ДМИТРИЙ БИКОВ / СТО ЛЕКЦИИ ЗА РУСКАТА ЛИТЕРАТУРА НА ХХ ВЕК / ИЛЯ ИЛФ И ЕВГЕНИЙ ПЕТРОВ, „ЗЛАТНИЯТ ТЕЛЕЦ“

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: Gemini 3.1 Pro

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

АНОТА­ЦИЯ, ПРЕДИСЛОВИЕ, ОТ АВТОРА / ЛЕОНИД АНДРЕЕВ, „МЪЛЧАНИЕ“, 1900 г. / ДМИТРИЙ МЕРЕЖКОВСКИЙ, „ВЪЗКРЪСНАЛИТЕ БОГОВЕ. ЛЕОНАРДО ДА ВИНЧИ“ / МАКСИМ ГОРКИЙ, „НА ДЪНО­ТО“ / ВАЛЕРИЙ БРЮСОВ, „URBI ET ORBI“ / АНТОН ЧЕХОВ, „ВИШ­НЕВА ГРАДИНА“ / АЛЕКСАНДР КУПРИН, „ДУЕЛ“ / МАКСИМ ГОРКИЙ, „МАЙКА“ / ФЬОДОР СОЛОГУБ, „МАЛКИ­ЯТ ДЕМОН“ / МИХАИЛ КУЗМИН, „АЛЕКСАНДРИЙСКИ ПЕСНИ“ / СБОРНИКЪТ „ВЕХИ“ / НАДЕЖДА ТЕФИ, “ХУМОРИСТИЧНИ РАЗКАЗИ“ / АЛЕКСАНДР БЛОК, “НОЩНИ ЧАСОВЕ“ / АННА АХМАТОВА, „ВЕЧЕР“ / АНДРЕЙ БЕЛИЙ, „ПЕТЕРБУРГ“ / ВЛАДИМИР МАЯКОВСКИЙ, “ОБЛАК В ГАЩИ“ / ИВАН БУНИН, “ГОСПОДИНЪТ ОТ САН ФРАНЦИСКО“ / АЛЕКСЕЙ ТОЛСТОЙ, “ЕГОР АБОЗОВ“ / БОРИС ПАСТЕРНАК, “СЕСТРА МОЯ - ЖИВОТ“ / ВАСИЛИЙ РОЗАНОВ, “АПОКАЛИПСИС НА НАШЕТО ВРЕМЕ“ / ЗИНАИДА ГИПИУС, “ПЕТЕРБУРГСКИ ДНЕВНИЦИ“ / ЕВГЕНИЙ ЗАМЯТИН, “НИЕ“ / НИКОЛАЙ ГУМИЛЬОВ, “ШАТРА“, „ОГНЕНИЯТ СТЪЛБ“ / НЕОБИЧАЙНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА ХУЛИО ХУРЕНИТО“ / ВИКЕНТИЙ ВЕРЕСАЕВ, „В БЕЗИЗХОДИЦА““ / ИСААК БАБЕЛ, „КОНАРМИЯ“ / СЕРГЕЙ ЕСЕНИН, „ЧЕРНИЯТ ЧОВЕК“ / МИХАИЛ БУЛГАКОВ, „ДНИТЕ НА ТУРБИНИ“ / ЛЕОНИД ЛЕОНОВ, „КРАДЕЦ“ / ОСИП МАНДЕЛЩАМ, „ЕГИПЕТСКА МАРКА“ / БОРИС ПИЛНЯК, „МАХАГОН“ / МАРИЕТА ШАГИНЯН, „ХИДРОЦЕНТРАЛА“

СТО ЛЕКЦИИ ЗА РУС­КАТА ЛИТЕРАТУРА НА ХХ ВЕК в БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ

1930‑те

ИЛЯ ИЛФ И ЕВГЕНИЙ ПЕТРОВ

„ЗЛАТНИЯТ ТЕЛЕЦ“, 1931 г.

С този роман се получило нещо интересно. Илф и Петров го публикували в списание „30 дни“, той станал хит, хората подвързвали отделните броеве. Но в Щатите излязъл по-рано, отколкото в Русия. „Golden calf“ се появил там на практика веднага и бил преведен веднага. Когато приключило отпечатването му в Русия, там бил вече бестселър. През 1932 г. книгата била една от най-купуваните в Америка, докато в Русия романът все още не бил излязъл като самостоятелна книга.

За да оправдае някак отказа романът да бъде издаден в издателство „Федерация“, Александър Фадеев, тогава вече един от лидерите на РАПП (Руската асоциация на пролетарските писатели – бел. ред.), а по-късно и генерален секретар на Съюза на съветските писатели, когато Съюзът бил създаден през 1934 г., писал на Илф и Петров: „Скъпи приятели! Макар че вашият Остап Бендер е много обаятелен персонаж, той е все пак кучи син. А един кучи син като главен герой в съветската литература е неприемлив. Романът ви се нуждае от сериозна преработка, във всеки случай сега не е времето да бъде издаден.“ И макар че романът за кучия син успял да излезе в списание и да спечели всенародната любов, това не спряло Фадеев. Той вече се страхувал – между 1931 и 1932 година имало съществена разлика.

Но ето че изведнъж се случило чудо. Както се казва в романа, спасението дошло от розовия пуф. Неочаквано Бубнов, тогавашният наркомпрос (народен комисар на просвещението – бел. прев.), а впоследствие ръководител на Академията на науките и въобще един от най-сериозните съветски марксисти, се заел и прокарал публикуването на книгата. Така се получило, така се смятало, че зад разрешението стои личното решение на Сталин. На Сталин романът му харесал много.

Известно е, че Булгаков, в желанието си да напише роман, който да се хареса на Сталин, въпросният „Майстора и Маргарита“, използвал изцяло шаблоните на Илф и Петров. И неслучайно неговият Воланд, Сатаната, прилича на Бендер, Азазело, рижият – на Балаганов, Коровиев със сламената шапка – на Паниковский, и разбира се, Козлевич - на Бегемот, защото котаракът и козелът са двата главни атрибута на сатаната. Общо взето, Булгаков копирал недвусмислено маниерите и похватите на Илф и Петров, за което има подробна книга от Мая Каганская – „Майстор Гамбс и Маргарита“.

Но най-интересното в случая е, че романът излязъл благополучно, издавал се в големи тиражи, станал любима книга на съветските деца и, няма да се побоя от тази дума, библия на съветската интелигенция, която го разнесла незабавно на цитати. Едва през 1948 г. опитът за преиздаване на двете книги (другата е „Дванадесетте стола“ – бел. ред.) предизвикал вече специално Постановление на ЦК, защото в тях имало много политически погрешни неща. Но 1948 година е годината, когато Сталин имал вече прогресираща параноя. А през 1932-ра и 1931-ва, когато отпечатали романа за първи път, това била все още напълно приемлива литература.

Иля Илф и Евгений Петров

Що се отнася до необходимостта, до причините за появата на романа „Златният телец“, е известно, че след хвърлен от съавторите жребий, Остап Бендер бил умъртвен в края на първата книга „Дванайсетте стола“. Много пъти вече съм развивал – и няма да я преразказвам подробно сега – мисълта, че пикаресковият роман винаги пародира леко Евангелието. В известен смисъл Евангелието, самото то издържано в жанра на високата пародия, било първият пикаресков роман в световната история. Нали Христос също показва непрекъснато забележителни фокуси: превръща водата във вино, ходи по водата, изцелява слепи и даже възкресява мъртви. И това е така, защото чудото, хитростта и шегата са сериозни начини за смекчаване на нравите. В разпадащия се божи свят пикаресковят роман се превръща в роман за чудото. И такива пикарескови романи като „Ласарийо де Тормес“ или „Хулио Хуренито“ на Еренбург съдържат явни препратки към Евангелието. Между другото, има ги и у Бабел в историята за Беня Крик, присъстват и у Бендер. Бендер е обречен да умре в първия роман и да възкръсне във втория. Бендер възкръсва, това е още едно негово чудо, той има тънък белег от бръснач на гърлото си. И неговото чудодейно възкресение е необходимо именно защото в този свят, в света на утвърждаващата се съветска власт, някой трябва да внася доброта, ирония, борба с неуплашените идиоти. Бендер е в крайна сметка единственият персонаж, който внася все някакъв хуманизъм в света на строящия се социализъм. Защото този свят е пустинен, свят, в който се строи Туркестанската железница за шайтан-арбите, свят на автомобилните пробези, свят, в който Зося Синицкая е например неспособна вече на любов и може да обикне само обикновения, добър, примитивен студент, но вече не може да разбере Остап. Това е свят на опростили се, плоски чувства, свят на глупостта, свят на желязната пресметливост, а Остап внася някак си във всичко това известно зрънце интелект.

Напълно правилно написал Симонов в първия предговор към първото, след много дълго прекъсване, преиздаване на дилогията през 1962 година: колко много съчувстваме в действителност на Остап, когато се разправя с Гарвановата слободка. Тук Симонов не доизказва малко факта, че към този момент целият съветски свят се е превърнал в Гарванова слободка, това е светът на тържествуващия, на ликуващия Митрич – ето какво трябва да се разбере. Това е свят, в който налагат с пръчки, разбира се, смешния интелигент Васисуалий Лоханкин, но това е и свят, в който завземат жилището на полярния летец, свят, в който унищожават с пошлост и тъпота всеки човешки порив. Точно тази Гарванова слободка е изгорена, в буквалния смисъл на думата е изгорена от Остап, това е също едно от неговите жестоки чудеса. Разбира се, Остап е христологична фигура, затова е обречен, затова, строго погледнато, изчезва от този свят. Но трябва да кажем, че авторите имали различни варианти за финала, в единия от тях успява да избяга, в другия Зося го обиква някак си, той се жени и книгата завършвала с думите: „Пред него стоеше жена“. Но всичко приключило с много точната фраза: „Ще се наложи да се преквалифицирам в домоуправител“. За Остап Бендер настъпва страшното време на съветската мимикрия. Точно за тази мимикрия трябвало да разказва третата книга на Илф и Петров „Великият комбинатор“, но тя така и не била написана. После те се канели да напишат роман „Подлец“ за съветския приспособенец, бюрократ и негодник, но и тази книга не била написана, като от нея останали само чернови на плановете, защото времето не било същото. Следваща книга за Бендер станала „Едноетажна Америка“, където Бендер не фигурира, но където е изграден свят по неговите шаблони – добър свят на професионални мошеници. Е, не на професионални мошеници, а по-скоро на професионални бизнесмени, свят, който на мястото на принудата и страха поставя идеологията на изгодата, сътрудничеството и съюзничеството.

Що се отнася до „Златният телец“, в сравнение със „Столовете“ тази книга е, разбира се, много по-талантлива, много по-ярка и, което е най-интересното, много по-трагична. И смъртта на Паниковский, и нееднократното ѝ предсказване, и съдбата на Балаганов, и любовната драма на Бендер – всичко това е много сериозно. Но най-важен в романа е, разбира се, образът на милионера Корейко. Работата е там, че Корейко (според мене най-добре го играе Андрей Смирнов в блестящата екранизация на Василий Пичул „Мечтите на идиота“, макар че и Евстигнеев е много добър) е по същество типичен съветски човек. При него всичко е наред, той няма никакво вътрешно съдържание, той е на практика човекоядец. Във всяка епоха той е завършен, гениално мимикриращ хищник, работи прекрасно в Черноморск, в Одеса и никой никога няма да го заподозре, че в други, по-жестоки времена, е изяждал просто стотици живи хора. Той е идеален приспособенец и това го прави образцов съветски гражданин. У Корейко нещата се нареждат много по-добре, отколкото у Остап. Разбирате ли, благородният мошеник и весел авантюрист Остап губи всичко, макар да знае 400 относително честни начина за мамене на хората, които заобикалят Наказателния кодекс. А що се отнася до Корейко, не го заплашва нищо, успява да се изплъзне винаги, използвайки ту съветския идиотизъм, ту съветската доверчивост, ту съветското хищничество, с което той е, между другото, също заразен. И който и в действителност да го заобикаля, дали счетоводителят идиот Берлага, или също толкова тъпото началство, или бедната Зося, която омайва, никой не може да му се противопостави. Срещу Остап всички имат оръжие, защото Остап е човек. А Корейко не е човек, той е герой на нова формация. Той е, общо взето, свинска рибица (на руски „корейка“ – бел. ред.), говореща, абсолютно лишена от съдържание. При това е страшно здрав, грижи се много за своето здраве, бяга, храни се правилно, силен е много физически, едва не убва Бендер, макар че Бендер успява да се измъкне. С една дума, непобедим персонаж, ето кое е най-страшното. Корейко е доживял до наше време, дори ще кажа, че днес Корейко продължава да управлява всичко, до което може да се докопа. Бендер вече го няма, а Корейко, този образцов Юда, който никога няма да се самоубие, този тотален предател съществува благополучно и няма да му се случи нищо. Не случайно романът се казва „Златният телец“. Защото главен персонаж в този роман е именно Корейко, този златен телец на новата епоха, когото се опитват да хванат за вимето. Бендер е отиващ си персонаж, точно такъв, какъвто е благородният мошеник Паниковский със своя нещастен гъсок, какъвто е бедният идеалист Балаганов, човек на свободна практика, какъвто е нещастният шофьор Козлевич, който иска „ех, да повози!“ всички, а на никого не му трябва това. Всички те са живи хора и затова не са нужни повече. Дошло е времето на Корейковците. И в този смисъл „Златният телец“ е велик трагичен роман.

Да не забравяме също, че това е една много плътно написана книга. По отва време Илф и Петров изработили свой литературен маниер, който им позволявал да пишат заедно. Изречението се изричало на глас; ако единият го отхвърлял, другият се съгласявал с него. Ако някаква мисъл идвала наум едновременно и на двамата, се отхвърляла веднага, защото Илф казвал, че това, което могат да измислят двама, могат да го измислят и двеста души, не е интересно. По-късно се научили да пишат поотделно, защото по същество се били превърнали вече в един писател Илф-и-Петров, който създал свой стил. „Едноетажна Америка“ е написана поотделно, но въпреки това не виждаме стилистична граница. А „Златният телец“ е последното нещо, което писали заедно, и последното, което правели с наслаждение, защото след това в Русия настъпило мрачното десетилетие на абсолютно държавната литература. Последният проблясък на веселие са Илф и Петров. И, страшно е да се каже, това е последният проблясък на християнството. Когато Илф и Петров пишели за това, по-точно вече само Петров, без Илф, че няма светоглед, а е заменен с ирония, това е най-точната характеристика на онази епоха, която довела до Новия завет. Защото Новият завет започва винаги с ирония. И точно затова съветското Евангелие, съветската сатирична книга, станала толкова трагична и в известен смисъл толкова жизнеутвърждаваща.

Осъзнавали ли са Илф и Петров, че пишат сериозни произведения?

Осъзнавали са, разбира се, че са осъзнавали. Писали са съвсем сериозно, с максимална отдаденост. Те не били професионални писатели, но и кой ли бил професионален писател? Били вестникари, това е нормално. Кой бил професионален писател по онова време? Дошло поколение от хора, които нямали минало, нямали образование, животът им бил разрушен. Зад гърба си имали само гимназия. Те се отнасяли към литературата много сериозно, приемали я, разбира се, като служене. И ако вестникарската школа се подлага винаги на присмех, имайте предвид, че това е все пак и школа на точното слово, на познаването на детайлите, на остроумието, на умението да се разбере от половин намек накъде поема епохата. Илф и Петров били, няма да се побоя от тази дума, най-сериозните писатели на онова време и неслучайно Набоков казва, че двете най-важни книги на съветската епоха са двете книги за Бендер, защото всичко останало не издържа на никаква критика.

(Следва)