфините се оказаха по-великодушни, отколкото заплашваха. На никого не направиха нищо и дори отмениха първата точка. Пийте, пийте, работници на науката! Сега може. Ние сме свободни! Колко хубаво е все пак да се чувстваш здрав човек, и всички да го знаят.
Епилог
На брега на океана и покрай бреговете му, по водата и под водата бродят някакви тихи същества. Някои от тях понякога изкрещяват нещо или започват да се мятат в истерия. Но, като цяло, са тихи. Към тях непрекъснато плуват делфини и те ги галят по гърбовете или пък делфините галят тях. И съществата позволяват на делфините да се качват на гърба им и да ги гъделичкат под мишниците, и дори се усмихват, сякаш им е приятно. А може би наистина им е добре!? Кой знае?...
Край, 1968 г.
Няма коментари:
Публикуване на коментар
Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.