ДМИТРИЙ БИКОВ / СТО ЛЕКЦИИ ЗА РУСКАТА ЛИТЕРАТУРА НА ХХ ВЕК / МАРИЕТА ШАГИНЯН, „ХИДРОЦЕНТРАЛА“

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: Gemini 3.1 Pro

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

АНОТА­ЦИЯ, ПРЕДИСЛОВИЕ, ОТ АВТОРА / ЛЕОНИД АНДРЕЕВ, „МЪЛЧАНИЕ“, 1900 г. / ДМИТРИЙ МЕРЕЖКОВСКИЙ, „ВЪЗКРЪСНАЛИТЕ БОГОВЕ. ЛЕОНАРДО ДА ВИНЧИ“ / МАКСИМ ГОРКИЙ, „НА ДЪНО­ТО“ / ВАЛЕРИЙ БРЮСОВ, „URBI ET ORBI“ / АНТОН ЧЕХОВ, „ВИШ­НЕВА ГРАДИНА“ / АЛЕКСАНДР КУПРИН, „ДУЕЛ“ / МАКСИМ ГОРКИЙ, „МАЙКА“ / ФЬОДОР СОЛОГУБ, „МАЛКИ­ЯТ ДЕМОН“ / МИХАИЛ КУЗМИН, „АЛЕКСАНДРИЙСКИ ПЕСНИ“ / СБОРНИКЪТ „ВЕХИ“ / НАДЕЖДА ТЕФИ, “ХУМОРИСТИЧНИ РАЗКАЗИ“ / АЛЕКСАНДР БЛОК, “НОЩНИ ЧАСОВЕ“ / АННА АХМАТОВА, „ВЕЧЕР“ / АНДРЕЙ БЕЛИЙ, „ПЕТЕРБУРГ“ / ВЛАДИМИР МАЯКОВСКИЙ, “ОБЛАК В ГАЩИ“ / ИВАН БУНИН, “ГОСПОДИНЪТ ОТ САН ФРАНЦИСКО“ / АЛЕКСЕЙ ТОЛСТОЙ, “ЕГОР АБОЗОВ“ / БОРИС ПАСТЕРНАК, “СЕСТРА МОЯ - ЖИВОТ“ / ВАСИЛИЙ РОЗАНОВ, “АПОКАЛИПСИС НА НАШЕТО ВРЕМЕ“ / ЗИНАИДА ГИПИУС, “ПЕТЕРБУРГСКИ ДНЕВНИЦИ“ / ЕВГЕНИЙ ЗАМЯТИН, “НИЕ“ / НИКОЛАЙ ГУМИЛЬОВ, “ШАТРА“, „ОГНЕНИЯТ СТЪЛБ“ / НЕОБИЧАЙНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА ХУЛИО ХУРЕНИТО“ / ВИКЕНТИЙ ВЕРЕСАЕВ, „В БЕЗИЗХОДИЦА““ / ИСААК БАБЕЛ, „КОНАРМИЯ“ / СЕРГЕЙ ЕСЕНИН, „ЧЕРНИЯТ ЧОВЕК“ / МИХАИЛ БУЛГАКОВ, „ДНИТЕ НА ТУРБИНИ“ / ЛЕОНИД ЛЕОНОВ, „КРАДЕЦ“ / ОСИП МАНДЕЛЩАМ, „ЕГИПЕТСКА МАРКА“ / БОРИС ПИЛНЯК, „МАХАГОН“

СТО ЛЕКЦИИ ЗА РУС­КАТА ЛИТЕРАТУРА НА ХХ ВЕК в БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ

1930‑те

МАРИЕТА ШАГИНЯН

„ХИДРОЦЕНТРАЛА“, 1930 г.

Веднага искам да кажа, че ще говоря не толкова за този роман, колкото за контекста, защото за романа е невъзможно да се говори, просто е скучно. Това е история за строежа на Мизингес (грешка на Биков, на Дзорагес – бел. ред.), водноелектрическа централа в Армения. В Русия книгата на Шагинян била превърната в знаме, била превърната до известна степен в култово произведение. Мариета Шагинян била канонизирана като съветска писателка. Какво се случило с нея?

Тя изминала наистина славен път от поетеса символистка, доста екстравагантна, извикала на дуел Ходасевич заради, както ѝ се струвало, ужасното му отношение към първата му съпруга Марина, от съчинителка на символистични драми, които, между другото, се харесвали на Блок и носели гръмки заглавия като „Истинският жених“, от такава съчинителка на символистични брътвежи до главен биограф на Владимир Илич Ленин, до автора, получил Ленинска награда за „Четири урока у Ленин“.

Шагинян е всъщност не лоша писателка, трябва да призная това с известен ужас. Например осемтомната ѝ автобиографична книга „Човекът и времето“ е далече не най-лош образец на идеологическа интелектуална автобиография, интересна е да се чете, детството ѝ е описано в нея добре. Живяла 94 години, имала какво да разкаже. Знаменитата епиграма „Желязната старица Мариета Шагинян – изкуствено ухо на работниците и селяните“ (на руски с рима: „Железная старуха Мариэтта Шагинян – искусственное ухо рабочих и крестьян“) е свързана, разбира се, с прогресиращата ѝ глухота: без слухов апарат не чувала даже вик. Тази епиграма на Михаил Дудин не бива да скрива от нас факта, че Мариета Шагинян била всъщност съвсем не глупав човек.

През целия си живот била обсебена от два наистина важни проблема. Първият – как да доведе културата до масите: мислела си, че да доведе културата до масите е единствената истинска революция. Вторият – как да представи трудовия процес. През 1933 г. публикувала своите дневници. Това е жест, който не бива да буди насмешка, един нормален жест за Сребърния век, защото жизнетворчеството, заличаването на границите между културата и живота, е напълно нормална практика за онова време; тогава, както разбирате, хората отразявали доста широко в изкуството си своята биография, иначе просто няма как, това е техният живот, техният личен материал. Когато публикувала дневниците си, там имало следните думи: „Трябва да се научим да представяме труда като игра, като състезателен процес“. „Хидроцентрала“ е мъчителен опит да се пише за труда така, че да бъде интересно.

Мариета Шагинян

Да не забравяме какво било тогавашното време. Това е знаменитата епоха на конструктивизма. Литературният център на конструктивистите се появява много по-рано, още през 1925 г. Иля Селвинский създава тази прелестна организация. В нея влизат и Инбер, и Луговской, и Адуев, и множество други хора. В руската литература всичко с любовта било наред, не било зле със страданията, било интересно с революцията, с търсенията, с религията, с Бога. Но никога досега процесът на труда, на съзиданието на нещо не било отразявано в нея. Да направим това главна тема в литературата, та нали е толкова интересно! Отчети, събрания, съревнования, планове, проекти. Това може да стане основа на голяма литература.

Това била тяхната съзнателна заблуда. Валентин Петрович Катаев се мъчел, съчинявайки романа „Време, напред!“, опитвайки се да го направи според силите си авангарден, пропускайки първата глава и премествайки я в края. Основна тема става там, разбира се, едно съревнование между уралци и харковчани. Да се направят още повече тухли, да се организира още по-бързото изливането на бетон, да се проверява този бетон за здравина, защото у харковчаните не е достатъчно здрав. Хората настояват да им се поставят все по-големи и по-големи задачи, поемат невероятни ангажименти, престават да спят. Наистина, около трудовия процес възниква една подобна истерия.

Трябва да кажем, че романът „Време, напред!“ е пропит с този трепет, той се чете леко, макар че си личат и изкуственият ентусиазъм, и фалшът. Да не забравяме, че именно от „Време, напред!“ била създадена прочутата сюита на Свиридов към едноименния филм, а точно от тази музика била взета и музиката за съветската новинарска програма „Време“. Помните ли стремглаво носещото се, разрушаващо всичко по пътя си време, което носи в себе си зародиша на своята деконструкция? Тази музика е именно една хроника на гръмкото, патетичното самоунищожение. По същото време и Еренбург пише своя „Ден втори“, в който слага край на живота си единственият що-годе свестен герой, интелигентът Володя.

Що се отнася до Шагинян и „Хидроцентрала“, в тази книга са привлекателни две неща. Първо, привлекателна е постоянната рефлексия, диалогът с читателя, в който авторката се самоиронизира, казва, че може би на читателя му е скучно, подсказва му различни версии за развитието на събитията. Това е своеобразен опит да се поговори с читателя. Второто привлекателно нещо е откроеният от Адамович в рецензията му за романа диалог, който се води между пристигналия там чуждестранен специалист и нашия инженер. „Заради този диалог си струва вероятно да се изчете целият този скучен роман, който всъщност е просто една отвратителна бърканица от букви“, казва Адамович. Не бих казал, че е съвсем отвратителна, някои реалии от арменския живот, реалиите на строителството са безценни за историка. Но смятам, че днес е невъзможно да се чете това за удоволствие. А диалогът е интересен, заради него си струва да се потърпи.

Всички руски писатели през 30-те години следвали завета на Леонов, който казал: „Влагайте най-съкровените си мисли в отрицателния герой и за това няма да ви направят нищо“. Което вероятно е истина. И най-съкровените мисли на Шагинян са вложени в устата на американеца. Той казва, че европейската цивилизация се е научила много отдавна да създава вещи. Но не умее да създава отношения. „Нашият патос днес е да създаваме човека. Ние сме по-човечни от вас. Вие твърдите, че сте осъществили своята революция в името на хората, а изобщо не ви е грижа за тях. Вие сте заети с графици, с изравняване на сметки“. Помните ли, това е горе-долу същото, което Пастернак пише на Маяковский: „Вие сте заети с нашия баланс, с трагедията на ВСНХ, вие, който пеехте като Летящия холандец над ръба на всеки стих“.

„Вие сте заети с баланса. А в същото време човекът е единственото в историята, с което си струва да се занимаваме. Вие поставихте в центъра на всичко производителните сили и производствените отношения. Но е интересна еволюцията на човека, на културата, на изкуството, на религията, а това, с което се занимавате вие, няма абсолютно никакъв смисъл.“ На това, всъщност, Мариета Шагинян отговаря с устата на съветския човек: „Не, този етап е извървян. Европейската история е приключила. Сега е важен единствено патосът на производството. Ще произвеждаме, ще се научим на идеално рационално изразходване на силите, на идеална организация на производството. Човекът с неговата психология остана в миналото, дошла е психологията на гигантския колектив.“

Знаете ли, сега, когато са минали почти деветдесет години от публикуването на този роман, се замислям сериозно: а може би съветският инженер е бил прав? Защото Европа, с нейния интерес към човека, към финеса и душата, не издържала на XX век. Тя се поддала на съблазънта на фашизма, след която не се съвзела никога. Като цяло, в по-голямата си част европейските идеи били значително овехтели още към 1945 година.

Докато Съветският съюз, с неговия патос за „хората пирони“ – „Пирони да правиш от тези хора!“ – не стига, че победил фашизма, но след това успял да осъществи най-мащабна космическа програма, културна програма. Дори за това да е помогнало съветското „размразяване“ с неговия частичен хуманизъм, то никога не било напълно европейско, няма какво да се лъжем. Може би съветският проект, проектът за съветския свръхчовек, за който пише Шагинян, се е оказал по-устойчив. Може би именно той издържа на XX век, а не културната Европа.

Този спор не е доведен до край, разбирате ли? И до днес нямам еднозначен отговор. Затова романът „Хидроцентрала“ с неговия абсолютно безчовечен патос е актуален, защото, може би, с човека е вече свършено. Струва ми се, че XX век беше краят на човешката история, на историята на личността. Настъпила е историята на колективите, защото колективите се управляват по-лесно, в колектива ексцесиите са по-малко вероятни. Да, може би тоталитарната вертикална организация не се получи. Но настъпи векът на хоризонталните общности, на социалните мрежи. И това, че векът на единаците е приключил, е може би най-тъжният извод, до който може да стигне читателят на Мариета Шагинян.

Каква е художествената стойност на произведенията на Шагинян?

Ранните ѝ пиеси са слаби, тук няма какво да се коментира. Що се отнася до стиховете, които публикувала, това са стихове приблизително на нивото на Нина Берберова, със същото литературно качество, солиден трети разряд. Докато „Четири урока у Ленин“ и едно подобно забележително произведение като „Първата Всеруска“ я показват като талантлива журналистка, добра хроникьорка и доста интересна историчка. Във всеки случай, да се чете Шагинян е полезно. Когато четем гениите, четем за еволюцията на самите гении. А когато четем Шагинян, проумяваме чрез нея еволюцията на времето, а това не е никак малко.

(Следва)