петък, декември 30, 2022

КОЙ Е ИЗМИСЛИЛ СМАЙЛЧЕТО И НА КОГО ПРИНАДЛЕЖИ ТО

ИЗТОЧНИК: ДИЛЕТАНТ

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Усмихващо се лице на жълт фон – символ, станал популярен през 70-те години на миналия век. Но смайлчетата били известни още в дълбока древност, а кой ги е измислил – не е известно.

Преди 3700 години някой си весел хетски грънчар надраскал типично смайлче върху едно глинено гърне. През 2017 година турски археолози разкопали парчета от този съд и вероятно са се усмихнали широко. Изображението на усмихнати личица се срещат нееднократно в средновековните и по-късни документи. Монаси, юристи, аптекари и представители на други професии, свързани с красивото писане, често оставяли по полетата графични знаци, изразяващи тяхното отношение към прочетеното или написаното. Чешкият композитор Ервин Шулхоф използвал в началото на 20-ти век тъжни и весели смайлчета в нотите на своите музикални произведения, подсказвайки на изпълнителя настроението, с което трябва да свири. Да се опрости личицето до един символ, обикновена затваряща скоба, искал още през 1969 година Владимир Набоков.

Марка от серията „Събития на 20-ти век“

Търговското използване на смойлчетата започнало още в средата на 20-ти век. Отначало стилизираното изображение на усмихващо се лице се прилагало в рекламата. Каноничното смайлче измислил американският художник Харви Бол. Именно той нарисувал яркожълтото личице с овални очи и чертички в ъглите на усмихващата се уста. Тази физиономия се появила за първи път през 1967 година върху габърчетата, чийто тираж бързо надскочил десетки милиона екземпляри. Терминът „смаилче“ („smiley“, букв. „усмихнат“ – бел. П. Н.) е измислен от Франклин Лауфрани, който започва да популяризира графичната усмивка в Западна Европа. Не минали няколко години и смайлчетата започнали да гледат хората от страниците на вестниците, от тениските, от чашите и от друга сувенирна продукция. Често се съпровождали с дружески напътствия: „Хубав ден!“. През 1982 година Скот Фалман предложил текстов вариант на смайлчето :-). Броят на използването на тава весело съчетание от препинателни знаци не се поддава на изчисление.

Опитите да се печели от усмивките започнали още през 70-те години на миналия век, когато смайлчето било регистрирано като търговски знак. Това предизвикало много съдебни спорове, влачещи се с десетилетия. През 2009 година е постановено окончателно, че на територията на САЩ знакът на усмихващото се лице е обществено достояние и всеки може да го използва така, както намери за добре. На територията на други страни смайлчетата имат конкретни притежатели, но – ако се съди по всичко, никой не им обръща особено внимание. Когато човек е в добро настроение, той се усмихва, при което се усмихва безплатно, и от излишък на чувства споделя с другите хора своята усмивка в графичен вид, иначе казано – със смайлче.

четвъртък, декември 29, 2022

КОРЕСПОНДЕНЦИЯ МЕЖДУ СЪВРЕМЕННИЦИ НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ / ДАНАИЛ ХР. ПОПОВ ДО ЛЮБЕН КАРАВЕЛОВ

Отпреди година–година и нещо, та дали не и повече - не помня, започнах един личен проект: да публикувам в моята интернет библиотека на едно място в текстов формат всички документи, свързани с живота и дейността на Васил Левски, които успея да открия.

Публикуваното досега може да видите тук: Библиотека на Павел Николов – Васил Левски.

Едновременно на части, последователно, всичко това се публикуваше и в моя блог.

След горепосочените публикации продължавам с публикуването на писма на съвременници на Левски, които по някакъв начин – по-малко или повече - засягат живота и дейността на Апостола.

Писмата са представени според книгата на Димитър Т. Страшимиров „Васил Левски. Живот, дела, извори – II том“, София, 1929 г.

В началото давам номерацията на всеки съответен документ, както е дадена от Страшимиров в книгата му; бележките под черта са също негови.

(Павел Николов)

№ 500

Данаил Хр. Попов до Любен Каравелов

Турну Мъгуреле от 26 януари [1]

Байно, [2]

Всичко е свършено! Никакви вече надежди! Ето защо. Вчера, на 25 т.м. дойде сестра ми от Плевен и ето какво ми разказа: Д. Общи обесен в София миналия вторник. Нашите всички - до 60 души - в същият ден ги проводили в Цариград, а оттам ще им се реши кой защо и за къде е. В. Левски - Славният ни Българин, е наистина уловен, защото го видели вече с очите си, когато го прекарали през Плевен в каруца с други двама. Той повдигнал пердето и характерисал нашите, които стоели на портата. Той е уловен не в Ловеч, както ви писах с миналата поща, но в село..., в което той престоял повече време и пак, и пак някой си проклет българин го предал. Той убил от турците, но пак българин го ударил с куршум зад ухото. Тогава паднал, изял отровата, но пристигнали, наливали му мляко в устата и той я избълвал. Закарали го в София, оттам с всичките паши, каймаками дошли пак в Плевен и заедно с комисарите го закарали в Русе, а оттам за Ц(ари)град - голямо злощастие! Но ето пък друго, което завършва всичко. Нашите, като били още в София, изпратените комисари, а най-вече х. Иванчо проводил хабер на уловените, тайним образом (от рус. - тайно), да не изказват нищо, което знаят, ако искат да се освободят. Но те със своите преголеми простотии не приели да държат и да не издават нищо, но издали всичко от игла до конец. Като видели нашите, че те изказват всичко, нямали какво да правят освен да явят това в Цариград. Помислете си до каква степен е била тази тяхна голяма простотия, че ги заслепила злата им чест, че не приели предложението и окуражаването на Хаджи Иванчо да мълчат, ами откакто изказали себе си във всичко, казвали още, че от Букурещ всичко е изпращано до мене и аз съм го изпращал на брат си и така напред. Гражданите от Плевен направили харзуал с доволно много подписи и го изпратили в София, за да измолят брат ми, но когато го приели там, казали, че не е полезно тогава харзуал, когато той сам вече изказва явно всичко, че е истина. Също така казали, когато дошли в Плевен, и каймакаминът плевенски и други ходили у дома, за да преговарят с нашите, но пак така казали: ние не сме криви, но криви са те сами, защото не знаели да се възползват от средството, което им се представило, за да могат да се избавят. Освен това ами още издават и други лица, както сам той, т.е. брат ми, казал, че всичко е през мен изпращано, а освен че не са били в състояние да се опазят сами себе си, но са турили в подозрение и онези, които са останали и които според техните доказателства няма да могат занапред да работят. Защо за такива глупци аз не мога да съжалявам, ами ще кажа: нека теглят вечно веригите, щом са били хора с кучи глави. Но от всичко най-много съжалявам бедния В. Левски, който заради техните простотии пропада и той сам, т.е. изгубваме един рядко срещаш се между нас българин, и желая му от дън сърце Божията всесилна помощ, а другите нека ги намери онова, което им трябва, щом са тъй прости и не са знаели да се ползват от обстоятелството гореказано. С една реч сичко е от нас си, а не от турците. Понеже те не искаха да се изказва навън, че тези работи са наистина комитетски, предложили и сами на нашите глупци да мълчат, ако искат да бъдат освободени. Накрая никакви същества не сме, затова и робуваме. Недей разказва на другите, за да не ги обезкуражаваш - знай си сам.

Тъкмо когато пишех това, приех и писмото ви от 18. т.м. Видях съдържанието му. Засега още стоим в недоумение. Ще ви пиша пак. Имам твърде много неща за писане. [3] Здравейте.

Н.Б.II.А., п. 63. № 8629

Арх. т. I, № 12, стр. 168

БЕЛЕЖКИ

1. 1873 г.

2. Л. Каравелов.

3. Това писмо притежаваме само като копие.

(Следва)

сряда, декември 28, 2022

ИСУС ПРЕДИ ЕВАНГЕЛИЯТА / 4. ИЗКРИВЕНИТЕ СПОМЕНИ И СМЪРТТА НА ИСУС

АВТОР: БАРТ ЕРМАН

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

АНОТАЦИЯ. От тази книга ще научите откъде са се появили разказите за живота на Исус от Назарет, влезли в каноничните Евангелия, как са се предавали устно десетилетия наред до момента на писмената им фиксация в свещени текстове и може ли да се доверяваме на спомена за тях като надеждно свидетелство.

Световно известният изследовател на Библията и на ранното християнство Барт Ерман се основава на най-новите изследвания на древните култури, на ранното християнство, на механизмите на паметта, на принципите на работа на мозъка и разказва как и защо спомените за живота и смъртта на Исус са се променяли с времето, преди да се появи и да се разрасне Църквата, изградено върху неговото име.

ДО ТУК:

УВОД / СПОМЕНЪТ И ИСУС

1. УСТНИТЕ ТРАДИЦИИ И УСТНИТЕ ИЗМИСЛИЦИ: СПОМЕНИ ЗА ИСУС / СПОМЕНИ ЗА СПЪТНИЦИТЕ НА ИСУС / СПОМЕНИ ЗА РАЖДАНЕТО И ДЕТСТВОТО НА ИСУС / СПОМЕНИ ЗА ЖИВОТА И СМЪРТТА НА ИСУС/ ИСТИНСКИТЕ СПОМЕНИ ЗА ИСУС

2. ИСТОРИЯ НА ИНВЕНЦИЯТА: ХЕРМАН САМУЕЛ РЕЙМАРУС / КРИТИКА НА ФОРМИТЕ: НАУЧЕН КОНТЕКСТ / НАЧАЛО НА КРИТИКАТА НА ФОРМИТЕ / НЕ СА ЛИ УЧЕЛИ НАИЗУСТ ПРЕДАНИЯТА? / „КОНТРОЛИРАНА“ ЛИ Е БИЛА ТРАДИЦИЯТА? / КАК СЕ РАЗПРОСТРАНЯВАЛИ ПРЕДАНИЯТА

3. СВИДЕТЕЛСТВАТА НА ОЧЕВИДЦИТЕ И ЗАПАЗИЛИТЕ СЕ ЕВАНГЕЛИЯ: КАК ИЗСЛЕДВАЛИ СВИДЕТЕЛСТВАТА НА ОЧЕВИДЦИТЕ / СПОМЕНИ ЗА БААЛ ШЕМ ТОВ / ИСУС И ОЧЕВИДЦИТЕ / ЕВАНГЕЛИЯТА И СВИДЕТЕЛСТВАТА НА ОЧЕВИДЦИТЕ / ЕВАНГЕЛИЯТА И НАЙ-ДРЕВНАТА ЦЪРКВА / СВИДЕТЕЛСТВОТО НА ПАПИЙ / ЕВАНГЕЛИЯТА В КРАЯ НА II ВЕК / ЗАЩО МАТЕЙ, МАРК, ЛУКА И ЙОАН? / ИСТИНСКИТЕ АВТОРИ НА ЕВАНГЕЛИЯТА

4. ИЗКРИВЕНИТЕ СПОМЕНИ И СМЪРТТА НА ИСУС

Някои хора имат феноменална памет. В своя бестселър „Лунна разходка с Айнщайн“ (2011 година) писателят фрийлансър Джошуа Фор описва как от обикновен човек се превърнал в интелектуален киборг, желаейки да спечели шампионата на САЩ по запомняне (което успял да направи през 2006 година). В основни линии книгата разказва как майсторите на паметта вършат своите чудеса и какви похвати могат да помогнат на всеки от нас да извърши ментални подвизи. Изглежда, че само тези (повечето от нас!), които никога не са опитвали това, го намират за невероятно.

Хората, които използват особени мнемонически похвати (идващи от древните гърци), имат безусловно колосален диапазон от възможности. Тридесет и двама „гросмайстори на паметта“ могат за по-малко от час да запомнят последователността от хиляди случайни цифри. Също така за час те научават последователността от 520 размесени карти (иначе казано – десет колоди). А една колода изисква десет минути. Опитайте вие някога. Без мнемонически похвати няма да успеете.

Повечето от нас не се упражняват денонощно да запомнят числа и карти. И у повечето паметта е добра, но не е феноменална. В своето всекидневие постоянно бъркаме нещо. Защо? Този важен въпрос може да се зададе на всеки, който иска да разбере как е функционирала паметта в ранната Църква: в годините, когато разказите за Исус са се предавали от уста на уста, а нито едно от евангелията още не е било написано.

(Следва)

вторник, декември 27, 2022

СНИМКИ ОТ СЕЛО – 8 / ХРАМ „СВ. АРХАНГЕЛ МИХАИЛ“

Този път снимките ми от село не са външни.

Те са от нашия православен храм „Свети архангел Михаил“, който е свързан за мене с много светли спомени, защото в него някога служеше моят дядо – протойерей (първосвещеник) Павел, чието име нося.

Вместо пътя през село, този път избрах пътя към храма.

От фотографска гледна точка, разбира се...

понеделник, декември 26, 2022

НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ / 1982 г. / ИКОНОМИКА / ДЖОРДЖ СТИГЛЪР

Джордж Стиглър (George Stigler)

17 януари 1911 г. – 1 декември 1991 г.

Нобелова награда за икономика

(За основополагащите му изследвания на индустриалните структури, функционирането на пазарите и причините за общественото регулиране и последиците от него.)

Американският икономист Джордж Стиглър е роден в Рентън, предградие на Сиатъл, щат Вашингтон. Той е единствен син на Джоузеф Стиглър, агент по продажба на недвижими ичотш, и Елизабет (Хънгиър) Стиглър, които емигрират в Америка от Бавария и Австро-Унгария. След като завършва средно училище в Сиатъл, Стиглър завършва Вашингтонския университет , като получава през 1931 г. степента бакалавър по икономически науки. През следващата година Северозападният университет му присъжда степента магистър, след което той следва докторантура по икономика към Чикагския университет. Както самият той разказва по-късно, „беше по средата на депресията и по това време беше за предпочитане да учиш, отколкото да търсиш работа“. В Чикаго върху Стиглър оказват силно влияние икономистите Франк Найт, Джейкъб Винър и Хенри Саймънс, а също така неговите съученици Алън Уолис и Милтън Фридман.

Стиглър започва преподавателската си дейност през 1936 г. като асистент-професор в университета на щат Айова. През 1938 г., когато му е присъдена докторска степен от Чикагския университет за дисертацията „Теория за производството и разпределението“ („Production and Distribution Theories“), Стиглър постъпва във факултета на Минесотския университет, където работи осем години, достигайки до длъжността професор. По време на Втората световна война той е консултант на групата за стратегически изследвания в Колумбийския университет. През 1046 г. се мести в Браунския, а през 1947 г. - в Колумбийския университет. След единадесет години работа в Колумбийския университет ученият получава назначение на длъжността професор в катедрата по американски институти към Чикагския университет, който става негово постоянно място на работа. По време на продължителната му работа в Чикагския университет той основава много престижен курс по промишлени организации и е редактор на университетския „Вестник за политическа икономия“ ("Journal of Political Economy").

През 40-те и 50-те години Стиглър публикува много проблемни статии и книги по въпросите на приложната микроикономика и промишлените организации. В статията „Покриви или тавани“ („Roofs or Ceilings“), написана заедно с Милтън Фридман през 1946 г., той доказва, че контролът върху жилищните наеми, установен по време на войната и запазил се в някои градове и след нея, води до жилищен дефицит, ниско качество на строителството и недостатъчни грижи за жилищния фонд. Подложени на остра критика по онова време, техните изводи имат днес всеобщото признание и на либералите, и на консерваторите. Някои от монографиите на Стиглър, написани за Националното бюро за икономически изследвания (НБИИ), са проблемни изследвания за различните видове използван труд, в които се изяснява влиянието на трудовото законодателство, например на закона за минималната работна заплата и за заетостта. Голям брой студенти и аспиранти учат макраикономика по написания от него учебник „Теория за цената“ („The Theory of Price“), чието първо издание излиза през 1947 г.

През 1949 г. Стиглър критикува теорията „за монополистичната конкуренция“ – доктрина, свързана от икономиста Едуард Чембърлейюн и така наречената Харвардска школа за промишлена организация. Стиглър твърди, че теорията на Чембърлейн, макар и според неговото признание да дава по-реалистично от предишните теории изображение на промишлената структура, е слабо пригодна за прогнозиране, защото не внася почти нищо ново в сравнение с това, което вече произтича от полярно противоположните модели на съвършената конкуренция и чистия монопол, служещи за стандартни инструменти в теорията за ценообразуването. В очерка „Разделението на труда е ограничено от обхвата на пазара“ („The Division of Labor Is Limited by the Extent of the Market“, 12951 г.) той развива по-нататък позицията на Адам Смит за това, че размерите на фирмата са ограничени от транспортните издръжки и плътността на населението.

В друг очерк – „Икономиите на мащаба“ („The Economies of Scale“, 1951 г.) - Стиглър въвежда в икономическата наука „принципа за оцеляване“, който става неотменен елемент в теорията за промишлената организация. Той определя „минималния мащаб на ефективност“, осигуряващ оцеляването, като най-малката величина на предприятието (измерваща се в единици произведена продукция или заета работна сила), способно да остане в сферата на производството след изменения, настъпили в технологиите и пазарната ситуация. Например внедряването на нова промишлена технология може да позволи на голямо предприятие да стане печелещо. В такъв случай минималният мащаб на ефективност в стоманодобивната промишленост ще се повиши. Макар че статистическите данни често се оказват доста ограничени, „принципът за оцеляване“ се прилага все по-широко при анализирането на промишлената организация.

Статията на Стиглър „Икономика на информацията“ („The Economics of Information“), която се появява през 1961 г. във „Вестник за политическа икономия“ („Journal of Political Economy“) съдържа измамно прост въпрос: колко дълго и колко настойчиво потребителят трябва да търси стока с най-ниска цена? Отговорът на Стиглър: докато цената на продължителността или интензивността на такова търсене надвиши очакваните спестявания от закупуването на по-ниска цена. Макар че такъв отговор може да се стори очевиден, методът на Стиглър съдържа модел за изследване на информационните проблеми в икономиката и носи със себе си нов подход към теорията за пазарното поведение. Според Стигър несигурността не трябва да се разглежда като нещо дадено, а като степен на липса на информация, която може да бъде намалена - в резултат на определени разходи. Този подход оказва силно въздействие върху икономическия анализ, както теоретичен, така и емпиричен, и започва да се използва в различни области – от проучване на потребителското поведение и ценовите вариации в рекламата до търсене на работа при създаването на запаси.

В периода през 60-те и 70-те години Стиглър продължава да разработва теорията за промишлената организация. В произведението си „Теория за олигополиите“ („A Theory of Oligopoly“, 1964 г.) той например посочва как налагането на тайни съглашения ограничава успеха на картелите. Истинността на това доказват проблемите, с които се сблъсква Организацията за експорт на нефт (ОПЕК) през 80-те години. Друго изследване – „Поведение на промишлените цени“ („The Behavior of Industrial Prices“), написано по поръчка на НБИИ през 1968 г. заедно с икономиста Джеймс Киндъл, посочва, че изглеждащата стабилност на цените на неконкурентните пазари е фикция, защото каталожните цени всъщност се оказват много по-стабилни от действителните цени, на които се извършват сделките.

Постепенно интересите на Стиглър се връщат отново от сферата на чистата теория в областта на икономическото регулиране. Неудовлетворен от господстващите представи, според които регулиращите ведомства действат в интерес на обществото, той представя „теорията за завземането“ при регулирането. Според тази теория, регулацията, противно на това, което възнамеряват държавните отдели, защитава не интересите на потребителите, а индустриите от нова конкуренция. Например усилията на Междущатската търговска комисия да ограничи трафика на камиони между щатите не е от полза за обществеността, а за железопътните компании. Теорията на Стиглър за регулиране, която е новаторска работа с интердисциплинарен характер, свързваща правото и икономиката, показа, че анализът на политическата и икономическата организация на държавата обяснява как и защо се въвежда регулирането на промишлеността.

Макар че много от възгледите на Стиглър за отказ от регулиране са осъществени от президентите Джеймс Картър и Роналд Рейгън, той отстоява статута си на независим учен. „Аз не принадлежа към школата на рейганомиката – заявява ученият, - както и не съм на страната на доставчиците. Но смятам, че би било просто великолепно да се отслаби излишният правителствен натиск върху производството“.

Важна, макар и малка забележима сфера от работата на Стиглър е историята на икономическата мисъл. Той става признат в света авторитет по интерпретация на идеите, съчиненията и личните съдби на икономическите теоретици от миналото. Той е също така страстен популяризатор на идеи и се ползва със заслужена слава за способността си да пренася тези идеи в обществената дейност. „Първият закон за симпатията на Стиглър“ например измерва количествената степен (на измислената) симпатия на човека по отношение на собствените му проблеми в сравнение с намаляващата симпатия към хората, които се намират на разстояние от него географски или социално (количествената степен става числено неизмерима).

За разлика от Кенет Ероу, Джерард Дебре и Пол Самюелсън, Стиглър избягва използването на математика в своите изследвания, предпочитайки литературния стил, поради което получава всеобщо признание за яснотата, елегантността и ерудицията си. За Стиглър ясната и проста икономическа теория е необходима като основа за проверка на хипотезите от емпиричвите изследвания. Малко икономисти демонстрират с такава резултатност полезността на макроикономическата теория, както той прави например в разработката си „Капитал и норма на възвращаемост в производствените индустрии“ („Capital and Rates of Return in Manufacturing Inductries“, 1963 г.).

През 1963 г. Стиглър се жени за Маргарет Мек, негова състудентка от Чикагския университет. Семейството има трима сина.

Макар че напуска през 1981 г. поста на професор в катедрата на американските институти, Стиглър продължава да работи в Чикагския университет. Бивш президент на Американската икономическа асоциация (1964 г.) и на Дружеството за история на икономиката (1977 г.), той е също така член на американската Национална академия на науките и на Американското философска дружество. Присъдени са му почетни научни степени от различни университети.

Превод от руски: Павел Б. Николов


неделя, декември 25, 2022

ЕДГАР ДЕГА – ЖИВОПИСЕЦЪТ НА ТАНЦЬОРКИТЕ

ИЗТОЧНИК: ДИЛЕТАНТ

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Дега не обичал да рисува пейзажи. Той изобщо не понасял да работи на открито. Човешкото тяло в движение станало визитна картичка на художника.

Едгар Дега. Начало на творческия път

Едгар дьо Га (по-късно художникът се отказва от дворянската фамилия на баща си и започва да се подписва Дьога – българската традиция го изписва и произнася като Дега, бел. П. Н.) бил аристократ от богато семейство на банкер (крайно рядко положение на художник през 19 век). Успешният му баща Огюст дьо Га имал силно влияние върху сина си. Но когато научил, че заради кариерата на художник Едгар изоставил юридическото си образование, не се противопоставил (бащата Дьо Га, трябва да отбележим, бил също голям почитател на изобразителното изкуство).

Следвайки съвета на художника Енгр, Дега станал копист в Лувъра, където работил буквално за жълти стотинки. Добре е, че положението на семейството му позволявало да не се замисля за своето препитание, а да се отдава изцяло на изкуството.

Автопортрет, 1857 година

Портретът на инфантата Маргарита, нарисуван от Веласкес, който Дега копира. в Лувъра, го сближил с Едуард Мане. Когато започнала Френско-пруската война, художникът, като се записва доброволец в армията, заминал на фронта. По време на стрелби, станало известно, че с дясното си око Дега практически не вижда. Отлепване на ретината била диагнозата на лекарите. Въпреки това художникът бил оставен в армията, но пренасочен в артилерийски полк. Там посрещнал края войната.

“Сините танцьорки“. Картините на Дега

Разсъждавайки за своето творчество, Дега казвал, че когато художникът рисува от натура, винаги се отвлича от детайлите, окото му престава да забелязва основното. Друго нещо е, когато го прави по памет – тогава всичко кристализира в една обща идея. Моделите на Дега по правило се занимавали с всекидневни неща: перели, къпели се, разресвали косите си. А той, като поставял в ателието си стълби и окачал огледала, ги наблюдавал внимателно, запомняйки невиждани дотогава ракурси. Когато жените си тръгвали, Дега започвал да твори.

В началото на 70-те години на 19 век художникът се увлякъл от балета. На своите картини той не искал да изобразява балерините като зрител, повече го интересували движенията, облеклото и накрая нещо лично във всяка от танцьорките. Именно балетът, в който Дега виждал не само изящество, грациозност, вълшебство, но и тежък ежедневен труд, му донесъл невиждан успех.

Наблюдавайки балерините по време на репетиции, художникът не правел скици, разбирайки, че това ще отвлича „моделите“. Той запомнял. В личните документи на Дега били намерени негативи на една-единствена балерина в различни ракурси. Битува мнение, че именно по тях е била създадена една от най-добрите композиции на художника „Сините танцьорки“.

“Сините танцьорке“, 1897 година

Друга серия от картини Дега посветил на съвсем различни жени – перачки, гладачки, модистки. Но едно в неговите произведения останало неизменно: жените, занимаващи се с монотонен, тежък труд, дават част от себе си, за да направят живота на други хора по-красив и по-чист.

На много платна на Едгар Дега главно действащо лице са къпещите се жени. Други живописци, изобразяващи голи женски тела, се любували на техните детайли, подчертавайки достойнствата на своите модели. На картините на Дега жените не позират. Те даже не подозират, че ги наблюдават. Къпейки се или почивайки, те са винаги естествени и непринудени.

Художникът Дега. „Знаменитият неизвестен“

С възрастта характерът на Дега ставал все по-неприятен. Художникът си позволявал да се изказва презрително за свои познати, късайки лесно отношенията с близки хора. Ако заподозирал, че някой от неговите приятели не споделял неговите възгледи, веднага се ядосвал и прекъсвал с него всякакви отношения. Гоген, в писмо до Писаро, се оплаква, че поведението на Дега, е станало крайно абсурдно, че художника го очаква съвсем нещастна старост. И бил прав.

Дега, 1895 година

На склона на годините си Дега останал съвсем сам. Загубил зрение, той живеел под наблюдението на властна и сприхава икономка. „Никога не съм мислел, че ще ми се наложи да страдам така – пише художникът. - Много зле организирах живота си на тази земя“.

събота, декември 24, 2022

„СТО НОВИ НОВЕЛИ“ – НЕПРИСТОЙНИ ПРИКАЗКИ ОТ ДВОРА НА ФИЛИП ДОБРИЯ, ХЕРЦОГ БУРГУНДСКИ

ИЗТОЧНИК: DISGUSTING MEN

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

“Сто нови новели“ (фр. „Cent nouvelles nouvelles“ – бел. П. Н.) е антология от сто възмутителни и непристойни според средновековните мерки истории, написани от Филип дьо Винел в средата на XV век. В книгата се осмиват сексуалните отклонения, извънбрачните връзки и религиозното лицемерие на хората, живеещи при двора на бургундския херцог Филип Добрия, наречен така не заради това, че бил сговорчив, а по-скоро напротив – заради умението му да си служи добре с меча.

Единственият ръкопис на „Сто нови новели“ се пази в университета в Глазгоу. Всяка история в него е съпроводена с изумителни илюстрации.

петък, декември 23, 2022

„ДЕКАМЕРОН“ НА БОКАЧО В КАРТИНИ – ОТ БОТИЧЕЛИ ДО КАРТИ ТАРО

ИЗТОЧНИК: DISGUSTING MEN

„Il Decamerone“, неизвестен художник, 1492 година

”Новела за Настаджо дели Онести", Сандро Ботичели, 1483 година

Страница от манускрипт, новела 9, неизвестен художник, XV век

”Чимоне вижда спящата Ифигения“, Петер Паул Рубенс, 1617 година

„Il Decamerone“, Франц Ксавер Винтерхалтер, 1837 година

Жак Вагре, 1890 година

Биам Шоу, 1899 година

“Декамерон“, Джон Уилям Уотърхаус, 1916 година

Херлуф Бидструп, 1943 година


Карти „Таро Декамерон“, 2002 година