ДМИТРИЙ БИКОВ / СТО ЛЕКЦИИ ЗА РУСКАТА ЛИТЕРАТУРА НА ХХ ВЕК / АНДРЕЙ ПЛАТОНОВ, „ОТ ПОЛЗА“

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: Gemini 3.1 Pro

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

АНОТА­ЦИЯ, ПРЕДИСЛОВИЕ, ОТ АВТОРА

1900 г. – 1910 г. - ЛЕОНИД АНДРЕЕВ, „МЪЛЧАНИЕ“ / ДМИТРИЙ МЕРЕЖКОВСКИЙ, „ВЪЗКРЪСНАЛИТЕ БОГОВЕ. ЛЕОНАРДО ДА ВИНЧИ“ / МАКСИМ ГОРКИЙ, „НА ДЪНО­ТО“ / ВАЛЕРИЙ БРЮСОВ, „URBI ET ORBI“ / АНТОН ЧЕХОВ, „ВИШ­НЕВА ГРАДИНА“ / АЛЕКСАНДР КУПРИН, „ДУЕЛ“ / МАКСИМ ГОРКИЙ, „МАЙКА“ / ФЬОДОР СОЛОГУБ, „МАЛКИ­ЯТ ДЕМОН“ / МИХАИЛ КУЗМИН, „АЛЕКСАНДРИЙСКИ ПЕСНИ“ / СБОРНИКЪТ „ВЕХИ“

1910 г. – 1920 г. - НАДЕЖДА ТЕФИ, “ХУМОРИСТИЧНИ РАЗКАЗИ“ / АЛЕКСАНДР БЛОК, “НОЩНИ ЧАСОВЕ“ / АННА АХМАТОВА, „ВЕЧЕР“ / АНДРЕЙ БЕЛИЙ, „ПЕТЕРБУРГ“ / ВЛАДИМИР МАЯКОВСКИЙ, “ОБЛАК В ГАЩИ“ / ИВАН БУНИН, “ГОСПОДИНЪТ ОТ САН ФРАНЦИСКО“ / АЛЕКСЕЙ ТОЛСТОЙ, “ЕГОР АБОЗОВ“ / БОРИС ПАСТЕРНАК, “СЕСТРА МОЯ - ЖИВОТ“ / ВАСИЛИЙ РОЗАНОВ, “АПОКАЛИПСИС НА НАШЕТО ВРЕМЕ“ / ЗИНАИДА ГИПИУС, “ПЕТЕРБУРГСКИ ДНЕВНИЦИ“

1920 г. – 1930 г. - ЕВГЕНИЙ ЗАМЯТИН, “НИЕ“ / НИКОЛАЙ ГУМИЛЬОВ, “ШАТРА“, „ОГНЕНИЯТ СТЪЛБ“ / НЕОБИЧАЙНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА ХУЛИО ХУРЕНИТО“ / ВИКЕНТИЙ ВЕРЕСАЕВ, „В БЕЗИЗХОДИЦА““ / ИСААК БАБЕЛ, „КОНАРМИЯ“ / СЕРГЕЙ ЕСЕНИН, „ЧЕРНИЯТ ЧОВЕК“ / МИХАИЛ БУЛГАКОВ, „ДНИТЕ НА ТУРБИНИ“ / ЛЕОНИД ЛЕОНОВ, „КРАДЕЦ“ / ОСИП МАНДЕЛЩАМ, „ЕГИПЕТСКА МАРКА“ / БОРИС ПИЛНЯК, „МАХАГОН“

1930 г. – 1940 г. - МАРИЕТА ШАГИНЯН, „ХИДРОЦЕНТРАЛА“ / ИЛЯ ИЛФ И ЕВГЕНИЙ ПЕТРОВ, „ЗЛАТНИЯТ ТЕЛЕЦ“

СТО ЛЕКЦИИ ЗА РУС­КАТА ЛИТЕРАТУРА НА ХХ ВЕК в БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ

1930‑те

АНДРЕЙ ПЛАТОНОВ

„ОТ ПОЛЗА“, 1932 г.

Годината е 1932. В списание „Червен нов живот“ („Красная новь“) излиза повестта „От полза“ на Андрей Платонович Климентов, познат с псевдонима Платонов.

Днес тази повест е известна най-вече с това, че в полето на страниците ѝ другарят Сталин написал „Мръсник“ („Сволочь“). Тъй като екземплярът с изписаното „мръсник“ не е запазен, има версия, че там пишело „талантлив мръсник“ или дори „талантлив, но мръсник“. Във всеки случай книгата предизвикала не случайно реакция. Мнозина прочели „От полза“ именно защото била белязана с подобна резолюция. Има дори едно великолепно стихотворение на московския поет Дмитрий Филатов как съвременен автор мечтае за резолюция от Сталин и успява да му прехвърли някак творбата си в отвъдното: „Гениалният баща прелисти в полунощ труда на героя, но вместо мръсник написа браво”. И това е много точно казано, защото подобно отношение на Сталин също трябва да се заслужи.

Какво толкова успял да направи Платонов в повестта си от 1932 година, която, общо взето, прекършва литературната му съдба, че да предизвика подобна реакция у вожда? Това е още по-удивително, защото, докато пишел произведението, Платонов го давал на Фадеев, който по това време ръководел списание „Червен нов живот“ и писателския живот. Давал я за прочит и на поне десетина редактори и критици. Всички били във възторг. Когато през 1933 г. Фадеев започва да се разкайва и да говори: „Как можахме да пропуснем, другари, клеветническото посегателство на кулашкия помагач Платонов!“ – а това става в разгара на колективизацията, като в повестта се споменава статията „Главозамайване от успехите“, – Платонов пише и до Сталин, и до разни други хора, влиятелни литературни чиновници, като във всички тези писма се опитва да обясни: „Другари, може да съм написал грешно произведение, признавам си. Но не мога да напиша лъжливо произведение. Аз не съм вредител на съветската власт. Другарят Фадеев чете произведението ми и го препоръча за печат. За него се бориха две издания – „Нов свят“ (“Новый мир”) и „Червен нов живот“, и в крайна сметка „Червен нов живот“ го отпечата. Другари, сигурно е станала някаква грешка!“. Платонов се опитва да бъде чут, макар че не обвинява никого, а поема цялата вина и отговорност върху себе си.

Андрей Платонов

Тук наистина се получил парадокс. Стилът на Платонов изглежда понякога подигравателен, какво да се прави. Юрий Левин, забележителен руски структуралист, описва много подробно механизмите за изграждане на този стил. Евгения Вигилянская има великолепна статия за това как функционира стилът на Платонов: от цяла поредица възможни синоними се избира стилистично най-екстравагантният, най-отдалеченият от нормата. Да речем, вместо изречението „Отидох в бирарията“ се получава „Отправих крачки към заведението, където дават бира“, условно казано. Изреченията на Платонов могат да бъдат преведени винаги на човешки език, но думите са някак си разместени, стоят под ъгъл една спрямо друга. Понякога това създава комичен ефект. Например, в дисертацията на Аня Герасимова, днес известна като Умка, за природата на смешното у обериутите, е отбелязано съвсем правилно, че обериутите не целят умишлено създаването на комичен подтекст, той възниква случайно, защото думата се лишава от обичайния си стилистичен цвят и се появява в цялата си голота. Абсолютно същото е и у Платонов, думите са просто изтръгнати от обичайния контекст, в резултат от което се получава откровено комичен ефект, който, между другото, е за първи път изпробван истински именно в повестта „От полза“.

По принцип „От полза“ не е изобщо смешно произведение. Това е класически жанр на Платонов – пътешествие с открито сърце, спомняте ли си подзаглавието на „Чевенгур“? Пътува един „душевен бедняк“, както го нарича той, душевен в смисъл, че е надарен с душа, но и в смисъл, че страда от известна душевна нищета, защото му липсват болшевишка категоричност и твърдост, а вместо това има съмнения, има известна сладникавост, както подчертава авторът, „приблизително казано, от захар, разтворена в урина“, също жестока формула. Той просто обикаля из местата на социалистическото строителство и колективизацията, оценява случващото се без сянка на насмешка, но, разбира се, това звучи изключително смешно: „Пътникът сам съзнаваше, че е направен от телешкия материал на дребния предпазлив мужик, че е произлязъл от капитализма и благодарение на това няма правилно съзнание нито за егоизма, нито за самоуважението. Приличаше на полски паяк, от когото е извадена индивидуалната, хищна душа, когато това вехто животинче се носи през пространството единствено от вятъра, а не по волята на живота. И все пак имаше моменти от времето на съществуването на този човек, когато сърцето му изведнъж трепваше и той със сълзи на очи, с искреност и слабохарактерност се изправяше в защита на партията и революцията в забутаните села на републиката, където все още живееше кулакът и ядеше косвено бедняците.“ Това е смешно: „ кулакът ядеше косвено бедняците“. Но ако се преведе на обикновен език, без тази стилистична отдалеченост, бихме казали „където кулакът пречеше на бедняците“. Съвсем нормално. Абсолютно същото е и със „с искреност и слабохарактерност се изправяше в защита на партията и революцията“. Думата слабохарактерност би могла да се замени. Или отбелязанонто от Левин стилистично излишество: „носи се през пространството единствено от вятъра“. По-просто е да се каже „носи го вятърът“, но не – той се носи през пространството. Левин дава пример: „отвори вратата към пустотата на живота“. Защо не може просто да се каже „отвори вратата“? Но именно това стилистично излишество създава едновременно и известен квазибюрократизъм на тази проза, намек за нейните бюрократични корени, определена ирония по отношение на онзи стил, на който се опитва да говори мислещото селячество. Същевременно това поставя всичко казано в един по-широк контекст, в по-широко пространство. Това е като цяло свят, видян за първи път. Човекът вижда за първи път света и се опитва да изрази косвено, криво, прекомерно своите представи за него.

Разбира се, светът на Платонов е свят на чудаци, клетници, понякога идиоти, но това е свят на хора, които са твърди и добронамерени по своему. Кондров – главният герой на „От полза“, е председател на колхоз, бивш червеноармеец. Отличава се с това, че не изпълнява указанията от района, защото тези указания от района по правило изпреварват живота:

„Кондров действаше без никакъв страх и без да се оглежда, въпреки постоянно заплашващия го пръст от района:

– Внимавай, Кондров, не задържай устремената към бъдещето беднота! Вдигай темпото на пълна историческа скорост, невернико нещастен!

Но Кондров знаеше, че темпото трябва да се развие в бедняшката класа, а не само в личното настроение; хората от района пък бяха приели личното си настроение за всеобщо въодушевление и се бяха втурнали толкова далече напред, че отдавна се бяха скрили от малоимотното селячество зад полския хоризонт.“

Това е забележително по своята точност определение за замазване на очи, което се ръководи винаги от желанието да се угодничи.

В резултат от това, когато излиза статията „Главозамайване от успехите“ – а Сталин много се гордеел с тази статия, след малко ще обясним защо, – Кондров реагира така:

„И все пак Кондров извърши недостоен за него факт: в деня, когато дсойде статията на Сталин за главозамайването, при Кондров се отби по текуща работа предрикът (съкр. от председател на районния изпълнителен комитет – бел. прев.). В този час Кондров седеше на дървената обковка на кладенеца и ликуваше от истинска радост, без да знае какво да направи по-напред – да се хвърли в снега или да се заеме веднага със строителството на слънцето, – но трябваше непременно и да омалее веднага от своето сбъднало се щастие.

– Какво си се разбучал? – попита го неосведоменият предрик. – Направи ми едно отчетче...

И тогава Кондров уви юмрука си с вестника и направи с него един удар в ухото на предрика.“

Това, разбира се, е предадено много смешно. Предрикът е председател на районния комитет, който изисква непрекъснато от него отчетчета, разбирате ли, бюрокрация! Но кое е истински интересното тук? Интересното е, че Сталин очаква съвсем друга реакция на статията си „Главозамайване от успехите“, която реакция трябва да е по правило възторжена. Разполагаме с един забележителен документ – романът на Шолохов „С кръв и пот“, който по-късно е преименуван от съображения за благоприличие на „Разораната целина“. Какво има в този роман? Пред Шолохов бил поставен директен ултиматум: ще му разрешат да отпечата прочутата огромна седма част на „Тихият Дон“, третата книга за Вешенското въстание, само ако напише нещо за селяните от колхозите, ако създаде епос за усвояването на целините. Със скърцане на зъби Шолохов започва да пише първия том на „Разораната целина“, но го написва съвсем под всякаква критика. Книгата е напълно пародийна, да вземем например сцената, в която комсомолецът агитатор разказва как изтезават комунистите в чужбина, а всички колхозници слушат и ридаят. Но в нея има един важен момент, Шолохов знае как да се хареса на вожда. Той показва как всички селяни ликуват като прочитат статията „Главозамайване от успехите“. Сталин бил искрено убеден, че именно публикуването на тази статия направило колективизацията възможна и предотвратило масовите селски бунтове. Разбира се, статията „Главозамайване от успехите“ коригирала някои особено жестоки крайности, но само за да може след това да се започне просто с трошенето на кости. Естествено, това била абсолютно измамна статия, измамна реторична фигура.

На Сталин му се привидяло, че Платонов се гаври с главния му принос в колективизацията. Стилът на Платоновата книга му се сторил подигравателен от началото до края, въпреки че Платонов разказва точно за това как Сталин със своите статии и със своята воля се бори с местните изкривявания. Там има дори термин „изправяния“, които се появяват благодарение на Сталин. Кондров казва: „Всяка дума хрущи в ума, четеш – и сякаш пиеш прясна вода: само другарят Сталин може да го каже така!“ – и на Сталин това му прозвучало като подигравка. Доколко това било наистина подигравка, е много трудно да се каже. Да не забравяме, че главният обект на Платоновата сатира не е колективизацията като такава. Страшно е да се каже, но още в „Изкоп“, написан през 1922 година, той казва всичко за социалистическото строителство. Дори още в „Епифанските шлюзове“ се казва, че пробили някакъв водоносен слой, че сега всичко ще изтича в бездната, че народът е проиграл вече своята утопия и на нейно място е дошло чудовищно насилие.

Сега, щом няма друг път, той се опитва да разбере честно колективизацията. Първо, наистина мрази искрено кулаците. Там има един страшен кулак, който уморява нарочно конете, за да не ги предаде на колектива, доста отвратителен образ. Бедняците будят у автора горещо съчувствие. Единствените, които предизвикват омразата му, са хората, които говорят с бюрократични фрази; хората, за които човекът не съществува, а съществуват само леви и десни уклони, отчети, първостепенни и второстепенни опасности. Там има един герой, който заради слабото си сърце е поставен да се бори с второстепенните опасности, до първостепенните не го допускат.

Общо взето, всичко това е, разбира се, доста козметична ирония. Това е ирония по отношение на външните доста второстепенни белези на страшното ново време. Разбира се, Платонов не си позволява да удари с пълна сила. Той говори само за това, че новата утопия, която е разгърната в името на човека, всъщност игнорира човека. „От полза“ е ключов израз. Какво значи „от полза“? Кондров през цялото време повтаря: „Това ни е от полза“. От полза ни е това, което се съобразява поне малко с нашите интереси, а всичко останало не ни е от полза. Платонов се опитва да покаже, че бясната, трескава работа е напразна работа, защото не взема предвид човека. Но с идеята е съгласен, възхищава се от идеята за колективния труд, в колхозите вижда прекрасен пример за саможертва, за работа, за каквото се сетите. Ето това Сталин не отчел, а може би просто още от самото начало разбрал, че това е добър текст. Аз дори бих рискувал да кажа, че това е гениален текст. И точно с това е потенциално опасен. Опасен е и защото в него се е запазил духът на двадесетте години, на онези безумни народни агитатори, мечтатели, които в повестта на Пилняк „Махагон“ спят в разрушената църква, защото няма къде другаде. Хора, които са дали всичко, изгубили са всичко и са се оказали ненужни по времето на НЕП-а. Ето тази мисъл на Платонов, разбира се, е можело да не се хареса.

„От полза“ е само начало на кръстния път на Платонов. След това, разбира се, списание „Червен нов живот“ вече не го публикувало. Успял да отиде все пак в командировка в Средна Азия и да напише забележителната повест „Джан“, както и да отпечата няколко очерка за строителството в същата Средна Азия. По-късно работил в много бързо унищоженото списание „Литературен критик“, чиято редакция била разтурена през 1939 г. Но Платонов успял да напише там цяла книга с бележки, „Записки на читателя“, която стигнала дори до печатарски набор, но не била отпечатана. Понякога по чудо се появявали негови разкази („Река Потудан“, „Третият син“, „Фро“), но общо взето, Платонов бил зачеркнат от литературата чак до Великата отечествена война. Синът му бил арестуван по скалъпено обвинение и освободен едва когато бил вече безнадеждно болен от туберкулоза. От него всъщност се заразил Платонов и също починал седем години по-късно.

С това животът му приключил. Остава само да се изумяваме, че успял да живее и да пише някак си в тази ситуация, да доживее до 1951 година. Това е чудо на някаква невероятна вътрешна устойчивост! Когато четем последните текстове на Платонов, например пиесата му „Ноев ковчег“ или последния му недовършен роман „Щастливата Москва“, забелязваме вероятно в тях черти на истинско безумие. Сигурно го е имало наистина, но това безумие било предизвикано главно от един страшен когнитивен дисонанс. Най-съветският, най-искреният от съветските писатели се оказал ненужен и преследван от съветската власт. Единственият човек, който вярвал в народната утопия, се оказал нейна първа жертва. Това е може би един от най-страшните парадокси на руската литература през XX век.

– Какви били отношенията на Платонов с Пилняк и защо написали заедно „Че-че-о“?

Не само „Че-че-о“, написали заедно и пиесата „Четиринадесет червени колиби“. По принцип били приятели. Като литератори нямат нищо общо, нека бъдем откровени. Веднъж попитали Еренбург какво общо имат Евтушенко и Вознесенский. Той отговорил: „Какво общо имат двама нощни пътници, вързани от разбойници за едно дърво? Дървото им е общо“. Общото между двамата било това, че ги преследвали. А що се отнася до останалото, Пилняк е, разбира се, много по-малко дълбок писател, у него го няма езиковто чудо, макар че е добър, истински писател.

Какво свързва изобщо Платонов с руската класическа литература? Чувството за едно дълбоко колективно безсъзнателно, което не може да бъде формулирано. Народът иска да се превърне в плазма, която е силно наелектризирана, вдъхновена от велика идея. Народът иска да премине в някакво ново състояние на материята, мечтае страстно за Чевенгур, иска да се изтръгне от рутината и да се превърне в нещо друго. Чевенгур е особено състояние на одухотворения народ. Неслучайно най-добрият военен разказ на Платонов се казва „Одухотворени хора“.

И Платонов е обсебен цял живот от тази идея. За кратко време революцията превръща хората във възторжена, одухотворена маса. Ужасът е там, че на началството това изобщо не му е нужно. Началството убива утопията, защото не е в състояние да управлява такъв народ. На него не му трябва вдъхновен народ, на него му трябва отчетче. Това е темата, която Платонов усещал, която Пилняк разбирал, както я разбирала и цялата голяма руска литература.

(Следва)