ДМИТРИЙ БИКОВ / СТО ЛЕКЦИИ ЗА РУСКАТА ЛИТЕРАТУРА НА ХХ ВЕК / ОСИП МАНДЕЛЩАМ, „ЕГИПЕТСКА МАРКА“

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: Gemini 3.1 Pro

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

АНОТА­ЦИЯ, ПРЕДИСЛОВИЕ, ОТ АВТОРА / ЛЕОНИД АНДРЕЕВ, „МЪЛЧАНИЕ“, 1900 г. / ДМИТРИЙ МЕРЕЖКОВСКИЙ, „ВЪЗКРЪСНАЛИТЕ БОГОВЕ. ЛЕОНАРДО ДА ВИНЧИ“ / МАКСИМ ГОРКИЙ, „НА ДЪНО­ТО“ / ВАЛЕРИЙ БРЮСОВ, „URBI ET ORBI“ / АНТОН ЧЕХОВ, „ВИШ­НЕВА ГРАДИНА“ / АЛЕКСАНДР КУПРИН, „ДУЕЛ“ / МАКСИМ ГОРКИЙ, „МАЙКА“ / ФЬОДОР СОЛОГУБ, „МАЛКИ­ЯТ ДЕМОН“ / МИХАИЛ КУЗМИН, „АЛЕКСАНДРИЙСКИ ПЕСНИ“ / СБОРНИКЪТ „ВЕХИ“ / НАДЕЖДА ТЕФИ, “ХУМОРИСТИЧНИ РАЗКАЗИ“ / АЛЕКСАНДР БЛОК, “НОЩНИ ЧАСОВЕ“ / АННА АХМАТОВА, „ВЕЧЕР“ / АНДРЕЙ БЕЛИЙ, „ПЕТЕРБУРГ“ / ВЛАДИМИР МАЯКОВСКИЙ, “ОБЛАК В ГАЩИ“ / ИВАН БУНИН, “ГОСПОДИНЪТ ОТ САН ФРАНЦИСКО“ / АЛЕКСЕЙ ТОЛСТОЙ, “ЕГОР АБОЗОВ“ / БОРИС ПАСТЕРНАК, “СЕСТРА МОЯ - ЖИВОТ“ / ВАСИЛИЙ РОЗАНОВ, “АПОКАЛИПСИС НА НАШЕТО ВРЕМЕ“ / ЗИНАИДА ГИПИУС, “ПЕТЕРБУРГСКИ ДНЕВНИЦИ“ / ЕВГЕНИЙ ЗАМЯТИН, “НИЕ“ / НИКОЛАЙ ГУМИЛЬОВ, “ШАТРА“, „ОГНЕНИЯТ СТЪЛБ“ / НЕОБИЧАЙНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА ХУЛИО ХУРЕНИТО“ / ВИКЕНТИЙ ВЕРЕСАЕВ, „В БЕЗИЗХОДИЦА““ / ИСААК БАБЕЛ, „КОНАРМИЯ“ / СЕРГЕЙ ЕСЕНИН, „ЧЕРНИЯТ ЧОВЕК“ / МИХАИЛ БУЛГАКОВ, „ДНИТЕ НА ТУРБИНИ“ / ЛЕОНИД ЛЕОНОВ, „КРАДЕЦ“

СТО ЛЕКЦИИ ЗА РУС­КАТА ЛИТЕРАТУРА НА ХХ ВЕК в БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ

1920‑те

ОСИП МАНДЕЛЩАМ

„ЕГИПЕТСКА МАРКА“, 1928 г.

Стигнахме до 1928 година, последната година, в която на Осип Манделщам му вървяло. Работата е там, че през 1928 година Манделщам издал две книги с проза, книга със стихове и книга със статии за лириката, това е последната година, в която печатали статии за него, след което настъпило дълго мълчание. Още през 1931 година заради публикуването на цикъла с арменски записки бил свален от длъжност като редактор на списание „Звезда“ Цезар Волпе, първият съпруг на Лидия Чуковская. Само заради публикуването на „Пътуване в Армения“! Тогава, през 1931-а, били напечатани и последните легални стихове на Манделщам. За съжаление никой не ги разбрал – нито в Русия, нито в чужбина. Тогава бил напечатан и прочутият „Ламарк“ за слизането на човешкия дух в собствената му дълбина и за разтварянето му там, за пълното разпадане на личността, и също никой не го разбрал. А през 1934 година, малко преди писателския конгрес, Манделщам пострадал заради стиховете си за Сталин, бил заточен и изчезнал от легалното литературно поле. 1928 година е последната, в която го смятат за съветски писател, последната година преди съдбовния за него скандал около публикуването на „Уленшпигел“, когато обработеният от него превод на Горнфелд му бил погрешно приписан изцяло. Този скандал му струвал и душевното здраве, и репутацията. Общо взето, 1928 година е последната, в която той се смята не за „изсъхващ остатък от по-рано извадени хлябове“, а за повече или по-малко легален гражданин. През 1928 година се печата и единствената му не автобиографична проза, единственият опит за сюжетна проза – „Египетска марка“, същата тази проза, за която Ахматова каза, че такава литература не е имало през целия ХХ век. Какъв е всъщност този текст?

Манделщам не е чак толкова сложен поет – сложността му е преувеличена. Просто трябва да се подхожда към текстовете му малко по-иначе. Ние сме свикнали, че единицата, тухличката, главният строителен елемент в стиховете е строфата, оттам и руската станцова култура. Stanza, четиристишие, строфа – носител на завършена мисъл. А у Манделщам всеки ред е отделно, както прекрасно написал за него Шкловский още през 1922 година в „Сантиментално пътешествие“, спомняйки си общия им престой в Петроградския дом на изкуствата. Всеки ред е носител на стихотворен смисъл; във всеки ред с помощта на изгорени мостове, с помощта на множество звена е концентриран огромен литературен и човешки смисъл. Това е много плътна литература, затова написаното от Манделщам е, по правило, сгъстена, концентрирана повест.

Осип Манделщам

Както Шьонберг казвал, че във всяко негово триминутно произведение е концентриран материал за цяла симфония, точно така и „Египетска марка“, колкото и странно да звучи, е роман, макар че целия този роман бих могъл да прочета за 20-те минути, които са ни отделени за лекцията. Разбира се, няма да се разбере нищо, но това във всеки случай би било малко по-плодотворно, отколкото да се разказва за произведението. Коментарите към „Египетска марка“, написани от Олег Лекманов и Мария Котова и вече издадени, надхвърлят обема на повестта приблизително десет пъти, а количеството литература, написана за нея, мисля, е хиляда пъти повече.

Работата е там, че „Египетска марка“ е текст, който не е предназначен за пряко усвояване, за обикновено четене. Той е предназначен за дълга разшифровка, той, строго погледнато, е написан така не защото съветската власт е въвела цензура, а защото Манделщам е намерил нов начин да разкаже историята. Защо го направил? Това е доста естествено за него като поет – самият той е казва, че мисли с пропуснати звена. Авторската мисъл лети, а маршрутът на нейния полет трябва да възстановяваме сами с помощта на началното и крайното звено. Свободните асоциации организират причудливо тази проза.

„Египетска марка“ е ненаписан от Манделщам роман, който се състои до голяма степен от бележки в полетата на прозата. Така бих определил жанра. Когато е скучно да се пише, да се описват събитията от начало до край, и най-важното – когато романът свършил, защото свършил героят. Запазили се други възможности, жанрови форми. Трябва да се каже изобщо, че романът през 20-те години преживял много сериозна криза и редица забележителни пробиви. Ето за това ще ни се наложи вероятно да поговорим сега, да направим дълъг екскурс встрани, за да обясним защо „Египетска марка“ на Манделщам е такава странна литература.

Какво се случило през 20-те години с прозата? Трябвало да се усвои по някакъв начин, да се осмисли материала на руската революция, материал, по време на който съсловните, възрастовите и географските граници се объркали силно, всичко се изместило колосално. Да се усвоява това с помощта на традиционната проза е някак си смешно. Получава се вече описания от нас роман на Вересаев „В безизходица“. Наистина, всички герои в тази проза са мастилени, изкуствени. Появили се нови хора, за които не подхождали старите похвати. В резултат от това прозата започнала да преживява колосална криза. Да речем, че титаничен опит на старата форма да се справи с новата реалност е романът на Константин Федин „Градове и години“, лош роман, но необичайно интересен и талантлив. Лош, защото формата се разпада. Опитите да се нахлузи върху руската революция скелетът на стария приключенски роман, а още повече серапионите обичали западната литература, да има там сюжет, съвпадения, съдбовни случайности – всичко това започнало да се пука по шевовете. Да се чете „Градове и години“ е невъзможно, защото героите се блъскат видимо на много малък участък от фабулата, всичко се оказва пълно с някакви съдбовни съвпадения. Възлюбената пристига при Андрей Старцов точно в момента, когато от него е бременна друга, съдбовният злодей му се изпречва ту в Германия, ту в Русия, немският художник Курт Ван се оказва неочаквано водач на въстание в руска провинция. Невъзможно е да се нахлузи традиционната фабула върху клокочещата лава на руската революция – всичко се пука. Но се получава забавно и дори по своему показателно.

Романът се разпада, формите на този разпад стават много интересни. Появяват се романите на Всеволод Иванов „У“ или „Кремъл“, където героите изплуват в някоя глава и изчезват веднага . Понякога от тях остават само инициалите, понякога само фамилиите. Стои неподвижна камера, пред нея преминават хора, сюжет няма, има непрекъсната поредица от появяващи се и изчезващи типажи. Има и други, още по-авангардни форми на романа, като опитите на Леонов да напише „Крадец“, роман в романа, в романа, в романа, където писателят Леонов пише роман за писателя Фирсов, който пише роман за своя двойник, и всичко това се отразява в огромна система от огледала, защото човекът не се вижда вече отстрани. Той ражда безкрайни огледални двойници, всеки от тях отразява една страна, а цялостният образ е невъзможен. Строго погледнато, цялостният образ бил невъзможен и в „Герой на нашето време“, където също вместо единно повествование имаме роман от новели, и такива романи има доста.

Появява се абсолютно авангардният за времето си роман на Шолохов „Тихият Дон“, където метафора на разкола на страната, на съдбовната неправилност става крушението на семейството. Откакто Аксиния започва да бяга при Григорий Мелехов, светът се срива. Тази форма е толкова интересна, че от нея се възползвал Никита Михалков във филма „Слънчев удар“: руската революция се е случила, защото добродетелна съпруга е изневерила на мъжа си с един поручик. Да не забравяме, че това го измислил младият Шолохов, който смятал, че така може да се изгради роман. Колкото и странно да е, романът бил изграден. Мятането на Григорий между червените и белите съвпадат с мятането му между Аксиния и Наталия, за което ще говорим във връзка с 1940 година, когато романът бил завършен окончателно и отпечатан.

Манделщам измислил свой вариант. Неговият вариант на роман, или по-точно на конспект на романа, е свързан с това, че вече няма герой, около когото може да се изгради повествование. Изчезнал героят на руската литература от XIX век, изчезнала личността. Започнало времето на хаоса. Трагедията на личността, стъпкана и унищожена от тълпата, е именно трагедията на Парнок, главния герой на „Египетска марка“, малкия човек, около когото тълпата танцува своя страшен хоровод.

„Египетска марка“ е като цяло доста приятна за четене, включително и на глас. Именно затова в известен смисъл бих предпочел, вместо да чета „Египетска марка“ с коментари или да разказвам за нея, да прочета на глас най-красноречивите фрагменти. Очарованието на този роман се крие в това, че всичко най-важно е казано мимоходом, промърморено, скрито в плътността на текста, а на преден план са изведени детайлите: визитния сюртук, бръснарницата, ютиите, с чиято помощ в пералнята привеждат вещите в ред. Защо е така? Защото човекът е изчезнал, а вещите са останали. Въпреки това тези скътани в дълбините фрагменти, разбира се, живеят.

„Има хора, по някаква причина неугодни на тълпата; тя ги набелязва веднага, принизява ги и ги чука по носа. Децата не ги обичат много, не се харесват на жените.

Парнок беше един от тях.

Съучениците му го дразнеха с прозвища като „овца“, „лакирано копито“, „египетска марка“ и с други обидни имена. Момчетата, съвсем безпричинно, разнесоха за него слух, че е „вадач на петна“, иначе казано - че знае някаква специална смес срещу мазни, мастилени и всякакви други петна, и нарочно, отмъквайки от майките си безобразни вехтории, ги носеха в клас, като предлагаха с невинен вид на Парнок „да извади някое петънце“.

„Ето я и Фонтанка – Ундината на вехтошарите и на гладните студенти с дълги, мазни, сплъстени коси, Лорелеята на варените раци, свиреща на гребен с липсващи зъби; реката – покровителка на невзрачния Малък театър – с неговата опърпана, плешива, приличаща на вещица и напарфюмирана с пачули Мелпомена.

Какво пък! Египетският мост не е помирисвал Египет, а нито един порядъчен човек не е виждал с очите си Калинкин!

Безбройни, налетели незнайно откъде човешки скакалци бяха почернили бреговете на Фонтанка, бяха полепнали по рибарниците, по шлеповете с дърва, по малките кейове, по гранитните стъпала към водата и дори по лодките на ладожките грънчари. Хиляди очи се взираха в нефтената, дъгоцветна вода, блестяща с всичките оттенъци на керосин, на седефени помии и на паунови опашки.

Петербург се беше обявил за Нерон и беше толкова мерзък, сякаш сърбаше чорба от смачкани мухи.“

Всичко това е написано изключително плътно и също се нуждае от много подробна разшифровка, но действието се развива през лятото на 1917 година. „Петербург се обяви за Нерон“ – това е доста горчива констатация за онова, което се случило с града по време на руската революция. Нерон е владетел пародист, владетел циркаджия, който изгаря Рим само и единствено за да превърне това в зрелище.

Манделщам се отнасял изключително скептично към Временното правителство, към Керенский, към всичко, което се случвало тогава. Всичко му приличало, страшно да е да се каже, на лоша игра, някак си изключително повърхностна и несериозна, някак си подигравателна. Разбира се, когато описва Временното правителство като „сборище от лимонадени министри“, от несериозни министри, от съвсем никакви, вероятно е прав.

Мнозина могат да му припомнят: а „да те благослови ще слезе с леки стъпки Русия“, казано за Керенский, а „огромното завъртане на кормилото“ от стиховете през 1917 година? През 1917 година му се струвало, че се случва огромно събитие: „Е, какво пък, да опитаме: огромно, непохватно, скърцащо завъртане на кормилото“. А през 1927–1928 година, когато пише „Египетска марка“, за него е вече очевидно, че всичко е било наужким, че не се е получило нищо от това, че тълпата, която снове ден и нощ из града и вдига митинги, същата онази тълпа, която вдъхновявала Пастернак (той казвал, че всичко странствало, митингувало, митингували тълпите, дърветата, локомотивите), е за Манделщам просто чорба от смачкани мухи. За него тази тълпа е доста страшна, злобна, някак си потенциално заплашителна. Той улавя с ужас в себе си чертите на своя Парнок, малкия човек, за когото вече няма място.

„Беше лятото на Керенский и заседаваше лимонаденото правителство. Всичко беше приготвено за големия котильон. По едно време изглеждаше, че гражданите така и ще си останат завинаги — като котараци, с панделки.“

В какво е смисълът, защо гражданите приличат на котараци, какви догадки има? Никакви, това е добре. Цялата работа е там, че котараците с панделки са една напълно разбираема алюзия на Манделщам за изключително модното по онова време ходене с червени панделки. Всички ходели, закачили червени лентички. Изобщо руснаците, които си сменят изключително лесно, както знаем, убежденията, имат навика да си закачат лентички. Това не те задължава с нищо, а между другото те позиционира съвсем правилно. За тях няма значение дали ще си закачат тигрова лентичка, червена или в друг момент бяла. За тях е важно да си закачат лентичка и да свалят с това от себе си всички обществени задължения. И ето така гражданите ходели като котараци с панделки.

И по същото време се вълнували тълпите, които се движели из Петербург: «По улица „Гороховая“ с молитвено шумолене се движеше тълпа». Защо се движела с молитвено шумолене? Амбивалентността на епитета на Манделщам тук е много важна. От една страна, вършат своето свещенодействие — ходят по улиците, митингуват. От друга страна, това прилича на полузабраненото шепнене в църквата, когато още не бива, но вече може. Това е молитвеното шумолене на тълпата.

„По средата ѝ се беше запазило свободно място във вид на каре. Но в тази пролука, през която прозираше шахматът на паветата, имаше свой ред, своя система: там вървяха петима-шестима души, нещо като разпоредители на цялото шествие. Те вървяха с походката на адютанти. Между тях — нечии подплатени с вата рамене и яка с пърхот. Царицата на този странен кошер беше онзи, когото адютантите побутваха грижливо, направляваха предпазливо, пазеха като бисер.

Да кажем ли, че беше без лице (идиоматично означава „пребледнял от страх“ – бел. ред.)? Не, лице имаше, макар че лицата нямат значение в тълпата, а самостоятелен живот живеят само тиловете и ушите.

Вървяха рамене закачалки, надигнати от ватата, апраксински сака, богато посипани с пърхот, раздразнителни тилове и кучешки уши.

„Всички тези хора са продавачи на четки“ — успя да си помисли Парнок.

Някъде между Сенния площад и „Мучной переулок“, в бояджийския и кожарския мрак, в дивия развъдник на пърхот, дървеници и щръкнали уши се беше зародила тази странна бъркотия, която разнасяше гадене и зараза.

„Смърдят на чревни мехури“ — помисли си Парнок и кой знае защо си спомни страшната дума „карантия“. И леко му се повдигна — уж от спомена, че онзи ден една старица беше поискала пред него в дюкяна „бял дроб“, а всъщност от страшния ред, сковал тълпата.

Тук закон беше колективната отговорност.“

Ето тази страшна характеристика на тълпата е, по правило, много изненадваща за читателя, който е поне малко запознат с литературата от 1917 година, с тогавашната публицистика и тогавашните дневници. Ние сме свикнали, че февруари, както го описва Гипиус и както си го спомня Горкий, е време на някакъв светъл лъч, на усещане за свобода, защото е свалено най-накрая самодържавието. По това време Маяковски тича възторжено из Петроград, ту раздава вестници, ту арестува началството на автомобилното училище. Има някакъв възторг. Манделщам е единственият (може би освен Горкий, който също през лятото на 1917 година се разочарова рязко от всичко случващо се — това е много интересно съвпадение), който вижда в тълпата заплаха, непоправима второразрядност, низост на дървеници, пърхот. Той разбира, че на улиците не е излязъл творящият и радостен народ, а еснафът. Още повече — не просто еснафът, а еснафът, обхванат от инстинкта на тълпата: „Страшен ред скова тази тълпа“. И наистина, това е тълпа, в която, както пише по-нататък, „действа невидим бъчвар“, тя се държи от невидими обръчи. Това е страшно организирана, жадна за саморазправи, абсолютно черна сила на дървеници.

Така в тази повест влиза странната, на пръв поглед с нищо немотивирана тема за италианската певица, която умира в Петербург от пневмония. За нея Некрасов казва:

                                                     

Вспомним – Бозио. Чванный Петрополь Не жалел ничего для неё. Но напрасно ты кутала в соболь Соловьиное горло своё.

Да си спомним — Бозио. Надменният Петропол не жалеше нищо за нея. Но напразно загръщаше в самур своето гърло на славей.

Тази тема се въвежда не само защото Манделщам възнамерявал първоначално да напише повест „Смъртта на Бозио“, тя била анонсирана на няколко места, понякога с грешка - „Смъртта на Борджия“, а понякога правилно. Съществуват различни гледни точки защо тази тема е попаднала в „Египетска марка“, но всъщност тя е възможно най-типична за Манделщам тема. Това е темата за крушението на културата под въздействието на някакви непостижими стихийни сили. Той си спомня за Бозио не просто така, не защото е проучвал нейната биография и е чел музиковедски трудове или защото, както предполага същият Лекманов, е чел статията на Чуковский в един сборник за Некрасов. За него Бозио се превръща просто в поредната метафора за гибелта на културата под въздействието на петербургския студ, на страшните евразийски сили, които са залели града и скоро ще го унищожат. Не случайно революцията изглежда на Парнок като огромен блок плътен лед, който превозват покрай прозорците му.

Мнозина спорят до каква степен Парнок е протагонист, самостоятелен герой, кошмар на Манделщам или заплаха. „Боже, не позволявай да заприличам на Парнок!“ – възкликва той. На няколко пъти в повестта се появява страшната тема, че Парнок ще бъде изобличен, изведен с позор, че ще бъде разобличен публично – тема, която намира по-късно толкова силен отзвук у Набоков, който, разбира се, е чел „Египетска марка“. Цинцинат Ц. се страхува през цялото време, че ще го разобличат. А какво ще разобличат? Ами тъкмо това, че е непрозрачен, че не е като мнозинството, че е отделна личност. И точно това е най-страшният кошмар на Парнок в „Египетска марка“. Защо се страхува толкова да не загуби своя визитен сюртук? Защото сюртукът е единственото, което му придава форма. Без него той е напълно безтелесен. Парнок е персонаж, когото Манделщам познава в самия себе си и от когото се страхува, той е онзи дух на Петербург, който го напуснал – безтелесен, неизразим. Неговата плахост е продиктувана именно от това, че в новия свят, света на хаотичните тълпи, на тоталния политически и душевен хаос, за него изобщо няма място.

Защо Манделщам не могъл да напише всичко това просто, в прав текст?

Не могъл по две причини. Първо, не му било интересно. Да се пише роман от типа „Иван Иванович излезе от къщи и отиде в службата си“ е вече скучно, скучно е да се занимаваш със съединителна тъкан. Затова текстът на Манделщам е по-скоро пара над супата, полет над историята, а не самата история. Това са изтръгнати от живота фрагменти или, както той самият го определя жанрово – „трескаво бълнуване само от отклонения“. Ето това е нещото, благодарение на което „Египетска марка“ се чете. Можело лятото на 1917 година да се опише подробно, с детайли, както е описано в коментарите към „Египетска марка“. Но това не е интересно за Манделщам. За него е интересно да изтръгне от реалността някакви зърна на бъдещи катастрофи, намеци. Това е първата причина, поради която „Египетска марка“ е написана така, както е написана.

А втората причина е още по-очевидна. Това е повест за страха, за паниката, а страхът и паниката не предполагат систематичност на изложението. „Четвъртата проза“ дори няма заглавие, тя е „четвърта“, защото първите три са „Шумът на времето“, „Египетска марка“ и цикълът статии за поезията. Четвърта е и защото в света на Манделщам четвъртият е винаги последен: „Три дявола имаше – ти си четвъртият, / последен чуден дявол разцъфтял“. Четвъртото е нещо отвъдно, намиращо се отвъд границите на обичайната тройка.

„Четвъртата проза“, която е пропита цялата с ужас („страхът трака на пишещите машини“), и страшната тоталитарна нощ, която цари в нея, също не търпят систематично изложение, защото в паниката си човек се лута из градове, улици и из паметта си, обгръща хаотично с поглед своя живот. Там няма логика и стройност на изложението, там има само едно непрекъснато задъхване. Това задъхване, този предаден от Манделщам ритъм на ужаса, на уличното сбиване, определя в крайна сметка и цвета, и духа, и звука на най-добрата проза от 20-те години. Просто Манделщам, като всички паникьори, се е изпуснал да каже онова, за което всички предпочитали да мълчат. Всички са си мислели, че нещата някак ще се уталожат, но според Манделщам се оказва, че няма да се уталожат.

Постъпи въпрос за смисъла на заглавието.

Вече се опитах да обясня, че „Египетска марка“ е всичко, което е останало от Египет. Но от друга страна, в черновите на Манделщам е открито да се споменава за една интересна афера. Обикновено хората успявали някак си, с помощта на твърдо сварено яйце или други техники, да изтрият пощенския печат от марката и да я използват повторно, но в Египет измислили такава марка, която при намокряне с вода и при опит да се премахне печатът, избледнявала веднага и губела напълно своето лице. Затова „египетската марка“ е и метафора за внезапната загуба на изображението, на лицето. Не знам до каква степен можем да се позовем на тази версия и да ѝ се доверим, но тя е красива. Когато размишлявам върху смисъла на заглавието „Египетска марка“, аз си го обяснявам по следния начин: това е притча за внезапната загуба на лицето, защото в тълпата има само уши и тилове.

(Следва)