БАРТ ЪРМАН / БИБЛИЯТА: ИСТОРИЧЕСКО И ЛИТЕРАТУРНО ВЪВЕДЕНИЕ / ГЛАВА 14. СЪБОРНИТЕ ПОСЛАНИЯ И ОТКРОВЕНИЕТО НА ЙОАН БОГОСЛОВ / ПОСЛАНИЕ ДО ЕВРЕИТЕ / ЕКСКУРС И ОТСТЪПЛЕНИЕ

Превод: Gemini 3.1 Pro

Редактор: Павел Николов

ДО ТУК ОТ БАРТ ЪРМАН

В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“: „ИСУС ПРЕДИ ЕВАНГЕЛИЯТА“

ДО ТУК

ГЛАВА 1. КАКВО Е БИБЛИЯТА? ЗАЩО Е ТОЛКОВА ТРУДНА ЗА ВЪЗПРИЕМАНЕ? - 1; 2; 3

ГЛАВА 2. “БИТИЕ“ - 1; 2; 3; 4; 5

ГЛАВА 3. ОТ ЕГИПЕТ В ОБЕТОВАНАТА ЗЕМЯ: ОТ „ИЗХОД“ ДО „ВТОРОЗАКОНИЕ“ - 1; 2; 3; 4;

ГЛАВА 4. ИСТОРИЧЕСКИ КНИГИ. ОТ „ИСУС НАВИН“ ДО ЧЕТВЪРТА КНИГА „ЦАРЕ“ - 1; 2; 3; 4; 5;

ГЛАВА 5. РАННИТЕ ПРОРОЦИ НА ИЗРАИЛ - 1; 2; 3; ЕРЕМИЯ; ОСИЯ, МИХЕЙ; НАУМ, СОФОНИЯ, АВАКУМ;

ГЛАВА 6. ИСТОРИЦИ И ПРОРОЦИ ОТ ВРЕМЕТО НА ВАВИЛОНСКИЯ ПЛЕН И СЛЕД НЕГО - ЕЗДРА И НЕЕМИЯ – 1 / ЕЗДРА И НЕЕМИЯ – 2 / ЕЗЕКИИЛ / ИСАЯ ВТОРИ / ЙОИЛ, АВДИЙ, АГЕЙ / ЗАХАРИЯ, ИСАЯ ТРЕТИ, МАЛАХИЯ; ПО-НАТАТЪШНАТА ИСТОРИЯ НА ЮДЕЯ;

ГЛАВА 7. ПОЕТИ И РАЗКАЗВАЧИ НА ДРЕВНИЯ ИЗРАЕЛ - ПРИРОДА НА ЕВРЕЙСКАТА ПОЕЗИЯ / ПСАЛМИ / ПЛАЧ ЕРЕМИЕВ / ПЕСЕН НА ПЕСНИТЕ / РУТ / ЕСТИР / ЙОНА / КНИГА НА ДАНИИЛ / ЛЕТОПИСИ;

ГЛАВА 8. ПОУЧИТЕЛНИ КНИГИ И АПОКАЛИПТИЧНА ЛИТЕРАТУРА - ПРИТЧИ / ЙОВ / ЕКЛЕСИАСТ / АПОКАЛИПТИЧНА ЛИТЕРАТУРА

ГЛАВА 9. ПЕРИОДЪТ НА ИСУС И НЕГОВИТЕ ПОСЛЕДОВАТЕЛИ - ЧАСТ 1 / ЧАСТ 2 / ЧАСТ 3 / ЧАСТ 4 / ДРУГА ЕВРЕЙСКА ЛИТЕРАТУРА: ВТОРОКАНОНИЧНИ КНИГИ, ИЛИ АПОКРИФИ / ДРУГА ЕВРЕЙСКА ЛИТЕРАТУРА: ВТОРОКАНОНИЧНИ КНИГИ, ИЛИ АПОКРИФИ - 2 / ПОЯВА НА НОВИЯ ЗАВЕТ И РАННОТО ХРИСТИЯНСТВО

ГЛАВА 10. СИНОПТИЧНИТЕ ЕВАНГЕЛИЯ: МАТЕЙ, МАРК И ЛУКА - СЮЖЕТНА ЛИНИЯ НА СИНОПТИЧНИТЕ ЕВАНГЕЛИЯ; СИНОПТИЧНИЯТ ПРОБЛЕМ; ЕВАНГЕЛИЯТА КАТО БИОГРАФИИ / ЕВАНГЕЛИЕ ОТ МАРК / ЕВАНГЕЛИЕ ОТ МАТЕЙ / ЕВАНГЕЛИЕ ОТ ЛУКА / СИНОПТИЧНИТЕ ЕВАНГЕЛИЯ И ИСТОРИЧЕСКИТЕ ПРОТИВОРЕЧИЯ

ГЛАВА 11. СВЕТОТО ЕВАНГЕЛИЕ ОТ ЙОАН, КЪСНИТЕ ЕВАНГЕЛИЯ И ТЪРСЕНЕ НА ИСТОРИЧЕСКИЯ ИСУС - ПРОЛОГЪТ НА ЕВАНГЕЛИЕТО ОТ ЙОАН / ЙОАН И СИНОПТИЧНИТЕ ЕВАНГЕЛИЯ / ИЗТОЧНИЦИ НА ЧЕТВЪРТОТО ЕВАНГЕЛИЕ. ЙОАН ИЗМЕСТВА АКЦЕНТИТЕ / ДРУГИ ЕВАНГЕЛИЯ: ЕВАНГЕЛИЕ С ИЗРЕЧЕНИЯ / ЕВАНГЕЛИЯ ЗА ДЕТСТВОТО / СТРАСТИ ХРИСТОВИ / ГНОСТИЧНИ ЕВАНГЕЛИЯ / ИСТОРИЧЕСКИЯТ ИСУС / ИСУС – ПРОРОК НА АПОКАЛИПСИСА

ГЛАВА 12. ЖИВОТЪТ И ПОСЛАНИЯТА НА ПАВЕЛ - ВАЖНА ФИГУРА В ИСТОРИЯТА НА РАННОТО ХРИСТИЯНСТВО / ПРОБЛЕМ НА КНИГАТА „ДЕЯНИЯ“ / КРАТКА БИОГРАФИЯ НА ПАВЕЛ / КАКВО ПОТВЪРДИЛО ВЪЗКРЕСЕНИЕТО ЗА ПАВЕЛ? / КАКВО ПРОМЕНИЛО ВЪЗКРЕСЕНИЕТО ЗА ПАВЕЛ? / ВЪЗГЛЕДЪТ НА ПАВЕЛ ЗА ИСУС / ВЪЗГЛЕДЪТ НА ПАВЕЛ ЗА ЗАКОНА / ВЪЗГЛЕДЪТ НА ПАВЕЛ ЗА ЮДЕИТЕ И ЕЗИЧНИЦИТЕ / МИСИОНЕРСКАТА ДЕЙНОСТ НА ПАВЕЛ / ПЪРВО ПОСЛАНИЕ ДО СОЛУНЯНИТЕ / ПЪРВО ПОСЛАНИЕ ДО КОРИНТЯНИТЕ / ВТОРО ПОСЛАНИЕ ДО КОРИНТЯНИТЕ / ПОСЛАНИЕ ДО ГАЛАТЯНИТЕ / ПОСЛАНИЕ ДО ФИЛИПЯНИТЕ / ПОСЛАНИЕ ДО ФИЛИМОН / ПОСЛАНИЕ ДО РИМЛЯНИТЕ

ГЛАВА 13. ДЕЯНИЯТА НА АПОСТОЛИТЕ И ВТОРИЧНИТЕ ПОСЛАНИЯ НА ПАВЕЛ - ПАВЕЛ ПО ВРЕМЕТО НА НОВИЯ ЗАВЕТ И СЛЕД ТОВА / ДЕЯНИЯТА НА АПОСТОЛИТЕ

ВТОРИЧНИТЕ ПОСЛАНИЯ НА ПАВЕЛ - ВТОРО ПОСЛАНИЕ ДО СОЛУНЯНИТЕ / ПОСЛАНИЕ ДО КОЛОСЯНИТЕ / ПОСЛАНИЕ ДО ЕФЕСЯНИТЕ / ПАСТИРСКИ ПОСЛАНИЯ: ПЪРВО ПОСЛАНИЕ ДО ТИМОТЕЙ / ВТОРО ПОСЛАНИЕ ДО ТИМОТЕЙ. ПОСЛАНИЕ ДО ТИТ

ГЛАВА 14. СЪБОРНИТЕ ПОСЛАНИЯ И ОТКРОВЕНИЕТО НА ЙОАН БАГАСЛОВ - ПОСЛАНИЕ ДО ЕВРЕИТЕ

„БИБЛИЯТА: ИСТОРИЧЕСКО И ЛИТЕРАТУРНО ВЪВЕДЕНИЕ“ В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

ГЛАВА 14. СЪБОРНИТЕ ПОСЛАНИЯ И ОТКРОВЕНИЕТО НА ЙОАН БАГАСЛОВ

ПОСЛАНИЕ ДО ЕВРЕИТЕ

ЕКСКУРС Юдеите и християните в древността Посланието до евреите хвърля светлина върху взаимоотношенията между вярващите в Христос и юдеите, които не Го следват, а остават верни на религията на Свещените писания. Това поставя въпроса за взаимоотношенията между ранните християни и юдеите като цяло. Вече разгледахме този въпрос отчасти. Някои ранни християни поддържали възгледа, че вярата в Исус предполага спазване на юдейските закони и обичаи. Логиката им е разбираема: Исус е юдейският Месия, изпратен от юдейския Бог при юдеите за изпълнение на Юдейския закон. Следователно християнството е религия на юдеите. За тази група християни признаването на Исус означавало да приемат еврейския Бог и да сключат с Него онзи Завет, който Той сключил със своя народ, като за целта отбелязват юдейските празници, спазват хранителните забрани, обрязват се и спазват Шабата. Тези възгледи били присъщи на някои християни в Галатия, с които Павел спори. Нито Павел, нито другите автори на Новия завет представят противоположен възглед. Според противоположната гледна точка Христос не е юдейският Месия, не е изпратен от юдейския Бог, а Еврейското писание не е вдъхновено от Бога. Въпреки че в нито една книга на Новия завет не срещаме такива възгледи, те достигнали до нас в по-късни текстове, например в учението на християнския богослов от II в. Маркион. Маркион твърдял, че учението му съответства на възгледите на Павел. Той отбелязва, че Павел е различавал Евангелието от Юдейския закон. За Маркион тази разлика е абсолютна. Евангелието и Законът са абсолютно различни неща. Благата вест донесъл Христос, а Законът бил даден от Мойсей. Няма съмнение, че Законът е даден на Мойсей от Бога, но не от Бога на Исус Христос. Богът, който дал Закона, е жесток, отмъстителен и безмилостен. Той е безусловно справедлив, защото дал на юдеите Закона, но тъй като го нарушавали всички, Той смятал за справедливо да наказва всеки човек със смърт. Но Богът на Исус е различен. Той е Бог на милосърдието и прошката. От това Маркион прави очевиден за него извод. Имало двама Богове. Според Маркион Богът на Стария завет създал нашия свят, направил народа на Израел Свой народ и му дал Своите заповеди. Но понеже всички юдеи нарушавали тези заповеди, Бог ги проклел. Богът на християните не изпратил Своя Син на земята, за да изпълни Юдейските писания, защото те принадлежат на друг Бог. Исус дошъл на земята, за да спаси човечеството от правосъдието на юдейския Бог. Затова последователите на Исус трябва да отхвърлят всичко, което Богът на юдеите създал: Неговите творения (творенията на злия Бог не са благо), Неговите закони, Неговото Писание. Така сред християните от II в. имало два противоположни възгледа за юдаизма. Една част от християните приемала връзката си с юдеите и смятала, че вярата в Христос предполага спазване на юдейските норми. Една от тези групи юдействащи християни се наричала ебионити. Друга част от вярващите в Христос отхвърляла всички юдейски обичаи и клоняла към мнението, че Исус не бил обвързан с юдаизма, следователно не би трябвало да бъдат обвързани и Неговите последователи. Най-влиятелното течение сред тях били маркионитите. Както обикновено се случва в такива случаи, повечето християни се придържали към междинни позиции между тези радикални възгледи. Това се вижда добре от примера с новозаветните автори. Апостол Павел учел, че Исус е изпълнение на Юдейския закон, но същевременно настоявал, че езичниците, които не са спазвали никога Юдейските закони, не бива и дори не трябва да ги спазват след кръщенето си; те не трябва да се обрязват или да се подчиняват на хранителните забрани. Авторът на Посланието до евреите е склонен да смята, че Писанието било дадено от единния истински Бог. Но в същото време е уверен, че религията на Писанията е само предзнаменование за бъдещите блага, които Божият Син разкрил, изкупвайки със смъртта Си нашите грехове. А Матей казва, че Христос е изпълнение на Юдейския закон, че го спазва стриктно и че следователно Неговите последователи също трябва да спазват Закона. В добавка към въпроса как християните разбирали своето отношение към юдаизма, е необходимо да разгледаме и един друг проблем: как християните се отнасяли като цяло към своите съвременници юдеи, които не повярвали в Христос? Това променя съществено представата за проблема и ни кара да се замислим как християнството се превърнало в антиюдейска религия. Няма никакво съмнение, че се случило точно това, макар че изследователите не са все още на едно мнение кога и как е станало. Но историята на християнството от IV в. насам е пропита (поне отчасти) с антиюдейски настроения, които през Новото време прерастват в радикален антисемитизъм. Още към средата на II в., както ще видим по-долу, имало християнски лидери, чиито изказвания били силно антиюдейски. Но защо това станало възможно? Самият Христос бил юдей, Учител, учениците Му също били юдеи; Исус ги учел на Своето особено разбиране за Юдейския закон. В началото на своята история християнството било секта в рамките на юдаизма. Как тогава се превърнало толкова бързо в антиюдейска религия? Ключът към разбирането се крие в радикализма на първите християни, които провъзгласили, че разпнатият Исус е юдейският Месия. Макар че за съвременните християни това е неразбираемо, в онези времена подобни думи били за юдеите безсмислица (вж. гл. 12 за Павел). Разпнатият Исус бил пълна противоположност на онзи Месия, когото юдеите очаквали: велик воин и цар, подобен на Давид; или върховен съдия, когото понякога наричали Човешки Син; или могъщ първосвещеник, който ще управлява народа според правилното тълкуване на Юдейските закони. Евреите, които чакали идването на Месията (не всички юдеи Го чакали, както Го чакат днес всички или поне мнозинството), си Го представяли велик и всемогъщ, способен да съкруши всички врагове на Господа и да установи Царството си на земята. Исус не само че не направил всичко това, не само че не унищожил враговете Си, но бил съкрушен от тях, измъчван и публично разпнат. Затова повечето юдеи Го смятали за всичко друго, но не и за Месия. Въпреки това християните отстоявали Неговия статут на Месия и смятали, че юдеите разбират погрешно смисъла на идването на Месията. Християните тълкували тази дума по различен начин. Знаейки, че Исус бил разпнат, и вярвайки в Неговото месианство, те измислили концепцията за разпнатия Месия. За целта препрочели многократно Писанието (Юдейската Библия) и открили места, в които се говори за страдащ Господен праведник. Той предаден на страдания заради спасението на другите и Господа ще отмъсти за него. За това особено ярко говорят 22 и 53 псалм. Християните заявили, че тези текстове говорят за Месията. Евреите оспорвали това твърдение, отбелязвайки, че посочените текстове не са месиански пророчества и в тях не се употребява нито веднъж думата „Месия“. Това не е убедило християните. Божият праведник трябвало да пострада, Месията е Божият праведник, следователно Месията трябва да пострада – така разсъждавали християните. За тях Исус бил страдащ Месия. Така се стигнало до разделение между онези малцина евреи, които вярвали в Исус, и онова мнозинство, което не вярвало в Него. Разколът се е задълбочил от факта, че християните не само настоявали на месианския статут на Исус, но и смятали, че само вярата в Неговата смърт и във възкресението му определя принадлежността към Божия народ. Раждането от юдеи, обрязването, спазването на Юдейския закон – всичко това няма никакво значение. Да бъдеш „истински юдей“ означавало да приемеш месианството на Исус. А приемайки Неговото месианство, човек можел да спазва или да не спазва Юдейския закон. Така се създала една странна ситуация: християните се провъзгласили за истински юдеи, за наследници на обещанията, дадени на Авраам, за хора, които разбират истинското значение на Юдейското писание, но при това не спазват неговите закони. Защо християните не отхвърлили напълно Юдейското писание и не основали своя религия, към което ги подтиквали много учители, включително и Маркион? Една от причините се крие в своеобразното разбиране за религията в Древния свят. Хората в древността не се доверявали по правило на нищо, което изглеждало ново и скорошно в религията или философията. Нищо ново не можело да бъде истинно. Всяка истина водела корените си от далечното минало, била признавана от древните мъдреци и произлизала от авторитетите. Една от причините, поради които, както ще видим по-нататък в тази глава, християните били подлагани на гонения, е тази, че отхвърляли езическите вярвания, но не ги заменяли с никаква друга древна религия. Вместо това почитали човек, разпнат съвсем наскоро. За да докажат древността на своята вярата, както и за да спрат гоненията, християните провъзгласили, че тяхната религия води началото си от най-древни времена. Тя е също толкова древна, колкото са еврейските пророци, колкото е и Моисей. Моисей живял 400 години преди гръцкия поет Омир, 800 години преди Платон. И Моисей предсказал идването на Исус. Християните впрегнали Юдейските писания в своя полза, провъзгласявайки, че тези текстове не принадлежат вече на юдеите. Писанието се превърнало в свещена книга не за евреите, а за християните. Юдеите сметнали това твърдение за глупаво. Християните от своя страна си присвоили свещените текстове, без дори да спазват изложените в тях закони. Очевидно е, че през II и III век напрежението само нараствало. Появили се християнски автори, които започнали да полемизират в своите съчинения особено разпалено с юдеите. Такъв бил Юстин Мъченик, живял в средата на II век. Той доказвал, че Господ заповядал на евреите да се обрязват, за да могат властите да откриват по-лесно онези, които са белязани и заслужават наказание. Други автори, като Мелитон Сардийски, по-възрастен съвременник на Юстин Мъченик, били убедени, че евреите са виновни за смъртта на Исус, а тъй като Исус бил Бог – евреите са виновни в убийството на Бога (вж. по-долу отстъплението „Омилия на Мелитон за Пасхата“). Това е първият достигнал до нас пример за обвиняване на евреите в богоубийство.

ОТСТЪПЛЕНИЕ Омилията на Мелитон за Пасхата В края на II век Мелитон бил епископ на град Сарди в Мала Азия. В наши дни е известен преди всичко като автор на проповед, осъждаща евреите за убийството на Исус. В тази проповед се среща за първи път обвинение срещу евреите в богоубийство – те убили Исус, който бил истинският Бог, следователно са виновни за убийството на Бога. Подобно обвинение, разбира се, се използвало, за да бъде оправдано всяко насилие, извършвано когато и да било срещу евреите. Красноречието на тези обвинения е насочено отчасти към предизвикването на емоционална реакция. Ето няколко примера за разтърсващите и дори ужасяващи изказвания на Мелитон: „Убиват Го. И къде Го убиват? Насред Йерусалим. Защо? За това че изцели куците им и очисти прокажените им, изведе слепите им на светлина и възкреси мъртвите им. Заради това Той пострада.“ (гл. 72). „Защо, о, Израил, извърши тази нова неправда? Обезчести почелия те. Обезслави прославилия те. Отхвърли изповядалия те. Отрече се от проповядвалия ти. Уби оживотворилия те. Какво стори ти, о, Израил?“ (гл. 73). „Той трябваше да пострада, но не от тебе. Трябваше да бъде обезчестен, но не от тебе. Трябваше да бъде осъден, но не от тебе. Трябваше да бъде окачен на кръста, но не от твоята ръка.“ (гл. 75). „И тъй, Той е въздигнат на дървото и надпис е поставен, обозначаващ Убития. Кой е Той? Тежко е да се каже, но да не се каже е още по-страшно. Впрочем, слушайте, треперейки пред Този, пред Когото трепери земята. Окачилият земята е окачен на кръста. Разпрострелият небесата е разпрострян. Утвърдилият всичко е прикован на дървото. Господарят е оскърбен. Богът е убит. Царят Израилев е погубен от израилевата десница.“ (гл. 95–96).

Не е трудно да се проследи по полемичните произведения, написани срещу евреите, по-нататъшната история на антисемитизма. През I и II век числеността на юдеите в света превъзхождала значително тази на християните. Но след като през IV век император Константин приел християнството и християнската църква се превърнала в могъща политическа сила, именно тези християни възприели напълно сериозно полемичните нападки на своите предшественици и започнали да действат в съответствие с тях. Юдеят се превърнал в персона нон грата, унищожавали синагогите, конфискували имуществото на юдеите, а самите те били подлагани на нападения от тълпата. Така започнала скръбната история на християнския антисемитизъм.

(Следва)