ДМИТРИЙ БИКОВ / СТО ЛЕКЦИИ ЗА РУСКАТА ЛИТЕРАТУРА НА ХХ ВЕК / БОРИС ПИЛНЯК, „МАХАГОН“

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: Gemini 3.1 Pro

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

АНОТА­ЦИЯ, ПРЕДИСЛОВИЕ, ОТ АВТОРА / ЛЕОНИД АНДРЕЕВ, „МЪЛЧАНИЕ“, 1900 г. / ДМИТРИЙ МЕРЕЖКОВСКИЙ, „ВЪЗКРЪСНАЛИТЕ БОГОВЕ. ЛЕОНАРДО ДА ВИНЧИ“ / МАКСИМ ГОРКИЙ, „НА ДЪНО­ТО“ / ВАЛЕРИЙ БРЮСОВ, „URBI ET ORBI“ / АНТОН ЧЕХОВ, „ВИШ­НЕВА ГРАДИНА“ / АЛЕКСАНДР КУПРИН, „ДУЕЛ“ / МАКСИМ ГОРКИЙ, „МАЙКА“ / ФЬОДОР СОЛОГУБ, „МАЛКИ­ЯТ ДЕМОН“ / МИХАИЛ КУЗМИН, „АЛЕКСАНДРИЙСКИ ПЕСНИ“ / СБОРНИКЪТ „ВЕХИ“ / НАДЕЖДА ТЕФИ, “ХУМОРИСТИЧНИ РАЗКАЗИ“ / АЛЕКСАНДР БЛОК, “НОЩНИ ЧАСОВЕ“ / АННА АХМАТОВА, „ВЕЧЕР“ / АНДРЕЙ БЕЛИЙ, „ПЕТЕРБУРГ“ / ВЛАДИМИР МАЯКОВСКИЙ, “ОБЛАК В ГАЩИ“ / ИВАН БУНИН, “ГОСПОДИНЪТ ОТ САН ФРАНЦИСКО“ / АЛЕКСЕЙ ТОЛСТОЙ, “ЕГОР АБОЗОВ“ / БОРИС ПАСТЕРНАК, “СЕСТРА МОЯ - ЖИВОТ“ / ВАСИЛИЙ РОЗАНОВ, “АПОКАЛИПСИС НА НАШЕТО ВРЕМЕ“ / ЗИНАИДА ГИПИУС, “ПЕТЕРБУРГСКИ ДНЕВНИЦИ“ / ЕВГЕНИЙ ЗАМЯТИН, “НИЕ“ / НИКОЛАЙ ГУМИЛЬОВ, “ШАТРА“, „ОГНЕНИЯТ СТЪЛБ“ / НЕОБИЧАЙНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА ХУЛИО ХУРЕНИТО“ / ВИКЕНТИЙ ВЕРЕСАЕВ, „В БЕЗИЗХОДИЦА““ / ИСААК БАБЕЛ, „КОНАРМИЯ“ / СЕРГЕЙ ЕСЕНИН, „ЧЕРНИЯТ ЧОВЕК“ / МИХАИЛ БУЛГАКОВ, „ДНИТЕ НА ТУРБИНИ“ / ЛЕОНИД ЛЕОНОВ, „КРАДЕЦ“ / ОСИП МАНДЕЛЩАМ, „ЕГИПЕТСКА МАРКА“

СТО ЛЕКЦИИ ЗА РУС­КАТА ЛИТЕРАТУРА НА ХХ ВЕК в БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ

1920‑те

БОРИС ПИЛНЯК

„МАХАГОН“, 1929 г.

През 1929 г. най-шумното произведение в руската литература, колкото и да звучи странно, е повестта на Борис Пилняк „Махагон“, заради която е подложен на гонения. Изключително символично е именно това, че главното произведение на 1929 г. не е някой най-добър роман или някоя най-разтърсваща поема. Тази година не дала никакви особено добри поеми и романи, а това произведение, заради което най-шумно преследват неговия автор, по онова време председател на Московския съюз на писателите и един от най-популярните и плодовити творци, който към този момент е издал вече три романа, подготвя се за печат негов шесттомник и непрекъснато излизат негови сборници с разкази.

Борис Пилняк (истинската му фамилия е Вогау, произхожда от немски колонисти, а Пилняк е псевдоним, който взема през 1916 г.; „пилняк“ означава дърворезач, човек, който разрязва, или, както би казал Вознесенский, оголва същността на нещата) не е вероятно най-добрият писател на двадесетте години, но със сигурност е най-плодовитият и най-обсъжданият, защото го ругаят непрекъснато. Ругаят го по-гръмогласно от когото и да било. Дори Маяковский, който по принцип харесвал винаги младите гласове и обичал тези, които са подложени на гонения, му надписва една книга: „На Пилняк – от вглеждащия се“. И ето че се е вглеждал, а през 1929 г. се включил шумно в гоненията срещу него. За какво го преследвали всъщност? По това време Маяковский пише, че не е чел разни там „Махагони“ и няма намерение да ги чете, но знае, че пролетарската литература е оръжие, и този, който издава произведенията си при буржоата, им предава своето оръжие.

Вината на Борис Пилняк била само в това, че не напечатал „Махагон“ в Русия, а го издал в „Петрополис“ през лятото на 1929 г. „Петрополис“ е руско издателство в Германия, което публикувало руска класика и произведения на доста други автори. Но ето че през 1929 г. Пилняк просто попаднал под ударите на режима. Онова, което било напълно естествено за 1922-ра, дори за 1924 г., нека не забравяме, че „Сестра моя – живот“ излязла в издателството на Гржебин именно в Берлин, а след това книгата проникнала някак си в Русия и в това никой не виждал нищо лошо, онова, което било напълно легално за вестник „Накануне“, онова, което било позволено през 1924 г. в списание „Россия“, било вече абсолютно недопустимо през 1929 г. Идеологическото прозорче се затръшнало пред очите на всички и две жертви на тази кампания станали през 1929 г. Евгений Замятин, който издал в чужбина и в няколко превода романа „Ние“, и Борис Пилняк. Замятин доста бързо написал писмо до „скъпото правителство“ с молба да му разрешат да напусне Съветския съюз, след като не може да бъде издаван нито в Русия, нито зад граница. И го пуснали, без да го лишат от гражданство. Това бил последният такъв случай, на Булгаков вече му отказали и той разбрал своевременно, че наистина е по-добре да оттегли своята молба.

Борис Пилняк

Що се отнася до Борис Пилняк, той се отървал през 1929 г. с лека уплаха. Поразително е изобщо какво си позволявал, както би казал Пастернак. През 1926 г. той публикувал в списание „Новый мир“ „Повест за неугасената луна“ за убийството на Фрунзе, фактически за това как го тласнали към една ненужна и опасна операция. Повестта била махната от списанието, безпрецедентен случай, а вместо нея в препечатания тираж била публикувана повест за борбата с бандитите в Средна Азия, която днес се помни само благодарение на този факт. Що се отнася до Полонский, редактора на „Новый мир“, тази политическа грешка му била натяквана още много дълго време, включително от лефовците. Но тогава прощават на Пилняк и Полонский и - удивително нещо, излязло специално постановление за въпросната „Повест за неугасената луна“, но без никакви последствия и за двамата автори. През 1929 г. на Пилняк вече му се наложило да напусне Съюза на писателите и да се откаже от пълномощията си на негов ръководител, но отново нямало други последствия. Истинската катастрофа се стоварила върху него едва през октомври 1937 г., когато го арестували, а през 1938 г. го разстреляли като японски шпионин заради старата му книга за пътуване до японските острови, която е, впрочем, забележителна. Като цяло, гоненията от 1929 г. били все още сравнително вегетариански, както казвала Ахматова, но били вече много важен прецедент. Да публикуваш зад граница се смятало вече за измяна от страна на руския писател.

Що се отнася до повестта „Махагон“, тя била включена по-късно съвсем спокойно от Пилняк в романа „Волга се влива в Каспийско море“, който израснал от нея така, както от Платоновия „Произход на майстора“ израснал „Чевенгур“. Това не предизвикало никакви упреци от страна на читателите и критиката и изобщо никой, колкото и да е странно, не съзирал нищо подривно в повестта, макар че такова има и сега ще се опитаме да разгледаме в какво точно се състои то.

Пилняк дал, разбира се, не от хубаво творбата да бъде издадена в Германия. В Русия през 1929 г. тя неминуемо би предизвикала, ако не скандал, то поне сериозна, съвсем не безобидна кампания за идеологическа проработка (публично заклеймяване – бел. ред.). Какъв е всъщност проблемът? Защо в крайна сметка тази творба коства на Пилняк съдбата и литературната му кариера? Тук се наблюдава изобщо нещо доста интересно, защото през 1956 г. Пилняк бил реабилитиран и започнали да го издават отново, но го реабилитирали като човек, а прозата му по някаква причина не била реабилитирана. Издавали я, но не много, започнаха да я печатат основно след перестройката. И дори „Голата година“, най-издавания, най-известния и най-често препечатвания негов роман в Русия, незнайно защо не му донесла нова вълна от слава. Вижте, когато върнали Бабел и Зошченко, когато върнали Леоновия „Крадец“ (преработен лично от автора), всичко това се превръщало в сензация на епохата. Прозата от 20-те години предизвиквала горещ интерес. А ето че по някаква причина към Пилняк не се появил такъв, някак си го позабравили. И мисля, че причината тук не е само в това, че хората деградирали, нито само в това, че литературознанието се съветизирало, не, мисля, че причината се крие и в самия Пилняк. Защото Пилняк е един доста блед клонинг на Андрей Белий, прозата му е хаотична, объркана, не може да се каже, че е особено задълбочена, пълна е с повторения, на места е доста повърхностна и носи белезите на силно изразен бързопис, което е може би добре за импресионизма, но за мисълта, без която прозата не съществува, не е винаги добре. „Махагон“ не е далеч най-лошото му произведение, защото романи като „Соленият хамбар“, или споменатата вече „Волга“, или „О'кей! Американски роман“, носят ужасния отпечатък именно на тази повърхностност. Той сякаш не си позволява да погледне по-дълбоко. Но в същото време някои негови отделни наблюдения, някои отделни мисли са превъзходни. И в този смисъл „Махагон“, въпреки цялата си недоизпипаност, хаотичност и мъглявост, е съвсем нелошо произведение и вероятно бих препоръчал да се прочете, още повече, че там няма общо взето кой знае какво за четене – 32 страници. А заради тези 32 страници животът на Пилняк се пречупил завинаги.

За какво става дума в произведението? То описва Русия, и преди всичко град Углич – градът, където бил убит последният Рюрикович. Това е град, в който се носи постоянно вой, особен звън във въздуха, защото събарят камбаните от църквите. И всеки път, когато някоя камбана рухва на земята, потъва на два аршина в нея. А църквите са страшно много. От този звън е невъзможно да се живее и цялото население на града се намира в състояние на изключително силен нервен стрес. Но същевременно в града има много удивителни паметници на стария бит, и най-вече – това е градът на прочутите майстори на мебели от махагон. И ето че двама братя, родом оттам, братята Бездетови, пристигат в града и започват да обикалят домовете на бившите (изгубилите социалния си статут след революцията – бел. ред.), изкупувайки махагон: маси, бюфети, лампиони, всякакви стари мебели. И през призмата на изкупуването на дървесината се разгръща широка панорама на нещастните бивши хора.

Една стара генералша, за която табуретките, бюварите и огледалата са последен спомен от нейните родители. Тя е съвсем сама, освен нея, старицата, никой не помни вече тези родители. Преди имала наемател, той ѝ плащал и парите ѝ стигали дори за чай със захар. Но този наемател се споминал вече и тя е принудена да разпродава своите стари вещи. Следва един старец, който спи под проскубана шуба от катерича кожа, единственият истински дворянин в града, за когото помнят, че навремето само с един удар на лявата ръка избил седем зъба на едно момче слуга заради някаква непохватност. Сега той е напълно изпаднал безумец, който крещи на всички посетители, а негова далечна родственица разпродава също стари мебели и порцелан, докато той вика: „Не, ние няма да се пазарим с тях! Ще продадем това, което искаме ние, а не това, което искат те!“. И тази жалка надменност е също показана великолепно от Пилняк. Ето и една жена, останала стара мома, която се радва неимоверно на всякакви гости от Москва, слага им масата и се опитва да им се хареса. Изобщо – някакъв жалък полуживот. Наред с тях е Иван, с показателната фамилия Ожогов, който обитава някакви руини, някога бил червен командир, а сега вика, че всичко е свършено, че за него няма място в новия живот и по цели нощи пише стихове за това как сме разпалили световен пожар. Той твърди, че през 1921 г. всичко приключило, свършила нашата свобода и започнала чужда власт. Между другото, много от червените командири така и не се примирили с НЕП-а и не просто ставали крадци, като Векшин у Леонов, а някои от тях се превърнали в напълно декласирани елементи като Ожогов, който спи в сред руини и всичко, което получил за своята вярна служба, е това жалко леговище някъде сред развалините на една някогашна църква. Трябва да отбележим, че на фона на целия този живот Пилняк рисува все чудаци, юродиви, странни фанатици в своята работа, майстори, от които води всъщност своето начало „Махагон“.

Вие, естествено, ще ми кажете много лесно в кое друго произведение широката картина на руския живот била нанизана на история за мебели. Разбира се, това са „Дванадесетте стола“. И Пилняк си присвоява с поразителна лекота всичко, което му падне. Историята със столовете била измислена от Валентин Петрович Катаев, който по онова време, както сам си спомня, бил луднал по теорията за движещия се герой, около движещиь се герой може да се подреди какво ли не. А кой странства? Странства например крадецът, както странства героят на Леонов или този на Каверин, странстват благородните мошеници като Бендер, а може да странства например и изкупвачът. Роалд Дал има един забележителен разказ за пътуващ изкупвач, който обикаля бедняците по селата, издирва всякакви мебели „Чипъндейл“ и понякога открива удивителни съкровища. Но точно тук се крие прелестта на тази забележителна история, махагонът, а по-късно в епилога виноградовският порцелан, е една доста забавна метафора. Какво всъщност става?

В началото и в края на повестта Пилняк (който като цяло не е голям майстор на композицията, какво да се лъжем, пише доста хаотично, но тук всичко му е пресметнато) вмъква доста дълги отклонения. Първото е за руските юродиви, а второто – за майсторите, произвеждащи руски порцелан, след като научава, когато проучва подробно тази история, че руският порцелан не бил копиран от китайския, а бил изобретен от руснаците, също по пътя на, бих казал, гениалното мошеничество, защото го представяли за китайски, но бил виноградовски.

И в тези две отклонения се подчертават кривината, чудатостта, трудният нрав и чепатостта на руския характер, неговото юродство, подчертава се, че тази страна на чудаци и юродиви останала непроменена от XIV век насам, а Пилняк непрекъснато натъртва, че наоколо кухнята е от XV век, обичаите от XVII век, пейзажите от XIV век, нищо не се променя, та сред юродивите се зародили някакви удивителни екзотични занаяти, като амбрата в стомаха на кашалота, за която казват, че е признак на негово заболяване, но въпреки това е единственото нещо в кашалота, което мирише хубаво. Абсолютно същото е и тук, в страшния руски кашалот, сред дивия пейзаж, където, както пише той, до най-близката железопътна линия има 50 версти и там сред цялата тази дивост се зараждат внезапно удивителни, екзотични, неприличащи на нищо друго чудеса. Занаятът на майстора на махагон, занаятът на майстора на порцелан, фолклорът, песента, дивните и причудливи ястия, чудесата на руската кухня. Тоест Русия, според Пилняк, е жесток, разбира се, страшен, разбира се, мърляв и неизменно нисш свят, в който обаче цъфтят несравними с нищо друго екзотични цветя. И трябва да кажем, че подобен образ на Русия през 1929 година бил вече нещо абсолютно неприемливо.

Има едно доста примитивно схващане, че Пилняк се чете трудно. Това не е така. Всъщност Пилняк пише в абсолютно неутрален стил и да се четат някои негови произведения, например „Разказ за това как се създават разкази“, е истинско удоволствие. Е, в „Голата година“ може би има наистина някои скокове в сюжета, а и сюжет като такъв липсва и цари хаос, но в „Махагон“ всичко все още е доста логично. И затова ще цитирам просто някои неща оттам, някои откъси, защото всъщност не са никак лоши. Ето, вижте:

„През 1744 г. директорът на китайския керван Герасим Кирилович Лобрадовский, пристигайки в кяхтинския форпост, приел там в кервана някой си майстор на сребро Андрей Курсин, родом от град Яранск. Курсин, според разказа на Лобрадовский, заминал за Пекин, за да узнае там от китайците тайната на производството на порцелана. В Пекин чрез руски „ученици с ранг на прапоршчици“ Курсин подкупил за хиляда ляна, тоест за две хиляди тогавашни руски рубли, един майстор от богдиханския порцеланов завод. Този китаец показал на Курсин опити за производството на порцелан в празни кумирни на трийсет и пет ли от Пекин. Завръщайки се в Санкт Петербург, Герасим Кирилович Лобрадовский довел със себе си и Курсин, и написал донесение до императрицата за изнесената от Китай тайна на порцелановото дело. Последвал височайши указ за изпращането на пристигналите от Китай хора в Царское село.

Почестите за Курсин били големи, но кражбата му не донесла полза, защото на практика се оказало, че китаецът постъпил коварно, както се съобщавало тогава в един секретен циркуляр. Курсин се върнал в Яранск, боейки се от боя с пръчките. Едновременно с това, на 1 февруари 1744 година, барон Корф сключи в Християния таен договор с Христофор Конрад Гунгер, майстор на порцелан, който се обучавал, както казвал лично, и овладял занаята в Саксония. След като се спазарил с барон Корф, Гунгер дошъл тайно в Русия с руска фрегата, започнал да строи порцеланова фабрика, станала впоследствие порцеланов завод, и поставил началото на опити, като вдигал скандали и се биел с тояга със своя руски помощник Виноградов. Занимавал се безплодно с това до 1748 година, когато бил изгонен от Русия за шарлатанство и непознаване на занаята.

Гунгер бил сменен с руския бергмайстор Виноградов, ученик на Пьотр, безпътен пияница и самороден талант, именно той изградил руското порцеланово производство по такъв начин, че руският порцелан не бил заимстван отникъде и бил чисто изобретение. За родоначалници на руския порцелан трябва да се смятат все пак Курсин, измамен отвсякъде от китайците, и Гунгер, измамен отвсякъде от Европа. И руският порцелан имал своя златен век. По традиция от Дмитрий Виноградов около производството се въртели любители, чудаци, пияници, скъперници; те въртели заводи заедно със светлейшите Юсупови, потомствените дворяни Всеволожки и богородския търговец чудак Никита Храпунов, когото били с пръчки по указ на Александр I заради една статуетка, изобразяваща монах, прегърбен под тежестта на сноп, в който била скрита млада пейзанка. Всички крадели един от друг тайните си, Юсупов – от завода, Кисельов – от Попов, а Сафронов дебнел тайната нощем, крадешком, през една дупка на тавана. Тези майстори и чудаци създали прекрасни неща. Руският порцелан е най-чудното изкуство, украсяващо земното кълбо“.

Ето този огромен, квазиисторически пасаж, пълен с фамилии и дати, който е всъщност абсолютно поетичен по своята природа, този пасаж е всъщност метафора на руската революция. Защото метафората на руската революция е също така доста дълбоко вкопана, руската революция е открадната от германците, от французите, състои се цялата от подмени, целите ѝ не били тези, които били заявени, методите не били тези, които били планирани, но в резултат от това тя дала разцвет на руския дух, украсил със себе си земното кълбо, колкото и ужасно да звучи това. Тя го украсила, разбира се, не само с триумф и не само със своите идеи, но и го осквернила с примери за небивали злодейства. Разбирането на революцията е обаче като за един чуден замисъл, чудна измислица на руския дух... неслучайно книгата със стихове на Цветаева за революцията се казвала „Замисли“. Именно това придава на Пилняк известна енергия на заблуждението, ако се изразим по толстовски, онзи художествен дар, с който е написана творбата.

„Червено дърво“ (на руски „красное дерево“ 'махагон' – бел. ред.) и, разбира се, „червено“ носи тук доста широки метафорични подтекстове. „Червеното дърво“ е руската революция, триумфът на ума на руските чудаци, който няма абсолютно никакво отношение нито към учението на Маркс, нито към европейската мисъл изобщо, това е чудото на руския дух, безсмислен и безпощаден. И именно в това се състои, може би, главният патос на тази повест. Ето защо Пилняк, когато го разпъвали на кръст, само се е подсмихвал спокойно, защото разбирал, че е казал това, което имал да каже. И може би днес от цялото му наследство е останала именно тази творба, точно както, всъщност, и от цялата руска революция останало нейното велико авангардно изкуство, а всичко останало, както казва правилно Иван Ожогов, приключило през 1921 година.

Постъпи въпрос как трябва да се отнасяме към книгата на Пилняк „О’кей. Американски роман“, която, между другото, се преиздава доста често.

Моето отношение към нея е лошо, защото Пилняк не видял нищо от Америка. От Япония видял все пак нещо, но от Америка не разбрал абсолютно нищо. Тръгнал по стъпките на Маяковский, който също видял там главно култа към долара, и по стъпките на Горкий, който не видял нищо друго освен жълтия дявол, освен златото.

Америка се разкрила пред Пилняк като страна на клишетата, но това е така, защото не владеел реално езика. Истинската Америка описали в Русия само Илф и Петров в „Едноетажната Америка“. Точно така и романът за мебелите, трябва да признаем, се получил много по-добре у Илф и Петров, защото на Илф и Петров им било присъщо насмешливо, донякъде дистанцирано и иронично отношение към случващото се, докато Пилняк приемал всичко твърде сериозно.

Знаете ли в какво е тук причината? За да пишеш правилно за руската революция, трябва да си малко външен човек, трябва да си или Джон Рид, дошъл от Америка, или Илф и Петров, дошли от Одеса. А местният човек приема всичко твърде присърце и затова постоянно изпада в истерия, което, впрочем, не бива да засенчва в нашите очи нито смелостта на Пилняк, нито неговата философия.

(Следва)