ДМИТРИЙ БИКОВ / СТО ЛЕКЦИИ ЗА РУСКАТА ЛИТЕРАТУРА НА ХХ ВЕК / ВЛАДИМИР НАБОКОВ, „ПОКАНА ЗА ЕКЗЕКУЦИЯ“ (1934 г.)

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: Gemini 4 Argon

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

АНОТА­ЦИЯ, ПРЕДИСЛОВИЕ, ОТ АВТОРА

1900 г. – 1910 г. - ЛЕОНИД АНДРЕЕВ, „МЪЛЧАНИЕ“ / ДМИТРИЙ МЕРЕЖКОВСКИЙ, „ВЪЗКРЪСНАЛИТЕ БОГОВЕ. ЛЕОНАРДО ДА ВИНЧИ“ / МАКСИМ ГОРКИЙ, „НА ДЪНО­ТО“ / ВАЛЕРИЙ БРЮСОВ, „URBI ET ORBI“ / АНТОН ЧЕХОВ, „ВИШ­НЕВА ГРАДИНА“ / АЛЕКСАНДР КУПРИН, „ДУЕЛ“ / МАКСИМ ГОРКИЙ, „МАЙКА“ / ФЬОДОР СОЛОГУБ, „МАЛКИ­ЯТ ДЕМОН“ / МИХАИЛ КУЗМИН, „АЛЕКСАНДРИЙСКИ ПЕСНИ“ / СБОРНИКЪТ „ВЕХИ“

1910 г. – 1920 г. - НАДЕЖДА ТЕФИ, “ХУМОРИСТИЧНИ РАЗКАЗИ“ / АЛЕКСАНДР БЛОК, “НОЩНИ ЧАСОВЕ“ / АННА АХМАТОВА, „ВЕЧЕР“ / АНДРЕЙ БЕЛИЙ, „ПЕТЕРБУРГ“ / ВЛАДИМИР МАЯКОВСКИЙ, “ОБЛАК В ГАЩИ“ / ИВАН БУНИН, “ГОСПОДИНЪТ ОТ САН ФРАНЦИСКО“ / АЛЕКСЕЙ ТОЛСТОЙ, “ЕГОР АБОЗОВ“ / БОРИС ПАСТЕРНАК, “СЕСТРА МОЯ - ЖИВОТ“ / ВАСИЛИЙ РОЗАНОВ, “АПОКАЛИПСИС НА НАШЕТО ВРЕМЕ“ / ЗИНАИДА ГИПИУС, “ПЕТЕРБУРГСКИ ДНЕВНИЦИ“

1920 г. – 1930 г. - ЕВГЕНИЙ ЗАМЯТИН, “НИЕ“ / НИКОЛАЙ ГУМИЛЬОВ, “ШАТРА“, „ОГНЕНИЯТ СТЪЛБ“ / НЕОБИЧАЙНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА ХУЛИО ХУРЕНИТО“ / ВИКЕНТИЙ ВЕРЕСАЕВ, „В БЕЗИЗХОДИЦА““ / ИСААК БАБЕЛ, „КОНАРМИЯ“ / СЕРГЕЙ ЕСЕНИН, „ЧЕРНИЯТ ЧОВЕК“ / МИХАИЛ БУЛГАКОВ, „ДНИТЕ НА ТУРБИНИ“ / ЛЕОНИД ЛЕОНОВ, „КРАДЕЦ“ / ОСИП МАНДЕЛЩАМ, „ЕГИПЕТСКА МАРКА“ / БОРИС ПИЛНЯК, „МАХАГОН“

1930 г. – 1940 г. - МАРИЕТА ШАГИНЯН, „ХИДРОЦЕНТРАЛА“ / ИЛЯ ИЛФ И ЕВГЕНИЙ ПЕТРОВ, „ЗЛАТНИЯТ ТЕЛЕЦ“ / АНДРЕЙ ПЛАТОНОВ, „ОТ ПОЛЗА“ / ИВАН КАТАЕВ, „ЛЕНИНГРАДСКОТО ШОСЕ“

СТО ЛЕКЦИИ ЗА РУС­КАТА ЛИТЕРАТУРА НА ХХ ВЕК в БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ

1930‑те

ВЛАДИМИР НАБОКОВ

„ПОКАНА ЗА ЕКЗЕКУЦИЯ“, 1934 г.

На нашия календар е 1934 година и ще поговорим за романа на Владимир Набоков „Покана за екзекуция“.

Тук има веднага два момента, които правят нашият разговор недостатъчно легитимен. Първо, уговорихме се, че все пак основната ни тема ще бъдат книгите, написани в Русия. Но тъй като литературата на руската диаспора така или иначе отдавна вече е част от — няма да се побоя да го кажа — златния фонд на рускоезичните текстове, би било неправилно вероятно да пренебрегнем романа на Алданов „Самоубийство“, романите на Набоков, романите на Газданов; би било неправилно вероятно да пренебрегнем и „Тъмнтеи алеи“ на Бунин, защото през този период така или иначе не се появявало нищо по-значимо на руски език. Затова постепенно започваме да включваме в основния кръг от разглеждани произведения и руската литература, написана в чужбина. И, естествено, вторият въпрос е свързан с това, че е трудно да установим точната датировка на написването на „Покана за екзекуция“. Романът бил завършен в чернова през 1934 година, окончателно доработен през 1935-а, а отпечатан чак през 1938-а, така че публикуването на „Покана за екзекуция“ е отделна, доста сложна история. Но въпреки това ми се струва много важно, че Набоков написал основната част от текста на този роман за три дни. Обстоятелствата, предшествали неговото раждане, са доста загадъчни.

Набоков бил в общи линии единственият руски писател, който реагирал на предизвикателствата стремително, и реагирал с творчески подеми. През 1934 година две обстоятелства едва не го довели до лудост: първо, Вера ражда през май, и раждането е доста тежко, защото детето е късно, по това време тя е наистина на 33 години, двамата с Владимир отлагали дълго появата му, защото нямали пари. В един момент им казали, че повече не могат да рискуват, защото тя може просто да умре при раждането, и те решили да имат дете. А второто обстоятелство, както помните, 1934 година, в Германия вече имало фашизъм, при това дошъл на власт по напълно демократичен път, над цяла Европа се спуска вече страшна сянка. И тъкмо когато през 1934 година Набоков се прибира по една майска улица, след като е оставил Вера в родилния дом, у него се заражда идеята за романа „Покана за екзекуция“. Тук пътят от замисъла до осъществяването е стремителен. Първият вариант на романа, сто страници, написани с молив, бил създаден буквално на един дъх през следващите три дена. Може да се каже, че така Набоков се отвличал от мъчителната тревога за жена си и детето. А може да се каже, че това бил неговият начин да се противопостави на обстоятелствата. Защото Набоков, потомствен дворянин, който много цени дворянския си произход, също толкова високо цени и рицарския кодекс на поведение — не трябва да да се отвръща с размишления, със страх, с треперене, а с действие. Романът му „Покана за екзекуция“ е страшен, жесток, разобличителен отговор на всичко, което се случва по това време в Германия. Това е една от най-страшните и същевременно една от най-смешните книги на Набоков, защото само четири години по-късно в „Изтребление на тираните“, един много важен за него разказ, той казва, че единственият начин за борба със страха си остава смехът. Но все пак не става дума само за смеха — за първи път у Набоков този смях придобива толкова мрачен, сардоничен и циничен характер. Когато Набоков чете в руските литературни салони първите глави на „Покана за екзекуция“, се сблъсква за първи път в живота си с масово неодобрение. Той, разглезеният от възторзите на публиката, той, провъзгласеният след „Защитата на Лужин“ за наследник на Бунин, за оправдание на новото поколение руски писатели, чува отзиви от рода на „това е шизофрения“ и „това е садизъм“. И наистина, в „Покана за екзекуция“, както по-късно и в романа „Bend Sinister“ присъстват, разбира се, известни елементи на садизъм по отношение на читателя. Набоков трябва да изчерпи, да изстърже до дъно своята омраза, отвращение и страх, а от всичко това тук има предостатъчно, това е жесток роман.

Владимир Набоков

И изобщо няма какво да говорим за това, че този роман отдавна е разнищен изцяло от безброй слависти и общо взето от всички книги на Набоков, ако не броим „Дар“, това е най-анализираното, най-интерпретираното му произведение. Това е роман приказка, което е важно. През ХХ век имало няколко такива прелестни, жестоки приказки. Редом до него може да се постави например романът антиутопия на Вера Панова „Колко е часът“. Разбира се, тази книга няма нищо общо нито с Кафка, когото често сочат като учител на Набоков, към онзи момент той още не е чел „Замъкът“, а и още повече нека не забравяме, че Набоков не чете на немски, а преводите на „Замъкът“ на английски се появяват по-късно. „Замъкът“ има, разбира се, някои сходства, преди всичко по своята съновидческа, кошмарна конструкция, такъв един nightmare, както Честъртън определил някога жанра на „Човекът, който беше четвъртък“. Но това не е просто кошмар, кошмарът във всеки случай не е кафкиански, това е кошмар, далече по-малко сериозен, в някакъв смисъл далече по-присмехулен и като цяло далече по-жизнерадостен, колкото и ужасно да звучи това. Паралелите с романа на Оруел „1984“ са изобщо смешни, защото, както знаете, той е написан 12 години по-късно. Съответно единственият горе-долу близък източник, който бихме могли да посочим със сигурност, е романът на Замятин „Ние“, за който вече говорихме. Идеята на романа „Ние“ е намерила отзвук в образа на прозрачния свят, на всеобщата прозрачност, Цинцинат е обвинен в „гносеологическа непрозрачност“, той не е прозрачен за околните. Спомнете си, че в света на Замятин всички живеят с прозрачни стени и завесите могат да се спускат само за сексуалния час. Ето това е единственото, с което се изчерпва приликата.

В действителност обаче Набоков успял да предскаже по някакъв начин света на постмодернизма и в крайна сметка главното му откритие се състои в това, че той разглежда фашизма като висш стадий на постмодернизма. Постмодернизмът е свят, в който всичко е равно, където са изгубени всички опозиции и всички смисли, където у хората не са останали базови понятия. Такива очевидни норми като състрадание, емпатия, любов, възхищение, такива необходими неща като култура, като милосърдие, като закон – всичко е отменено. И неслучайно в романа се появяват едни памучни кукли – Пушкин, Лермонтов, това е всичко, което е останало от класиците. С тези кукли си играят децата в училищата. Това е един изпразнен от съдържание свят, ето кое е съвсем страшното. Според Набоков най-страшното не е тоталитаризмът, с тоталитаризма можеш да се бориш. Най-страшното е пресъхването на смисъла, това е свят, в който нищо не значи нищо и всичко е равно на всичко. Това е светът на тържествуващата тъпота и светът на тържествуващия еснаф, онова, което съвсем скоро, в романа „Bend Sinister“ от 1947 година, ще бъде наречено скотомизация, там има един мислител Скотома, който превъзнася ценностите на обикновения човек, на героя с фамилия Заурядов (от рус. заурядный ’посредствен’ – бел. ред.), на господин и госпожа Заурядови. Ето тази идея за „тържествуващата посредственост“, тук цитирам, както разбирате, превода на Сергей Илин, който е доста точен, идеята за тържествуващата скотомизация, за превръщането в добитък, в страна на еснафи, в свят, където няма различия – това е най-страшното за Набоков.

Знаете, че една от главните полемики на ХХ век е полемиката около тезата на Честъртън: еснафът е най-добрата сила в обществото, той стои надеждно на пътя на всякакви революции и на всеки тоталитаризъм. Но тук изведнъж се оказва, че еснафът всъщност е самият тоталитаризъм, че еснафът е оптималната среда и основната суровина за всеки фашистки преврат. Защо? Ами защото му е присъщ култът към нормата, култът към посредствеността. И тъкмо този култ лежи в основата на фашизма. Не бива да си мислим, казва Набоков, че в основата на фашизма лежат героични митове, нали фашизмът се кипри винаги и старателно в одеждите на Зигфрид, на нибелунгите, на Вагнер, на Ницше. Нищо подобно! Какъв ти Зигфрид? Това е еснафът, с коремче, с оплешивяващо теме, по халат, самодоволен. Понякога се предрешва и като пролетарий, но няма значение. Важното е, че е човек, чиито представи са посредствени. Това е човек, комуто са чужди съчувствието и любовта, само и само да не го закачат. Ето това са еснафите, същите онези хора, които населяват бъдещия разказ на Набоков „Облак, езеро, кула“. Те винаги стъпкват някого, защото им създава необходимото усещане за родство и единение. Преследването е нищо без топлото чувство за единение и затова градът трябва да убие Цинцинат. Цинцинат не е виновен за нищо, но унищожавайки го, останалите граждани се чувстват правилни. В този свят до такава степен липсва каквото и да било състрадание, че смъртта е заобиколена от куп комични и унизителни моменти. Преди да екзекутират Цинцинат, на сцената изскача глашатай и съобщава радостно, че е получена голяма партида мебели и предложението може да не се повтори. А в театъра с блестящ злободневен успех върви премиерата на операта фарс „Съкрати се, Съкрат“. И редом, по същото време, Марфинка си урежда личния живот. Марфинка е жената на Цинцинат, чувстваща се вече вдовица. Марфинка е също много интересно същество, защото Цинцинат се стреми страстно към нея, той я обича, романтизира я, спомня си гръдта ѝ със зърно като ягода, хладните ѝ целувки с вкус на горски ягоди. Тя значи много за него, но Марфинка е кукла, фетиш, бутафория. И това, че към една кукла може да се изпитва сексуално влечение, го знаем още от „Пясъчния човек“ на Хофман, но знаем и че тази кукла е лишена от милосърдие, от състрадание, лишена е от ужаса пред жестокостта. Спомнете си как тя казва на своето синче, сакато, злобно изродче: „Веднага остави котката на мира, завчера вече удуши една, не може всеки ден“. Но всичко това е смешно, разбира се. Смешен е и тъстът на Цинцинат, който го проклина дълго и сладострастно, произнасяйки като по ноти традиционен монолог, започващ с думите: „Понякога ми се струва, че съм просто един стар дръвник и не разбирам нищо“. Всички са кукли, всички са механични герои с ключе, навиващи се герои от куклен театър. Цинцинат е единственото живо същество, защото в този свят на изроди, в света на полухората, в света на тържествуващите подчовеци, които са се провъзгласили за свръхчовеци, той е единственият, който не е изгубил любовта, милосърдието, опитите за творчество, защото все му се струва, че трябва да допише още нещичко, макар че всичко е вече дописано.

Естествено, ключовият въпрос на романа (във всеки случай въпросът за неговите интерпретатори) е дали героят е жив, или мъртъв. Свикнали сме, иска ни се в края на романа да ни обяснят поне това. В цялата книга се сблъскваме със сложна система от уловки. Съседът по килия се оказва бъдещ палач, тъмничарят се оказва директор на затвора, денят на екзекуцията постоянно се отлага. Общо взето, екзекуцията се превръща в площаден фарс, когато директорът на затвора, посрещайки Цинцинат, казва: „Превъзходен сабайон“, гощавайки го с вечеря от личната си кухня, но съвсем не казва нищо за датата на смъртта. Изобщо, това е система от уловки, система от фалшиви ходове. Най-обидният от тях се оказва, разбира се, ходът с Емочка, дъщерята на началника на затвора, която урежда бягство на Цинцинат само за да го доведе в светая светих на затвора, в дома на неговия началник. Но в тази система от уловки все пак ни се иска да знаем главното, ще бъде ли екзекутиран Цинцинат. Защото, макар и затворът да е фалшив, и правилата в него да са фалшиви, спомнете си, че там в правилника пише, че дирекцията не отговаря за изчезването на каквито и да било вещи, включително и на самия затворник. Тоест всичко е насмешливо, всичко е пародийно, но пък смъртта е истинска и страхът от смъртта е истински. И от този страх Цинцинат полудява през цялото време и през цялото време се бори с него. Отсичането на главата му се струва нещо като изкъртването на огромен зъб, който зъболекарят вади. През цялото време му се струва, че ездачът, както пише той, не отговаря за треперенето на коня. И наистина, душата не отговаря за треперенето и страха на тялото.

И така, как завършва романът? Какво се случва всъщност в него? Точно за това спорят абсолютно всички читатели. Написано е, че в един момент, когато палачът вече се е засилил със замах, за да нанесе удара, Цинцинат изведнъж вдига глава, оглежда се, вижда, че всичко вече не става за нищо, че дърветата с фалшивата сянка за илюзия на обемност вече падат, че сценичният заден декор се разкъсва, „летеше суха мъгла; и Цинцинат тръгна сред прахта, падналите вещи и треперещите платна, насочвайки се натам, където, съдейки по гласовете, имаше същества, подобни на него“. Ето този могъщ, оркестров финал, тези тръбни гласове ни оставят въпреки всичко в пълно недоумение. Не разбираме какво се е случило с Цинцинат. Първо, „бледият библиотекар повръщаше“ е забележителна фраза. Защо му е да повръща, седнал на стъпалата на ешафода? Родриг Иванович притичва към Цинцинат с вик: „Нали лежахте, всичко беше готово, всичко беше свършено!“ - и това е аргумент за противниковата страна: щом Цинцинат е станал и е тръгнал, значи е жив. А щом летяла суха мъгла, това може да означава, от една страна, че се е срутил светът, но от друга страна, че се е срутил животът на героя. Тук, общо взето, са възможни отново полярни тълкувания. Във финала на романа, най-измамния у Набоков, оставаме в пълно неведение какво се е случило. Но Набоков е казвал винаги, че за стойностния писател това не е важно, за него са важни похватите, важна е мисълта, важно е, че той е абсолютно божество в книгата, и Цинцинат в крайна сметка е същата кукла като всички останали герои. Но както разбираме, това обяснение влиза в противоречие с идеята на автора: Цинцинат е единственият жив сред всичките персонажи. Помним добре светлите му пухкави мустаци, помним как гледа палците си и казва: „вие поне, милички, вие поне за нищо не сте виновни“. Помним как пише, как дружи с паяка, как припада, и не желаем да признаем Цинцинат за кукла на писателското въображение. За нас той е жив, точно както е единственият жив в книгата. Затова ни се налага да направим, заедно с Набоков, единствено възможния и, за съжаление, неутешителен извод – Цинцинат безусловно загива и именно неговата смърт се превръща в условие за неговото освобождение. Защото в света, който е нарисувал Набоков, създания, подобни на него, могат да съществуват само в друг план на реалността, само извън живота. Когато човек напуска света, помним добре това от „Дар“, сякаш му се отваря не едно око, а всички очи, сякаш започва да гледа във всички посоки, изтръгнал се от клетката на тялото. И ето я безусловно тази съкровена мисъл на Набоков за това, че след смъртта настъпва друга реалност, която той понякога провижда, отвъдното, за което е написано последното му стихотворение, ето това е като че ли най-важната мисъл. Неслучайно героите на романа „Ада“ живеят на някаква планета Антитера, където всичко е иначе, където има друга география, друга физика, и те през цялото време обмислят въпроса съществува ли Тера, съществува ли Земята. За героите на Набоков е много важно, че съществува втори свят, „о, закълни се, че до края на пътя ще бъдеш вярна само на измислицата“. Този друг свят съществува, но за да попадне в него, Цинцинат е длъжен да напусне своя затвор, а затворът, разбира се, е по-широк образ на земното съществуване.

Накрая трябва да се кажат няколко думи за Емочка. Емочка е първообраз на Мариета от „Bend Sinister“, първообраз на Лолита, разбира се, и тук за първи път у Набоков е очертана една от съкровените му, много важни теми, темата за връзката между педофилията и затвора. Колкото и да се говори, че „Лолита“ е педофилски роман, това, разбира се, е антипедофилски роман и общо взето педофилията е там не повече от метафора. Това е метафора на манията, която можеш да победиш, метафора на изкушението, на което трябва да се предадеш, за да настъпи освобождение. Но освобождението не настъпва, настъпва още по-дълбок затвор. Според Набоков това е метафора на всички революции: поддавайки се на изкушението, ние се набутваме още по-дълбоко в мазето. В затвора е написана „Лолита“, там се озовава Хъмбърт; в още по-дълбок затвор попада Цинцинат, когато отива при директора. А всъщност и в „Bend Sinister“ опитът на Мариета да съблазни Круг завършва с това, че и синът на Круг, и самият той попадат в лапите на така наречените „гимназиални бригади“, съкратено ГБ. Иначе казано, за Набоков темата за изкушението и темата за затвора са много тясно свързани. Онези, които се надяват да преодолеят изкушението, като му се поддадат, се вкарват всъщност още по-дълбоко в клетката.

Забележителната мисъл на Набоков, че с времето Уайлд ще се възприема не като естет, а като сантиментален разказвач на приказки, е приложима и към самия него. Разбира се, „Покана за екзекуция“ е безкрайно естетско произведение. Но при все това у Набоков няма по-страстен, по-самотен, по-умоляващ текст. Мисля, че един от стимулите за появата му е било желанието да омилостиви някак си съдбата, като покаже на Бога максимума на своите способности. Нещо от рода на: „виж какво умея и може би сега ще ни пощадиш“. И наистина, след тази жертва, която той принесъл за три майски дни и нощи, Вера родила благополучно. Синът им се родил прекрасен и те се спасили и успели да заминат после от Германия за Франция, а от Франция – за Америка. Набоков успял да отклони бедата, като написал най-страшния и най-откровения роман за нея.

Може да се каже, че тази книга е мрачна. Но нека ни утеши епиграфът към нея, епиграф от Пиер Делаланд, когото Набоков трябвало да измисли: „Както глупакът се мисли за Бог, така ние смятаме, че сме смъртни.“ Това е прекрасна мисъл и е жалко, че Набоков измислил този мислител. Но същността на „Покана за екзекуция“ е безусловно вярна: поканите за екзекуция, с които така щедро е обграден нашият живот, са покани за безсмъртие. И точно в това се състои забележителният оптимистичен извод на Набоков.

Тук постъпи въпрос до каква степен е адекватен преводът на „Покана за екзекуция“, направен от Дмитрий Набоков.

Ами, първо, той не е направен съвсем от него. Направен е от двамата. И именно на Набоков принадлежи преводът на заглавието, не Invitation to an Execution, а Invitation to a Beheading, „Покана за обезглавяване“, което за него е много принципно, много важно. Що се отнася до качествата и достойнствата на този превод, разбирате ли, някои неща там са непреводими. Например: „часовникът удари – четири или пет пъти, и тъмничният му отклик, преклик и заклик се държеше по подобаващ начин“. Бях много разочарован, когато научих, че много от блестящите набоковски каламбури в този роман са напълно изгубени. Но това, разбирате ли, е принципна набоковска нагласа. Той смятал, че трябва да се превежда точно, и затова много съзвучия, каламбурите, неговото любимо забавление, се губят, няма как. Точно така в „Лолита“, която е много добре написана на английски, при превода на руски са изгубени множество прекрасни каламбури, стихчета, вътрешни рими, а са добавени съвсем малобройни и с доста лош вкус. Така например, когато лежи до заспалата Лолита, Хъмбърт казва: „Нямаше къде да склоня глава (без малко да напиша: главичка)“. Това е каламбур, нека си го кажем направо, гимназиален, но прави впечатление. В оригинала го няма, защото в оригинала няма повод за такъв каламбур.

Цялостно обаче този превод трябва да се оцени като един от последните творчески подвизи на Набоков, защото Дмитрий Владимирович не би успял, разбира се, да предаде сам толкова точно подигравателно мрачната макабрична атмосфера на „Покана за екзекуция“,. По време на единствената ми среща с Дмитрий Владимирович той отбеляза недвусмислено, че дължи всичките си литературни таланти на своя баща.

(Следва)