ВАЛЕРИЙ БОЧКОВ / „ДОСТОЕВСКИЙ КАТО ДИАГНОЗА“

ИЗТОЧНИК: https://www.facebook.com/valbochko

ПРЕВОД: Claude Opus 5

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Да започнем с едно чудо. То се случило в Санкт Петербург през 1878 година. Мястото на действието — сградата на градския съд. Съдебните заседатели произнесли оправдателна присъда за подсъдимата Вера Засулич, убийца и терористка, членуваща в революционен кръжок, чиято цел била промяна на държавния строй в Русия. Насилствена промяна — ще подчертая. Иначе казано - физическо унищожаване на самодържавието, на властта, дадена на царя, както смятат в Русия, от самия Бог.

Вера Засулич се опитала да извърши предумишлено убийство: стреляла по градоначалника на Санкт Петербург господин Трепов. Отишла при него на прием, извадила от чантичката си револвер „булдог“ и стреляла право в корема на градоначалника. Трепов бил кавалерийски генерал, съвсем не ангел, година преди покушението наредил да набият с пръчки политическия затворник Боголюбов, което противоречало на закона за забрана на телесните наказания. С какво се провинил набитият народник Боголюбов? Не си свалил шапката пред генерал Трепов. С други думи, чиновникът нарушил закона и не понесъл никакво наказание.

Какво знаем за правосъдната система в Русия? Първо, строгостта на руските закони се компенсира от тяхното неизпълнение. Второ, законът е като теглич — накъдето го обърнеш, натам отива. И трето, у когото е властта, у него е и законът.

Засулич не отричала своята вина, не изпитвала разкаяние, не изразявала съжаление. По закон присъдата според аналогични дела означавала двадесет години затвор. Точно такова наказание искал прокурорът. Председателят на съда А. Ф. Кони не бил толкова категоричен, а адвокатът Александров настоявал изобщо за оправдаване на Засулич. Съдебните заседатели — о, чудо! — произнесли оправдателна присъда.

Петербург ликувал, императорът бил бесен, министърът на правосъдието — уволнен, а съдията Кони погубил кариерата си завинаги. За един ден Засулич станала международна знаменитост. Процесът ѝ бил отразен широко от европейската преса. Между другото, на следващия ден оправдателната присъда била отменена и полицията издала заповед за арест на Засулич. Която по това време била вече на път за Швейцария.

А още един ден по-късно Министерството на правосъдието обнародвало нов императорски указ: делата за „въоръжена съпротива срещу властите, нападение над военни и полицейски чинове и изобщо над длъжностни лица при изпълнение на служебните им задължения, ако тези престъпления са съпроводени с убийство или опит за убийство, с нанасяне на рани, осакатявания и пр.“, отсега нататък ще бъдат предавани на военен съд, а лицата, виновни за такива престъпления, подлежат на наказание по член 279 от Военния устав за наказанията, иначе казано, на лишаване от всички съсловни права и смъртно наказание.

В Европа Засулич се наслаждавала на статута на рокзвезда. Тя събирала многобройни аудитории, пред които проповядвала страстно евангелието на тероризма, насилието и кървавата революция. Оскар Уайлд дори написал пиесата „Вера или Нихилистите“, поставена в Лондон през 1883 година. В Европа тероризмът, насочен срещу представителите на властта, получил името „руски метод“. Но стига за Засулич, да преминем към главната тема.

2.

Деветнадесети век, втората половина. Във въображението на европееца Русия приличала на екзотичен, почти приказен театър, кадифената му завеса е извезана с орли и мечки, декорите са украсени с девствена гора, от която стърчат златни куполи на църкви, на сцената стоят аристократи — благородни диваци, презиращи здравия разум, законите и логиката, плюс страстни жени и задължителните цигани.

Варварската империя симулирала доста успешно преход към цивилизацията. Така хитър пациент успява да убеди психиатрите, че е нормален. Да, на Русия ѝ била поставена ваксина от европейска култура и етика. За съжаление вирусът мутирал в болест. Симптомите на тази болест се превърнали във велика руска литература. А най-ярък израз получили в творчеството на Достоевский и, разбира се, в основната му книга „Братя Карамазови“.

Англичанинът, германецът и французинът си пробивали, ругаейки, път през бодливите храсти на текста: повествованието напомня търсене на монети в мръсна локва, историята се обърква, криволичи и прекъсва, монолозите приличат на делириум тременс, диалозите са абсурдни. Героите са умопомрачени, терзаят ги демони и бесове, от всеки ъгъл наднича чудовище. Това не е роман! Това е невъзможно да се чете!

Това е невъзможно да не се чете! — възразявали други.

Гениалността на Достоевский се състояла в създаването на нов тип литературна материя на повествованието, в уникалността на неговата фактология и текстура. Романът притежава качеството на стенограма, на документ, който демонстрира ненадеждността на паметта, пелтеченето при изразяване на мислите, честото нежелание да чуем или разберем събеседника. Персонажите на романа се намират почти винаги в състояние на афект: стрес, ярост, паника, депресия, алкохолно опиянение; именно в това състояние и говорят. Заеквайки и отклонявайки се от темата, ругаейки, повтаряйки едно и също.

Но на Достоевский и това му е малко: той води повествованието от името на разказвач, не особено умен и не твърде образован, който също се отплесва в преразказване на клюки и догадки, получени от ненадеждни източници.

Единственият здравомислещ персонаж е следователят. По всяка вероятност е извънземен. Той притежава желязна логика, абсолютно е последователен, уликите са за него доказателство за престъпна дейност, причините водят до следствия, всяко действие поражда своя резултат. И води, разбира се, до това кой от заподозрените в убийството има най-сериозния мотив да извърши престъплението.

3.

Какво представлява руският затвор? Институция за реабилитация на престъпника и поправително заведение? Или място за наказание? Не, не и не. Целта на руския затвор е унищожаването на личността в човека. Неговата задача е да превърне затворника в покорно животно, готово да изпълни всяка заповед на човека в униформа.

„Какво ви дава право да говорите от името на целия руски народ?“ — попитал възмутено един читател на среща с Достоевский. Писателят вдигнал мълчаливо крачола си и показал белезите от оковите.

На двадесет и седем години Достоевский бил арестуван и осъден на разстрел. Той членувал в таен кръжок, чиито участници обсъждали идеите на социализма и четели забранена литература. Осъдените били вързани вече за стълбовете и им нахлузили чували на главите, когато царски куриер донесъл указ за помилване. За Достоевский „смъртен ужас“ не е речева фигура, а личен опит. Един от осъдените полудял по време на екзекуцията. На останалите разстрелът бил заменен със сибирска каторга.

Политическите възгледи на Достоевский се променяли постепенно: бившият участник в кръжока на социалистите утописти и привърженици на идеите на Фурие се превърнал в религиозен консерватор, а по време на третия си престой в чужбина станал окончателно убеден славянофил и монархист: „…великата наша Русия, начело на обединените славяни, ще каже на целия свят, на цялото европейско човечество и на неговата цивилизация своята нова, здрава и още нечувана от света дума“.

Новата дума била казана от Русия през 1917 година и ехото ѝ продължава да гърми над света и днес. Тази дума се оказала наистина нечувана. Нечувана по своята жестокост, варварство и презрение към човешкия живот.

4.

Културното значение и социалната ценност на книгата се определят от архетипността на разказаната в нея история. „Братя Карамазови“ не е книга за Русия. „Братя Карамазови“ е самата Русия. Нейна квинтесенция. Същност и смисъл на руския живот. А същността на руския живот е в това, че в него няма смисъл. Нямало е, няма и няма да има.

Романът „Братя Карамазови“ е екзистенциален модел на света на руския човек. Свят, в който любовта напомня агония, а страстта е винаги замесена с корист, където парите са бог, а вярата в Бога прилича по-скоро на наказание. Тук бащата е деспот, олицетворяващ всички мислими човешки пороци, а синовете най-много от всичко на света жадуват неговата смърт. Въздухът е пропит с отровата на смъртта, с отровата на омразата.

С развитието на сюжета става очевидно, че практически всички герои са в една или друга степен виновни за убийството на Фьодор Карамазов. То се случва в средата на романа. Приближаване на голяма беда, потискащо усещане за зрееща трагедия, всеки персонаж усеща неминуемото свличане в пропастта, но никой, нито един човек, не прави нищо, за да предотврати убийството.

Достоевский обича да разсъждава за християнството, но руският Христос не е любов, а покорност. Великият инквизитор пита Исус защо е отхвърлил предложението на дявола да превърне камъните в хлябове. Та нали хората не се интересуват от нищо друго освен от хляб и чудеса. Но човекът по своята природа е твърде порочен и алчен, нуждае се от наставник и пастир, който да разпределя насъщния хляб. Кой е този пастир? Бог? Царят? Ленин и Сталин? Фьодор Карамазов?

Но ние виждаме какво представлява старият Карамазов. Патологичен егоист, подобен на римски патриций, хищник и развратник, изтънчен садист и мерзавец. Той презира хората и не понася собствените си деца, подозирайки ги във всички смъртни грехове. Смердяков, четвъртият син, извънбрачен, е превърнат от баща си в унизен роб и шут. Като цяло — твърде точна алегория на руското самодържавие и на руското общество.

Чрез устата на праведния старец Зосима Достоевский донася благата вест не само до обитателите на манастира, но и до всички нас. Името на тази вест е братство. Всички сме братя, всеки от нас носи отговорност за всичко, което се случва на земята, вината на всеки от нас е вина на всички. Грехът на един е грях на всеки. Престъплението на един е престъпление на всеки. На подсъдимата скамейка трябва да застане цялото човечество.

Звучи благородно, макар и малко патетично. Но това е в църквата, зад стените на манастира. В реалния живот истинските братя, свързани с кръвна връзка, също цитират Библията, но намират думи с противоположен смисъл. Чудатият монах Альоша се опитва да засрами брат си Иван за бездействието му в свадата между Дмитрий и бащата. Отговорът на Иван е христоматиен: „Аз какво общо имам? Не съм пазач на брат си“. Точно тези думи изрекъл първият убиец на земята, Каин, веднага след като убил родния си брат.

5.

Истинският писател прилича на чувствителен уред, нещо като сеизмограф, усеща приближаването на глобалната обществена катастрофа много преди началото на грозните събития. Великите книги са доста по-мъдри от своите автори. Елините наричали „гений“ не твореца, а божествения дух, който се вселява в майстора по време на творчеството. Великите книги се пишат сами. Геният на Достоевский създал не просто книга, той създал Руска Библия, в която има отговори на всички въпроси. И най-важното умение в случая е да задаваш правилните въпроси. И да не се опитваш да тълкуваш отговорите в свой личен користен интерес.

Пророкът Достоевский предсказал не само кръвта и смъртта на предстоящите революции, той направил прогноза за цялото обозримо бъдеще на Русия. Чак до самия край. Не мисля, че Русия ще се изпари или ще потъне вдън земя. Не, топографски територията ще бъде населена, там ще се появят държави. Страни, в чиято обществена основа ще лежат не страхът, омразата и завистта, а уважението, достойнството и спазването на законите. Най-вероятно Достоевский е говорел именно за такова общество, което „ще каже на целия свят, на цялото европейско човечество и на неговата цивилизация своята нова, здрава и още нечувана от света дума“.

Но днес, когато Русия изрича патетични думи, трябва да бъдем нащрек. Украинците бяха обявени за „братски народ“ непосредствено преди началото на нахлуването през февруари 2022 година. Братската любов на руснаците изпитаха на свой гръб чехи и унгарци, поляци и германци, прибалтийци и финландци, дори афганистанците и африканците успяха да вкусят от руската братска любов.

Жителите на Русия обичат най-много да се гордеят със своята история, според техните уверения държавата им съществува повече от хиляда години. Смисълът на тази гордост не е особено ясен, защото социологическият портрет на руското общество през двадесет и първи век напомня характера на трудно дете от неблагополучно семейство: инфантилизъм, хронична лъжливост, безотговорност и патологичен егоизъм. Какво е това — психически недъг? Ето, за триста години Америка се превърнала в цивилизована държава. А тук — хиляда години.

Историята на всяка държава е пропита с кръв, насилие и смърт. Всички народи са минали през своя труден юношески период, когато силата е изглеждала главен довод, а убийството — най-простото решение на проблема. Като цяло човечеството няма с какво особено да се гордее в това отношение. Единствената надежда е, че сме си направили наистина изводите от своето лошо поведение. Всички освен Русия. Тя не просто се държи безобразно, тя се гордее със своите безобразия.

6.

Есента на 2026 година. Русия е в петата година на своята варварска агресия срещу Украйна, срещу Запада, срещу здравия разум. Достоевский става най-четеният автор в Русия. Бих предложил на Министерството на културата на РФ, ако още функционира, да снабди книгите на Достоевский с предупреждения, подобни на цигарените: „Четенето на тази книга може да предизвика депресия, психични разстройства, самоубийствени мисли. Идеите, изложени в тази книга, са изключително частни възгледи на автора, прилагането им на практика е крайно опасно и може да доведе до травми с различна степен на тежест, включително да травми, несъвместими с живота“.