ПРЕВОД: Gemini 3.1 Pro
РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ
ДО ТУК ОТ МИХАИЛ ЗОШЧЕНКО:
1923 г. – „ИЗПОВЕД“ / „БЕДА“ / „НА ЖИВА СТРЪВ“ / „БОГАТ ЖИВОТ“ / „ЖЕРТВА НА РЕВОЛЮЦИЯТА“ / „АРИСТОКРАТКА“ / „ЧАШАТА“ / „МАТРЬОНИЩЕ“ / „КУЧЕШКИ НЮХ“ / „БРАК ПО СМЕТКА“
1924 г. – „ЛЮБОВ“ / „ЖЕНИХ“ / „ЩАСТИЕ“ / „НЕ ТИ ТРЯБВАТ РОДНИНИ“ / „СЕЛСКИ САМОРОДЕН ТАЛАНТ“ / „ЧЕСТЕН ГРАЖДАНИН“ / „ИГРА НА ПРИРОДАТА“ / „ПАЦИЕНТКА“ / „БАНЯ“ / „НЕРВНИ ХОРА“
1925 г. – „АКТЬОР“ / „КРИЗА“ / „БЕДНОСТ“ / „АДМИНИСТРАТИВЕН ВЪЗТОРГ“ / „МАЙМУНСКИ ЕЗИК“ / „ЛИМОНАДА“ / „ДИКТОФОН“ / „ЧЕТИРИ ДЕНА“
1926 г. – „ИМЕН ДЕН“ / „ТАТКО“ / „ДЪРВА“ / „КРАДЦИ“ / „ПЪТНИК“ / „СЪПРУГ“ / „РАБОТЕН КОСТЮМ“ / СПИРАЧКА „ВЕСТИНГАУЗ“ / „МЕДИК“ / „ПЕЧАЛЕН СЛУЧАЙ“ / „КИНОДРАМА“ / „РЕЖИМ НА ИКОНОМИИ“ / „БЪЧВА“ / „ВЕЛИКДЕНСКА СЛУЧКА“ / „СИЛНО СРЕДСТВО“ / „БЯС“ / „ДАМСКА МЪКА“ / „ПРЕКРАСНА ПОЧИВКА“ / „ГАЛОШ“
1927 г. – „МОНТЬОР“ / „ПРЕЛЕСТИТЕ НА КУЛТУРАТА“ / „ДРЕБОЛИИ“ / „БОТУШКИ“ / „ЕСНАФИ“ / „ГОСТИ“ / „ДУШЕВНА ПРОСТОТА“ / „ОПЕРАЦИЯ“ / „ЦАРСКИ БОТУШИ“ / „КАЧЕСТВЕНА ПРОДУКЦИЯ“ / „СБИВАНЕ“ / „БЮРОКРАТИЗЪМ“
1928 г. – „МЕДИЦИНСКИ СЛУЧАЙ“ / „ВЕСЕЛА ИСТОРИЙКА“ / „НАУЧНО ЯВЛЕНИЕ“ / „КОТКАТА И ХОРАТА“ / „ЧУЖДЕНЦИ“ / „ДРЕБЕН СЛУЧАЙ“
1929 г. – „СЕРЕНАДА“ / „МАЙЧИНСТВО И БЕБЕТА“
1930 г. – „БОЛНИ“
МИХАИЛ ЗОШЧЕНКО В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“
ПРИЯТНА СРЕЩА
Една страшно забавна история ми се случи тази есен. във влака
Пътувах за Москва. От Ростов. Ето, идва пътническият влак в шест и четиридесет и пет вечерта.
Качвам се на влака.
Народът не е чак безобразно много. Даже, в краен случай, може и да седнеш.
Моля да се посместят. Сядам.
И ето, гледам моите спътници.
А то, казвам ви, вече се свечерява. Не че е тъмно, ама е тъмничко. Изобщо — здрач. И не пускат още осветлението. Икономисват тока.
Та гледам аз пътниците наоколо и виждам — доста славна компания се е събрала. Всички, гледам, едни такива симпатични, не се надуват.
Има един субект, гологлав, с дълга грива, ама не е поп. Изобщо, интелигент някакъв с черна тужурка.
До него — друг с руски ботуши и униформена фуражка. Мустакат. Само че не е инженер. Може да е пазач в зоологическа градина или агроном. Като че ли човек с много отзивчива душа. Държи с малките си ръце си едно джобно ножче, реже с него една антоновка на парченца и храни другия си съсед — безрък. Да, до него пътува един гражданин без ръце. Един такъв млад пролетарски момък. Без двете си ръце. Навярно инвалид от трудова злополука. Дожалява ти, когато го гледаш.
Но яде с такъв апетит. И понеже няма ръце, онзи му реже резенчета и му ги подава в устата на върха на ножа.
Една такава хуманна картинка, гледам. Сюжет, достоен за Рембранд.
А срещу тях седи един вече не първа младост прошарен мъж с черен каскет. И все се усмихва.
Може да са водили преди мене някакъв забавен разговор. Само че, личи си, този пътник не може да се успокои още и от време на време все се разсмива: „хе-е“ и „хе-е“.
А мен ме заинтригува много не прошареният, а онзи, безръкият.
И го гледам аз с гражданска скръб, и ме сърби много езикът да го попитам как така не е внимавал и е загубил крайниците си. Ама ми е неудобно да питам.
Мисля си, ще привикна към пътниците, ще завържа разговор и после ще попитам.
Започнах да задавам странични въпроси на мустакатия като на по-отзивчив, но той отговаря мрачно и без желание.
Изведнъж в приказката се включи интелигентният мъж с дългата коса.
Попита ме нещо и между нас се завърза разговор по различни леки теми: къде отивате, колко струва зелето и има ли към днешна дата жилищна криза.
Той казва:
— У нас не се наблюдава жилищна криза. Още повече, че живеем в голяма къща, в имение.
— И какво — викам, — стая ли имате там, или кучешка колиба?
— Не — вика, — каква стая. По-високо се целете. Имам девет стаи, без да броим, разбира се, слугинските, бараките, тоалетните и така нататък.
Аз викам:
— Да не лъжеш? Че защо — викам — не са ви изселили по време на революцията или това е совхоз?
— Не — вика, — това е моето родово имение, голяма къща. Ама ми елате — вика — на гости. Понякога организирам вечери. Наоколо бликат фонтани. Симфонични оркестри свирят валсове.
— Ами вие — викам, — извинявам се, арендатор ли сте, или сте частно лице?
— Да — вика, — частно лице съм. Между другото, съм помешчик.
— Значи — викам, — как да ви разбирам, позволете? Бивш помешчик ли сте? Нали — викам, — пролетарската революция помете вашата категория. Аз — викам, — извинявам се, нещо не мога да се оправя в тази работа. У нас — викам, — има социална революция, социализъм — какви помешчици може да има.
— А ето че може — може. Ето — вика — аз съм помешчик. Успях — вика — да се опазя през цялата ваша революция. И — вика — плюл съм на всички, живея като бог. И хич не ме е грижа за вашите социални революции.
Аз го гледам изумен и направо не вдявам какво става. Той казва:
— Ами елате, ще видите. Ако искате, да се отбием при мене. Много — вика — разкошен господарски живот ще срещнете. Да отидем. Ще видите.
„Какъв — викам си — е този дявол. Да отида ли и да видя как пък се е запазил през пролетарската революция? Или лъже.“
Плюс това виждам — побелелият мъж се смее. Все се хили: „хе-е“ и „хе-е“.
Тъкмо исках да му направя забележка за неуместния смях, когато мустакатият, който по-рано режеше ябълката, остави джобното си ножче на масичката, дояде остатъците и ми каза доста високо:
— Спрете да говорите с него. Това са луди. Не виждате ли?
Погледнах тогава цялата славна компания и виждам — майчице мила! Това са наистина луди, които пътуват с пазача си. И дългокосият е луд. И този, дето все се хили. И безръкият също. Той е облечен просто в усмирителна риза — ръцете му са пристегнати. И не може да разбереш отведнъж, че всъщност има ръце. С една дума, пътуват луди. А мустакатият е техният пазач. Съпровожда ги по пътя.
Гледам ги с безпокойство и нервнича — дявол да ги вземе, мисля си, ще ме удушат, нали са луди и не отговарят за постъпките си.
И изведнъж виждам — един от ненормалните, с черната брада, моят съсед, поглежда с хитро око към джобното ножче и го взема предпазливо в ръката си.
Тогава сърцето ми се сви и ме побиха тръпки. Скочих на секундата, хвълрих се върху брадатия и започнах да му дърпам ножчето.
А той се съпротивлява отчаяно. И направо гледа да ме ухапе с бесните си зъби.
Само че изведнъж мустакатият пазач ме дръпва назад. Казва:
— Защо се хвърляте върху човека, как, наистина, не ви е срам. Това е неговото ножче. Този пътник не е луд. Ето тези тримата — да, те са моите луди. А този пътник просто си пътува, както и вие. Взехме ножчето му за малко — помолихме го. Това е неговото ножче. Как не ви е срам!
Този, когото бях налегнал, казва:
— Аз им давам ножче, а те ми се нахвърлят. Душат ме за гърлото. Благодаря — мерси. Какви странни постъпки от тяхна страна. Че то може и този да е луд. Тогава, щом сте пазач, наглеждайте го по-добре. Ето на, нахвърля се — души ме за гърлото.
Пазачът казва:
— Може и той да е луд. Дявол го знае. Само че не е от моята група. Защо да го наглеждам напразно. И няма какво да ми държите сметка. Аз моите си ги знам.
Аз казвам на душения:
— Извинявам се, мислех, че и вие сте луд.
— Вие — вика — сте мислили. Пуйките мислят... За малко да ме удушиш, гадино. Не виждате ли техния безумен поглед и моя — естествен?
— Не — викам, — не виждам. Напротив — викам, — и вие имате някаква мътилка в очите, пък и брадата ви стърчи като на луд.
Един от лудите — помешчика — казва:
— А вие го дръпнете за брадата и ще престане да говори глупости.
Брадатият искаше да вика за помощ, но ето че пристигнахме на гара Игрен и нашите луди заедно с техния придружител слязоха.
И слязоха в доста строг ред. Само дето трябваше да побутват лекичко безръкия.
А след това кондукторът ни каза, че точно на гара Игрен има дом за душевноболни, където доста често карат такива луди. А как иначе да ги карат? Не в конски вагон, я. Няма за какво да се обиждаме.
А аз, всъщност, не се и обиждам. Глупаво се получи, разбира се, че се разприказвах като глупак, но нищо! А пък онзи, когото бях налегнал, наистина се обиди. Гледаше ме дълго намръщено и следеше с уплаха движенията ми. А после, без да чака нищо добро от мене, се премести с багажа си в друго отделение.
Прав му път.
1930 г.

Няма коментари:
Публикуване на коментар
Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.