МИХАИЛ ЗОШЧЕНКО / РАЗКАЗИ / „ВЕСЕЛА ИСТОРИЙКА“

ПРЕВОД: Gemini 3.1 Pro

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК ОТ МИХАИЛ ЗОШЧЕНКО:

1923 г. – „ИЗПОВЕД“ / „БЕДА“ / „НА ЖИВА СТРЪВ“ / „БОГАТ ЖИВОТ“ / „ЖЕРТВА НА РЕВОЛЮЦИЯТА“ / „АРИСТОКРАТКА“ / „ЧАШАТА“ / „МАТРЬОНИЩЕ“ / „КУЧЕШКИ НЮХ“ / „БРАК ПО СМЕТКА“

1924 г. – „ЛЮБОВ“ / „ЖЕНИХ“ / „ЩАСТИЕ“ / „НЕ ТИ ТРЯБВАТ РОДНИНИ“ / „СЕЛСКИ САМОРОДЕН ТАЛАНТ“ / „ЧЕСТЕН ГРАЖДАНИН“ / „ИГРА НА ПРИРОДАТА“ / „ПАЦИЕНТКА“ / „БАНЯ“ / „НЕРВНИ ХОРА“

1925 г. – „АКТЬОР“ / „КРИЗА“ / „БЕДНОСТ“ / „АДМИНИСТРАТИВЕН ВЪЗТОРГ“ / „МАЙМУНСКИ ЕЗИК“ / „ЛИМОНАДА“ / „ДИКТОФОН“ / „ЧЕТИРИ ДЕНА“

1926 г. – „ИМЕН ДЕН“ / „ТАТКО“ / „ДЪРВА“ / „КРАДЦИ“ / „ПЪТНИК“ / „СЪПРУГ“ / „РАБОТЕН КОСТЮМ“ / СПИРАЧКА „ВЕСТИНГАУЗ“ / “МЕДИК“ / “ПЕЧАЛЕН СЛУЧАЙ“ / “КИНОДРАМА“ / “РЕЖИМ НА ИКОНОМИИ“ / “БЪЧВА“ / “ВЕЛИКДЕНСКА СЛУЧКА“ / “СИЛНО СРЕДСТВО“ / “БЯС“ / “ДАМСКА МЪКА“ / “ПРЕКРАСНА ПОЧИВКА“ / “ГАЛОШ“

1927 г. – “МОНТЬОР“ / „ПРЕЛЕСТИТЕ НА КУЛТУРАТА“ / „ДРЕБОЛИИ“ / „БОТУШКИ“ / „ЕСНАФИ“ / „ГОСТИ“ / „ДУШЕВНА ПРОСТОТА“ / „ОПЕРАЦИЯ“ / „ЦАРСКИ БОТУШИ“ / „КАЧЕСТВЕНА ПРОДУКЦИЯ“ / „СБИВАНЕ“ / „БЮРОКРАТИЗЪМ“

1928 г. - „МЕДИЦИНСКИ СЛУЧАЙ“

МИХАИЛ ЗОШЧЕНКО В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

ВЕСЕЛА ИСТОРИЙКА

Лиговският влак не върви никога бързо. Дали пътят там не го позволява, или са наслагали прекалено много семафори — над нормата, — това не зная. Само че ходът на влака е удивително бавен. Направо е обидно да пътуваш. И, разбира се, заради това бавно темпо във вагона става ужасно скучно. Направо казано — няма какво да правиш.

Да зяпаш хората не е, разбира се, кой знае колко интересно. Току-виж се обидили. „Какво — ще кажат — гледаш? Не ме ли позна?“ А да се заловиш с някаква своя работа също не е винаги възможно. Да четеш например, не можеш. Крушките са особено мътни. И са изтипосани ужасно високо. Светят отгоре като същински въгленчета, а радост от тях — никаква.

Макар че това за крушките го споменах напразно. Тази весела историйка се случи през деня. Но то и през деня е скучно да пътуваш.

И така, в събота през деня във вагона за непушачи пътуваше Фьоклуша. Фьокла Тимофеевна Разуваева. Пътуваше от Лигово до Ленинград за стока. Защото продава ябълки и семки на гарата в Лигово.

Та, същата тази Фьоклуша пътуваше за Шчукин. За Шчукинския пазар. Искаше да вземе една каса бракувани антоновки.

И седна в Лигово до прозорчето, и потегли. Пътува ли, пътува.

Срещу нея пътува Никита Фьодоров. До него, разбира се, Анна Ивановна Блюдечкина — съветска служителка в соцзастраховането. Все лиговчани. Отиват на работа.

А малко след Лигово влиза и един нов пътник. Военен. Или нещо такова, накратко казано, с високи ботуши.

Дотогава пътувал в коридора. И сяда той по диагонал на Фьокла Тимофеевна Разуваева. Сяда по диагонал и пътува.

Фьокла Тимофеевна — да ѝ дава Господ здраве и пълно благополучие — развърза забрадката си и като я развърза, започна да размишлява свободно на търговски теми: колко, значи, антоновки може да има в една каса, и така нататък.

После погледна през прозореца. А след това, от пълна скука, Фьокла Тимофеевна взе да дреме. Дали в топлия вагон се отпусна, милата, или скучните природни картини ѝ подействаха, но Фьокла Тимофеевна направо започна да клюма глава. И се прозина.

Първият път се прозина — нищо. Вторият път се прозина така широко, че чак всичките ѝ зъби можеш да преброиш. Третият път се прозина още по-сладко. А военният, дето седеше по диагонал, взе, че ѝ пъхна добродушно един пръст в устата. На шега. Което се случва често — някой се прозине, а друг му пъхне пръст в устата. Но, разбира се, това се случва между, да речем, истински приятели, стари познати или роднини от страна на жената. А този — съвсем непознат. Фьокла Тимофеевна го вижда за първи път.

Ето защо Фьокла Тимофеевна, естествено, се уплаши. И от уплаха побърза да захлопне куфара. При което клъцна доста силно пръста на военния със зъби.

Тогава се разкрещя ужасно военният. Започна да вика и да ругае. С една дума, едва ли не са му отхапали пръста. Още повече че пръста изобщо не му го бяха отхапали, а просто го бяха захапали леко със зъби. Че и кръв почти нямаше — не повече от половин чаша.

Започна лека разправия. Военният казва: — Ами аз — казва, — просто се пошегувах. Ако бях — казва — ви откъснал езика или нещо друго, тогава ме хапете, ама така — казва — не съм съгласен. Аз — казва — съм военнослужещ и не мога да позволя на пътниците да ми отхапват пръстите. Мене за това няма да ме похвалят.

Фьокла Тимофеевна казва: — Ой! Ако ме беше хванал за езика, цялата китка щях да ти отхапя. Не обичам да ме хващат за езика.

Започна тогава Фьокла Тимофеевна да плюе по пода, демек, може този пръст да е дявол знае колко мръсен и дявол знае какво е държал — не бива да се правят такива работи, нехигиенично е.

Но тук тяхната дискусия беше прекъсната — стигнаха в Ленинград. Фьокла Тимофеевна се поджавка още малко със своя военен и тръгна за Шчукин.

1928 г.