НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ / 2000 г. / ФИЗИОЛОГИЯ ИЛИ МЕДИЦИНА / АРВИД КАРЛСОН

Арвид Карлсон (Arvid Carlsson)

25 януари 1923 г. - 29 юни 2018 г.

Физиология или медицина (заедно с Пол Грийнгард и Ерик Кандел)

(За откритията му, свързани с пренасянето на сигнали в нервната система)

Арвид Карлсон е шведски фармаколог, когото мнозина смятат за един от създателите на съвременната неврофармакология. През 2000 г. получава Нобеловата награда за физиология или медицина заедно с Пол Грийнгард и Ерик Кандел – „за откритията им, свързани със сигналната трансдукция в нервната система“.

Биография накратко

Роден е на 25 януари 1923 г. в Упсала, в академично семейство – баща му е професор по история. Следва медицина в Лундския университет, където защитава докторат през 1951 г. През 1955–1956 г. специализира в лабораторията на Бернард Броди в Националните здравни институти (NIH) в Бетесда, САЩ – престой, който се оказва решаващ за научната му насоченост.

От 1959 г. до пенсионирането си през 1989 г. е професор по фармакология в Гьотеборгския университет, като остава научно активен още десетилетия след това. Умира на 29 юни 2018 г. в Гьотеборг на 95-годишна възраст.

Главно откритие: допаминът е невротрансмитер

През 50-те години е известно, че лекарството резерпин изчерпва запасите от серотонин в мозъка и предизвиква седация и паркинсонови симптоми. Карлсон обаче посочва, че ключът е другаде.

В класическата си работа от 1957 г. (с Маргит Линдквист и Оке Магнусон, публикувана в „Nature“) Арвид Карлсон показва, че прилагането на L-DOPA – предшественик на допамина – премахва обездвижването при животни, третирани с резерпин, докато предшественикът на серотонина (5-HTP) няма такъв ефект.

През 1958 г. разработва метод за измерване на допамина и доказва, че той присъства в мозъка в значителни количества, при това концентриран в базалните ганглии (стриатума) – тоест не е просто междинен продукт по пътя към норадреналина, а самостоятелен невротрансмитер с функция в контрола на движенията.

Идеята среща сериозен скептицизъм – на известния симпозиум на фондация „Циба“ в Лондон през 1960 г. Карлсон е критикуван от авторитети като сър Хенри Дейл, които не приемат, че в мозъка може да има химично предаване на сигнали, тъй като господстващото схващане е, че мозъчната сигнализация е изцяло електрическа. Малко по-късно работите му са потвърдени и допаминът става една от най-изследваните сигнални молекули в биологията.

Заедно с Нилс-Оке Хиларп Карлсон участва в развитието на флуоресцентния хистохимичен метод (Фалк–Хиларп), който позволява моноаминовите неврони да бъдат буквално видени под микроскоп и да се картографират допаминергичните пътища в мозъка.

Значение за медицината

Болест на Паркинсон. Откритието на Карлсон създава рационалната база за заместителната терапия с леводопа (L-DOPA), която и днес, повече от половин век по-късно, остава най-ефективното лечение на болестта на Паркинсон. Клиничното ѝ въвеждане е дело на Олег Хорникевич и Валтер Биркмайер (началото на 60-те години) и по-късно на Джордж Котзиас. Фактът, че Хорникевич не е включен в Нобеловата награда през 2000 г., предизвиква продължителен спор в научната общност.

Шизофрения и антипсихотици. През 1963 г. Карлсон и Маргит Линдквист показват, че хлорпромазинът и халоперидолът увеличават обмяната на допамина – извод, че блокират допаминовите рецептори. Това е основата на допаминовата хипотеза за шизофренията и на разбирането за механизма на действие на антипсихотичните лекарства.

Антидепресанти. Карлсон има пряк принос към идеята за селективното инхибиране на обратното захващане на серотонина. Съвместно с фармацевтичната индустрия (Astra) Карлсон участва в разработването на зимелидин – първият SSRI, пуснат на пазара през 1982 г. Макар да е изтеглен заради редки тежки нежелани реакции (синдром на Гилен–Баре), зимелидинът проправя пътя на цял клас лекарства, към който принадлежи и флуоксетинът.

По-късна работа. В по-късните си години Карлсон – често съвместно с дъщеря си Мария Карлсон – развива концепцията за „допаминовите стабилизатори“: съединения като OSU6162, които нормализират допаминовата сигнализация както при нейния излишък, така и при недостиг. Те се изследват за приложение при шизофрения, болестта на Хънтингтън, умора след мозъчен инсулт и други състояния.

Отличия

Награда „Волф“ по медицина (1979 г.), Японска награда (1994 г.), Нобелова награда за физиология или медицина (2000 г.), както и множество почетни докторати и членство в редица академии.

Личността

Карлсон е известен като енергичен и принципен участник в обществени дебати. В Швеция е сред водещите противници на флуорирането на питейната вода и дава показания в парламентарната дискусия, довела до отказ от тази практика в страната. Изказва се критично и по други въпроси на обществената здравна политика и на лекарствената регулация. Остава научно активен и публикуващ до над 90-годишна възраст.

Защо е важен

Преди Карлсон мозъкът се възприема предимно като електрическа мрежа. След него става ясно, че химичната сигнализация е в основата на мозъчната функция и че психичните и неврологичните разстройства могат да се разбират и лекуват като нарушения в конкретни невротрансмитерни системи. Това е концептуална революция, върху която стъпва цялата съвременна психофармакология.

Съставил: Claude Opus 5

Редактор: Павел Николов