СЛУЖБОМЕР

понеделник, юли 16, 2018

Маршът на бюрократите. Какво стои зад правителствената криза във Великобритания и реформите в Евросъюза?

НАПИСАЛА: ЮЛИЯ ЛАТИНИНА

ПРЕПРАВИЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Президентът на Франция Еманюел Макрон вече няколко месеца популяризира идеята за реформи в Евросъюза. Предлаганите от него промени включват: учредяване на длъжността министър на финансите на Еврозоната и предаване на 500-милиардния стабилизационен фонд (с който сега се разпореждат държавите членки) на специално създадено наднационално учреждение – Европейски валутен фонд.

Освен това реформите на Макрон предвиждат общоевропейско законодателство за интеграцията на мигрантите, създаване на общоевропейски въоръжени сили, избиране на половината депутати по общоевропейска листа, а не по национални листи, и, разбира се, допълнителни данъци за коварните технологически гиганти, които замърсяват околната среда и експлоатират трудещите се, а не искат да плащат на Брюксел толкова, колкото му трябва.

Тези реформи, предизвикали възторженото одобрение на ръководителя на Европейската комисия Жан-Клод Юнкер, президентът Макрон представя като демократични. „В наши дни расте привлекателността на либералните идеали – заяви той през април в Страсбург, - в този свят и в тези трудни дни европейската демокрация е нашият най-добър шанс“.

Не е трудно да се види, че реформите на Макрон са в действителност противоположност на демокрацията. Макрон иска да натрапи на Европа още повече бежанци, при положение че националните избиратели гласуват срещу това; той иска да създаде наднационален финансов орган, който ще работи без съгласуване с интересите на нациите. Избирането на депутати по общоевропейска листа е класическо бюрократично маневриране, превръщащо изборите в гласуване за известни от новините личности (сред които и Макрон) – то обезсмисля процедурата и я превръща в нещо като руското гласуване за „Единна Русия“ (партията на Путин – бел. П. Н.).

Смисълът на реформите на Макрон е пределно ясен. Левият президент, попаднал на върха на властта благодарение на политическите технологии (френският избирател явно предпочиташе десен политик, но Марин льо Пен миришеше много неприятно, а Франсоа Фийон беше стъпкан от пресата), знае прекрасно, че за него няма да има никога втори мандат, и си подготвя пенсия.

Политическата криза във Великобритания си струва да разглеждаме на фона на подобни инициативи. В началото на юли всички членове на министерския съвет на Великобритания бяха свикани в крайградската резиденция на министър-председателката.

Там, при конфискувани телефони, им беше поставен ултиматум: или незабавно съгласие с плана за „мек Брекзит“ на Тереза Мей, или край на кариерата.

Шантажът не успя: министърът по въпросите на Брекзит Дейвид Дейвис и неговият подчинен Стив Бейкър подадоха оставка почти веднага, а министърът на външните работи Борис Джонсън – малко по-късно.

Смисълът на „мекия Брекзит“ е много прост: той е, направо казано, саботаж на Брекзита. Силно опростено можем да кажем, че в резултат от плана, одобрен от министър-председателката Тереза Мей, Британия ще запази повечето от задълженията си към Евросъюза. Тя все така няма да може да контролира своите граници и ще трябва да следва законите, приемани от Брюксел, но пък ще се лиши от правото на глас при тяхното приемане.

Аз ще се въздържа от оценка на самия Брекзит. В краткосрочна икономическа перспектива той е несъмнено лош за Великобритания. Но не съм сигурна дали дългосрочните стратегически плюсове няма да надделеят над краткосрочната икономическа изгода. Защото от този Евросъюз, който се привижда на Макрон – с фалшиви избори и гигантска бюрокрация, - от този Евросъюз, струвам и се, трябва не само да се излиза, а да се бяга. Но думата ми сега не е за Брекзита.

Думата ми е за феномена.

Западният свят се управлява от леви елити. Тези леви елити са носители на квазисоциалистически идеи. Те са идейни наследници на тези, които са били на барикадите в Париж през 1968 година и са мислели как да разрушат света на буржоазния капитал.

В продължение на дълго време тези леви елити залагаха на всеобщото избирателно право. Но всеобщото избирателно право води или до социализъм, или до диктатура. За да потвърдя този тезис, мога да се позова на Аристотел или на Джон Стюарт Мил, но ми е достатъчно да се позова на историята на Европа след Първата световна война или на историята на СССР след неговото разпадане.

Аз не обичам всеобщото избирателно право по същата причина, по която не са го обичали бащите основатели на САЩ. Те прекрасно разбирали, че масовият избирател се оказва винаги по-вляво от собственика.

Бедните в която и да е страна са винаги повече от богатите. Това е знаел още Фридрих Енгелс, който пише, че за победата на комунистическите идеи изобщо не е необходима революция – достатъчно е всеобщото избирателно право.

Но днес левите елити са отишли още по-вляво даже от средностатистическия избирател. Струва им се, че лумпените на социална издръжка са малко. И поискаха да поставят на социална издръжка целия свят. Левите елити започнаха да защитават последователно всяка идея, която води до разрушаване на класическата буржоазна държава.

Пред очите на своите избиратели те започнаха да конструират системи, в които а) ще управляват чиновници, неизбрани от никого, и б) изходът от изборите ще се решава за сметка на имамите, призоваващи своето паство от бежанци да гласува за левичарите, както става в предградието на Брюксел Моленбек (където живеят много мюсюлмани – бел. П. Н.).

Именно това предизвика протеста на същия този масов избирател. Появи се Тръмп. Започна Брекзит. В Италия движението „Пет звезди“ получи мнозинство на изборите, след което страната затвори за бежанците всичките си пристанища. Какво представлява популизмът? Това е охлократия (управление според капризите на масите – бел. П. Н.) без социализъм.

И тогава започна широкомащабно саботиране на демократичните механизми от страна на левия истаблишмент. Изведнъж се оказа, че за американския истаблишмент не означава нищо фактът, че президентът Тръмп спечели изборите, а за британския – че 17,4 милиона британци гласуваха за излизане от Евросъюза. Започнаха гигантски агитационно-пропагандни кампании срещу десни политици и едри бизнесмени.

Травис Каланик беше принуден да напусне Uber след поста на една малко странна девица, обясняваща всичките си кариерни неуспехи в компанията с това, че Uber не се бори достатъчно със сексуалните посегателства. Джон Шнатър беше принуден да напусна съвсем наскоро поста главен изпълнителен директор на Papa John’s Pizza, защото по време на натрапен му тренинг по политкоректност подхвърлил невнимателно, че основателят на Kentucky Fried Chicken наричал афроамериканците със забранената днес дума, започваща с „н“. Преди да напусне, Шнатър, основател на своята компания от нулата, беше принуден и да се покае. Това напомня много покаянията, които са били на дневен ред в Китай по време на Културната революция.

Руският бизнес може да стане във всеки момент жертва на Кремъл или на ченгетата. Американският бизнес сега може да стане във всеки момент жертва на политкоректността. Но културната революция не е най-доброто условие за бизнес.

И аз няма да се учудя, ако в резултат на всичко това Китай стане след двадесет години не само първа промишлена, но и първа културна държава в света.

неделя, юли 15, 2018

Нобелови лауреати – 1952 година

Ричард Синг (Richard Synge)

28 октомври 1914 г. – 18 август 1994 г.

Нобелова награда за химия (заедно с Арчър Мартин)

(За откриването на метода разпределителна хроматография.)

Английският биохимик Ричард Лорънс Милингтън Синг е роден в Ливърпул. Той е най-голямото дете и единствен син на Кетрин Шарлот (Суон) и Лорънс Милингтън Синг, борсов посредник. Учейки в Уинчестър колидж, подготвително училище в Хемпшир, Синг печели стипендия за обучение по класически езици и класическа литература в Тринити колидж към Кеймбриджкия университет. Но под влиянието на своя чичо и на публикувания във вестниците отчет за доклада на Фредерик Гоуланд Хопкинс Синг, след като се записва в Тринити колидж, избира биохимията. Допълнителна стипендия му позволява след завършването на Тринити колидж през 1936 г. да продължи своето обучение в Кеймбриджката биохимична лаборатория. През следващите три години Синг изследва гликопротеините, които са сложни молекули на въглехидратите и аминокиселините. По време на работата си той открива, че за ацетилированите аминокиселини е характерен различен афинитет към водата и към хлороформа. Тази разлика обаче не позволява те да бъдат разделени за анализиране по който и да е достъпен по това време начин. Директорът на лабораторията Чарлз Мартин предлага на Синг да си сътрудничи със студента от горен курс в Кеймбриджкия университет Арчър Мартин, който вече е станал известен с умението си да разделя сложни химични смеси. Мартин разработва технология за нова проточна екстракция по време на работата си над своята докторска дисертация за компонентите на витамините от група Е. През 1938 г. Мартин отива от Кеймбриджкия университет в лабораторията на Научноизследователската асоциация на вълнената промишленост в Лийдс, а през следващата година Синг също започва работа там, след като получава финансова подкрепа от Международния секретариат на вълнената промишленост, частна търговска организация. В Лийдс Синг продължава да работи над докторската си дисертация за протеиновия анализ.

Промишленото приложение на процеса на екстракцията с обратни потоци за отделяне на желаните продукти от смеси продължава вече много години. При тази процедура сместа, която трябва да бъде разделена, се въвежда в поток, състоящ се от две течности, които не могат да се смесят и текат в обратна посока. Малката разлика в сродството на веществата, които трябва да бъдат разделени, по отношение на едната или на другата течност се засилва до значителна степен чрез повторен обмен, предприеман с цел да се раздели сместа на два разтвора. Мартин и Синг конструират подобен апарат, в който се опитват да накарат в едната посока да тече хлороформ покрай вълнени влакна, докато в обратната посока тече вода покрай памучни влакна. Но тъй като установката не притежава необходимата високо ефективна екстракция, те се обръщат към аналитичния метод на адсорбционната хроматография.

През 1906 г. Руският ботаник Михаил Цвет разработва метода на адсорбционната хроматография за анализиране на сложни вещества, извличани от растения. Дълга стъклена тръба се запълва с прецизно раздробено вещество, което има различен афинитет към компонентите на химическата смес, образец от която се поставя в началото на тръбата. Когато през тръбата се пропуска разтворител на тънка струя, веществата, които се привличат по-силно към повърхността на раздробения адсорбент, преминават през тръбата по-бавно от тези, които се привличат по-слабо. Тази аналитична процедура, макар и ефективна, се оказва ограничена в избора на пълнеж за тръбата.

През 1941 г. Мартин и Синг правят опити с инертен пълнеж, който държи силно асоцииран разтворител в неподвижно състояние, докато през него преминава друг разтворител и разтворена смес. Веществата ще се разделят поради различния им афинитет към фиксирания и движещия се разтворител. Този метод позволява значително по-голям избор на условия от възможните при адсорбционната хроматография. Понеже разделянето на веществата протича в резултат от разпределението им между двете фази разтворители, този метод е наречен разпределителна хроматография.

Две години по-късно, като получава през 1943 г. докторска степен, Синг започва работа като биохимик в Листъровия институт за профилактична медицина в Лондон. Анализирайки пептидните антибиотици, той продължава все така да работи с Мартин за усъвършенстване на метода на разпределителната хроматография. При този метод капка от анализираното вещество се слага на единия край на филтърна хартия, която след това се поставя в затворен съд, съдържащ наситен с вода движещ се разтворител. С движението на разтворителя под въздействието на капилярните сили край филтърната хартия, компонентите на сместа се отнасят от разтворителя на различно разстояние от първоначалното положение. При използването на две различни разтворителни системи (които се движат под прав ъгъл една спрямо друга), или така наречената двумерна хроматография, протича още по-видимо разделение на компонентите на изследваната смес. С помощта на метода на двумерната хартиена хроматография Синг определя, че аминокиселините съдържат антибиотика грамицидин S.

1947 г. Синг прекарва в Института по физическа химия в Упсала, където шведският биохимик Арне Тиселиус се занимава с изучаването на аминокиселините адсорбцията на пептидите. Когато се връща през 1948 г. В Англия, той е назначен за ръководител на отдела по химия на белтъчините и въглехидратите в Роуетския научноизследователски институт в Абърдийн (Шотландия). В този институт, ръководен от Джон Бойд Ор, Синг се занимава с проблемите на усвояването на храните от животните и с пречистването на междинните продукти от метаболизма на белтъчините.

През 1958-1959 г. Синг е консултант по въпросите на биохимията в Руакурската станция за изучаване на животните в Хамилтън, Нова Зеландия, а от 1967 г. до оставката си работи девет години в Съвета за научни изследвания в областта на селското стопанство към Научноизследователския институт по хранителните продукти в Норич, Англия. Синг е почетен професор в училището по биологически науки към Университета на Източна Англия (1968-1984) и член на редакционния съвет на „Биохимично списание“ („ Biochemical Journal“) от 1949 до 1955 г.

През 1943 г. Синг се жени за Ан Стивън, лекарка и племенница на писателката Вирджиния Уулф. Семейството има четири дъщери и трима сина. Синг, човек с висок ръст и сивосини очи, обича да работи в градината, да кара ски, да учи чужди езици, да пътешества и се интересува от литературата.

Ученият е награден с медала Джон Прайс Уезърил на Франклиновия институт. Член е на Лондонското кралско дружество, на Кралската ирландска академия, на Американското дружество на биохимиците и на Европейското дружество на специалистите в областта на растителната химия.

Източник: http://n-t.ru/nl/hm/synge.htm

Превод от руски: Павел Б. Николов


ДО ТУК - в „Библиотека на Павел Николов – Нобелови награди“

събота, юли 14, 2018

Кървавият „руски свят“

АВТОР: ОЛЕГ-САНДРО ПАНФИЛОВ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Руската империя в различните си ипостаси - от царския и съветския до съвременния - е живяла изключително със завоевания и присвояване на територии, които след анексията се превръщали през 1829 г. в „Руска Армения“ или през 1860-те години в „Руски Туркестан“. Прилагателното „руски“ се използвало и за територии, и за завзети и асимилирани народи. А в близките до нас времена „императорите“ Елцин и Путин подкрепяха сепаратистите - така се появиха „Руска Абхазия“, „Руски Крим“, „Руско Приднестровие“.

Абхазия, както и по-късното завоевание - Крим, стана пример за това как руският език и руската политика се превръщат в неотменима част от съществуването на завзетата територия. За разлика от Крим, където „руският свят“ е присъствал през последните няколко века, укрепен от съветските репресии и от преселването на хора от дълбоките руски провинции, Абхазия в началото на 1990-те години още таеше надеждата за създаване на „национална държава“, в която абхазкият език - апсуа, ще стане държавен или поне ще бъде „възроден“. Въпреки че даже след етническата чистка и прогонването с помощта на руските войски на етнически грузинци абхазците си останаха национално малцинство, отстъпвайки лидерството на етническите грузинци и мегрелите от Галския район.

За да разберем какво се случи в Абхазия, е достатъчно да си спомним още няколко случая, когато Кремъл е подкрепял сепаратизма, след което започва етническа чистка и територията без коренните си жители, ако не пропадне съвсем, се превръща в аутсайдер - икономически и политически. Карабах е един от примерите, където в резултат от войната Кремъл подкрепи една от страните: в крайна сметка 350 хиляди бежанци се оказаха във вътрешността на Азербайджан. Кремъл продължава да влияе на Карабах, който се превърна в предмет за шантажиране на Азербайджан и отчасти на Армения, принудена да харчи средства за поддържане на армия на окупираната територия.

От Абхазия, като резултат от двете войни през 1992-1993 година, бяха принудени да избягат повече от 300 хиляди души, предимно етнически грузинци. След войната през 2008 година от „Южна Осетия“ избягаха повече от 15 хиляди души, сред които има смесени грузинско-осетински семейства. Приднестровието се оказа извън подобни последствия, защото конфликтът имаше повече политически отколкото етнически причини. Там и до днес една трета от населението са етническите молдованци, продължаващи да живеят в условията на Съветския съюз: пишат „на молдовски“ с кирилица, но в действителност Приднестровието, както си беше рускоезично, така и си остава.

Тези събития ставаха вече след разпадането на СССР и единствения вътрешноруски конфликт беше осетинско-ингушетския през 1992 година, когато Кремъл отново застана на страната на осетинците. Навсякъде, при всички конфликти, руската армия участваше на страната на „победителите“. Но вече почти никой не си спомня конфликтите от последните години на СССР, например Ошките събития през 1990 година, броят на жертвите от които, по неофициални данни, са повече от 10 хиляди души; конфликтът беше интернационален, между узбеки и киргизи, на територия, където са живели заедно много векове. По време на Ферганските събития през 1989 година – етнически конфликт между узбеки и месхетински турци, загинаха 103 души. През 1990 година в Душамбе беше направен опит да се предизвика етнически конфликт, едната страна от който бяха етнически арменски бежанци, загинаха 25 души, всичките местни жители. През 1990 година – арменски погроми в Баку, жертви на които станаха, по различни данни, от 48 до 90 души, а според някои източници – до триста души. През 1989 година – сблъсък между етнически казахи и потомци на депортираните от Северен Кавказ, загинаха до 400 души.

Това са само част от междуетническите сблъсъци с жертви, които не можеше или не поиска да предотврати всесилният Комитет за държавна сигурност (КГБ). Напълно логично е да предположим, че КГБ е бил инициатор или подстрекател на всичките тези сблъсъци, когато вече беше ясно, че Съветският съюз живее последните си години. Чекистите са предполагали, че териториалната цялост на съветската империя може да се запази, като се организират сблъсъци, след което ще се появи армията и „ще спаси“ всички. Но като начало трябва да има жертви, желателно повече, за да започнат хората да се страхуват и да се появи желанието да молят за помощ съветското ръководство. Единственият случай, когато съветската армия участва непосредствено в конфликт без изчакване, за да предотврати излизането на Грузинска ССР от състава на Съветския съюз, са събитията на 9 април 1989 година в Тбилиси, когато войниците по заповед на бъдещия министър на отбраната на Русия, генерал Игор Родионов, започнаха да разгонват демонстрантите. Тогава загинаха и починаха от последствията няколко десетки души, медицинска помощ потърсиха повече от 4 хиляди души.

А към това трябва да добавим събитията през 1991 година в Рига и Вилнюс, отново с жертви, събитията в Алма Ата през 1986 година, когато в знак на протест срещу назначението на „варяг“ за ръководител на Казахска ССР хиляди етнически казахи излязоха на централния площад на тогавашната столица. И отново всесилният КГБ се опита да се представи не за виновник, а за жертва, която не е успяла да предотврати убийствата на хора. По принцип политиката на съветската държава повтаряше царската, когато за завземането на нова територия или за удържането на вече завзета е бил нужен конфликт, желателно междуетнически, за да запомнят тези, които са останали живи, че Руската империя е дошла задълго и безвъзвратно. Наистина, царете и съветските ръководители са успявали да задържат териториите и не са се съобразявали с жертвите – „жените ще родят други“.

„Руският свят“ е бил винаги безжалостен към завоюваните народи – винаги са му били нужни територии, завзети под всякакъв предлог, а за задържането им е имало нужда от връзка. Така се появило обозначението „руски“, иначе казано – принадлежащи на руския цар. Също така по време на Съветския съюз се регулираха националните езици и националните традиции – всички трябва да говорят на руски и да пеят едни и същи песни, да гледат едно и също кино, да слушат една и съща пропаганда. През последните години на Съюза на съветските социалистически републики, както предполагаха от Кремъл, би било добре да се използват същите отдавнашни, от времето на Борис Годунов и Иван Грозни, традиции – да се наказва и да се заплашва, някои хора да бъдат убивани. Така в постсъветското време Елцин се разправяше с чеченците, традицията продължи Путин.

Новият стопанин на Кремъл нямаше друга възможност за запазване на старите традиции на „руския свят“, освен да убива желаещите да бъдат свободни, а ако не ги убие навреме, може да ги убие по-късно, както през август 2008 година в Грузия. Беше измислен осетинско-грузинският конфликт, който в действителност беше конфликт на свободните грузинци с „руския свят“. Всичко се повтори в Донбас – не за мнима „свобода“, а срещу „хохлите“ (презрително название на украинците – бел. П. Н.). „Руският свят“ се оказа верен на себе си – заграбва, а след това измисля обяснение защо отново е заграбил. Защото „руският“ Крим е бил винаги заграбен, още от 1783 година, все едно полуостровът се е образувал по чудо едва през втората половина на 18 век като „руски“ и дотогава там не е живял никой.

Сега малко пояснение за тези, които ще се опитат да ме обвинят за пореден път в русофобия. „Руският свят“ няма никакво отношение към някакъв етнос, защото „руският народ“ в голямата си част е изкуствен, съставен от завоювани в продължение на 14-15 века народи. „Руският свят“ е състояние на неуравновесен и кървав диктатор, царски или съветски, плюс съвременния руски, който никога не се съобразява с мнението и желанието на другите. Диктаторът има свое желание – да завземе чужди територии и да ги нарече „руски“. Като „руско“ трябва да бъде всичко: руска (италианската) опера, руски (френския) балет, руски (китайския) чай, руски (китайския) самовар, руски (монголските) пелмени. Добре е, че все още не наричат руски джинсите или кафето, макар че по времето на Путин всичко е възможно, имаше опит да бъде наречено „русиано“.

В действителност исках да напиша статия за това, което стана с „руската“ Абхазия. „Руският свят“ превърна някога процъфтяващия регион на Грузия в територия, където всичко е подчинено на имперската политика на Кремъл – там се говори единствено на руски език, а езикът апсуа (абхазкия) се превърна в заврян в ъгъла, там няма икономика, а само кремълски подаяния, колкото „да не паднат гащите“. И най-чудовищната проява на „руския свят“ е издевателството над идеолозите на сепаратизма, смятащи се за демократи. Като резултат независимостта на Абхазия беше призната от аутсайдери в международната общност: Венесуела, Никарагуа и Сирия, а - за малко руски пари, и от малкия, 21 квадратни километра, остров Науру.

„Руският свят“ е стабилен през последните 500-600 години. Идеологическите му противници го сравняват ту с Ордата (Златната орда, основана от хан Батъй, просъществувала от 13 до16 век – бел. П. Н.), ту с фантастичния Мордор. Но той не е нито едното, нито другото. Ордата е била държава, строго подредена и с действаща структура, която „руският свят“ се е опитал да повтори, но не е постигнал нищо. А Мордор е само символ на „черната страна“, в сравнение с който има само едно съвпадение – да се унищожи целия свят. „Руският свят“ е в действителност идеология, която, като инфузория, се дели постоянно, печелейки нови привърженици, за които, както пише Джордж Оруел, „войната е мир“. Без войни „руският свят“ е безжизнен, той е неспособен да се възпроизвежда и да попълва завоевателската си армия с нови бойци, които воюват отново за нови територии на „руския свят“.

Има хора, които размишляват какво ще се случи по-нататък с „руския свят“. Вероятно санкциите са само етап в процеса за възпитаване на страната и населението, запазващи средновековни традиции в съвременния свят. Никаква църква с нейните морални постулати и заповеди не може да промени „руския свят“, изграден върху убийства, войни, завоевания и грабежи. В идеален план може да се изгради нов „руски свят“ върху исторически територии, но кой е готов да ги определи? Постепенно, след много години историческа пропаганда, завзетите народи започват да осъзнават своето „доброволно влизане“ в „руския свят“. Санкциите са само един от елементите за противопоставяне на „руския свят“, необходимо е самите руснаци да разберат, че огромната територия вече не плаши никого, ако населението ѝ живее само на едно десета част от нея.

петък, юли 13, 2018

Какво да направя, ако сметката ми за мобилен телефон е неправилна?

ИЗТОЧНИК: ПРАВАТА МИ.БГ

АВТОР: Петилина Петрова - завършва специалност Право и Правни науки в правния факултет на Вестфалския Вилхелм университет, град Мюнстер, Германия.

Кошмар! Няма такъв мобилен оператор! Гледам сметката си за последния месец… Тя ме гледа. И двете едновременно мигаме на парцали. Двойно по-малко говорих, търся Wi-Fi на всеки ъгъл, за да дам почивка на мобилните данни, и пак трицифрена сума! Ами, няма пък да стане! Не и този път! Сметката ми е неправилна

Мога да подам жалба до отдел „Жалби“ на съответния мобилен оператор

Недоволен/а съм от месечната си сметка. Имам сериозните основания да смятам, че грешката не е “в моя телевизор”. Искам да се оплача пред мобилния оператор, за да се вземе някакво решение веднъж завинаги.

Без значение на кой мобилен доставчик съм поверил/а комуникационното си спокойствие, всички официални мобилни оператори в България съставят своите общи условия предвид действащото законодателство!

Ето как мога да постъпя:

- Като потребител на услуга имам правото да получа безплатно детайлизирани сметки за ползваните услуги заедно с фактура или достъп до информация в електронен вид относно месечните сметки за ползваните от мен услуги. Запазвам номерата на фактурите. Те ще ми бъдат необходими, в случай че не бъда удовлетворен/а от видяното и реша да подам жалба.

- Смятам, че сметката ми е погрешно начислена и  калкулирана. Ще се наложи да отреагирам. Мога да подам своята жалба устно (на служител, директно в офиса на мобилния оператор), писмено, дори и онлайн. От сайта на мобилния оператор бих могъл/а да намеря негова собствена форма за жалби или да попълня автоматична такава, директно прикачена на страницата му в интернет.

- В случай че нямам регистрация на сайта или по навик държа на писмата по пощата, бих могъл/а да съставя жалбата си сам/а, адресирана до клона на мобилния оператор в населеното място. (Информацията за точен адрес на всеки един от мобилните оператори мога да намеря в съответната им интернет платформа в раздел “Контакти”.)

- След като впиша личните си данни и контакти за обратна връзка, трябва да попълня и основанието на жалбата. В този случай то ще гласи: необосновано висока/и месечна/и сметка/и за използван мобилен телефон, отразена/и във фактура/и (като тук попълвам и номерата им).

- Следва текст в свободен стил, в който имам възможността да обясня всичко относно моята претенция за неизрядност от страна на доставчика с необходимите за целта допълнителни подробности.

- Жалбата приключва с дата, местонахождение и подпис.

Важно! Причина за жалбата ми може да бъде също така и системното необосновано забавяне на издаването на месечните ми фактури!

- На практика срокът за разглеждане на жалбата ми е един месец. След това мобилният оператор се задължава да ми отговори, по начина по който жалбата е постъпила в системата (съответно по електронен път, устно или писмено). 

- В случай че грешка в сметката има, жалбата ми ще бъде удовлетворена, а оспорената сума ще бъде приспадната от бъдещите ми задължения или ще ми бъде върната.

- Ако договорът ми с мобилния оператор е окончателно прекратен, ще получа сумата чрез банков превод на предварително посочената от мен банкова сметка. Не разполагам с такава? Няма проблем! Мобилният оператор може да използва други платежни инструменти, но така че да няма допълнителни разноски за мен!   

- Мобилните оператори запазват правото си да съхраняват жалбите и изпратените към тях отговори в рамките на 1 година

Копия на жалбата си мога да изпратя предварително и до следните комисии, които също да се заемат с проверка на фактурата/е ми.

Мога да подам жалба до Комисията за регулиране на съобщенията (КРС)

- Втората стъпка по пътя към справедливостта е КРС!  Да, наясно съм, че Комисията  сама по себе си не е орган, който да разреши индивидуалния ми казус, но пък е контролен орган спрямо мобилните оператори. Нека се намеси, за да респектира системата. Тук пътят към целта също не представлява трудност. Бланката на жалбата ми изглежда така, а опциите за нейното изпращане са следните:

- изпращане по пощата на адреса на седалището на КРС (гр. София, ул. Гурко № 6);

- по електронен път чрез попълване на следната форма;

- на електронен адрес (info@crc.bg).

Ако имам спешен въпрос във връзка с обработването на жалбата ми, мога да разчитам на горещата телефонна линия на КРС за връзка с потребители. (Тел.: 02/949 27 23)

Мога да подам жалба до Комисията за защита на потребителите (КЗП)

Разбира се, че мога да подам жалбата си и до КЗП! Аз все пак съм потребител със съмнение за нарушени права! Вече съм и добре информиран/а как да подам жалба до Комисията. А защо ли да не се възползвам от уюта на дома и да не пусна жалбата си директно онлайн с попълване на форма? Чудесна идея! Момент,  да запиша внимателно личните си данни, защото вече знам, че анонимни жалби не се разглеждат. Готово – изпратих и нея.

А в случай че нищо друго не помогне, ще се срещнем в съда…

Неприятната случка се повтаря, а аз съм вече уморен/а. Не съм юрист, а средностатистически човек, пожелал през 21-ви век честно и почтено да използва мобилния си телефон. Не смятам да “троша” повече нерви в стъклените центрове на мобилния оператор. В тази ситуация изборът от средства за защита срещу неправилните сметки се свежда до моята последна опция – среща в съда. За целта сам/а или посредством услугите на адвокат, мога да събера всички доказателства (фактури, касови бележки и др.), с които да защитя правата си по обективен начин.

четвъртък, юли 12, 2018

Изкуството да оскърбяваш - 22

АВТОР: АЛЕКСАНДР НЕВЗОРОВ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ТРУЖЕНИЦИ НА ЗАДНИКА

Разбира се, на пръв поглед депутатите би трябвало да бъдат характеризирани като труженици на „задника и устата“. Защото те трябва не само да заседават, но и да издават звуци. Въпреки това всичко сочи, че дадената професия развива най-напред не речта, а именно мускулите на задника – виждаме, че на изпечените депутати е присъща характерна екзотична походка. Може би това е резултат от продължителните заседания. А може би е от излишното усърдие при изпълняването на командите: „седни!“ и „служи!.. на отечеството“.

Ако депутатският труд се оценяваше по степента на развитие на анатомичните аномалии, Държавната дума безусловно би имала с какво да се гордее. Но, за съжаление, от нея се иска и някакъв интелектуален продукт. А тук вече положението не е радостно. Всичко, което депутатите произнасят или пишат, уви, не достига даже равнището на моряшки капустник [1]. Отначало, разбира се, те освежаваха своите упражнения с блага християнска злоба, но с времето това омръзна, а злобата зае законното си място в комплекта от духовни скрепи [2].

В Русия винаги се е ценяла и една друга „скрепа“, иначе казано – умелото и ефектното подлизурство. Известно време Думата нямаше в това отношение никаква конкуренция. Но естрадните изпълнители, писателите, поповете и журналистите, използвайки професионалните си навици, надминаха нещастните депутати с техните купени дипломи и заекваща реч. Днес вече не можеш да удивиш никого дори с най-душераздиращо верноподаничество. Охотний ряд [3] и в това отношение изглежда бледо и неубедително.

Това положение е тревожно. Ние рискуваме да се лишим от Държавната дума. Тя би могла, разбира се, да си седи тихо, водейки само със своите глупости и с аномалията на задниците, но поредната новост може да я настигне и да я сплеска. Както е известно, в близко бъдеще всички ценоразписи в Руската федерация ще съдържат много важна за потребителя информация. А именно: заедно с финалната (продажната) цена в тях ще се посочва и реалната, производствената стойност на стоката. Контрастът на цифрите ще бъде несъмнено зашеметяващ.

Това, разбира се, ще огорчи търговците на ананаси, ще опечали строителите и ще потисне духовно производителите на презервативи. Но то ще се превърне в истинска трагедия за депутатския корпус. Т. н. „народ“ най-сетне ще има възможност да сравни истинската цена на депутатския „продукт“ с разходите за неговото производство.

Стойността на красивия политически живот на депутатите е общоизвестна. Във всеки избраник всеки месец се натъпкват милиони. Но продуктът от неговата дейност, както ще стане ясно, не надвишава и две хиляди рубли. Истинската цена на депутатските упражнения може да се установи лесно с помощта на стандартните цени на услугите на аниматорите, ръководещи корпоративни и други „мероприятия“. Те са добре известни и по принцип не са повече от 300-500 рубли.

Разбира се, ценоразписи в прекия смисъл на думата няма да бъдат окачени на избраниците. За това има субтитри, „бягащи редове“ и други технически хитринки. Вероятно би било целесъобразно всеки депутат, като се поти и трепери, преди да изрече поредната си инициатива, да напомня сам каква сума е струвал до момента на държавата – като включи своята заплата и заплатата на помощниците си, средствата за обслужващия го апарат и за създаващите му комфорт здания.

И веднага ще стане ясно, че бедната Русия плаща за съмнителните услуги на Думата стотици и хиляди пъти повече. Разбира се, маразмът има своята прелест, но неговата себестойност е все пак много по-ниска.

Разбира се, Думата трябва да бъде спасена.

Може би депутатите имат скрити таланти? Тяхното наличие, разбира се, няма да реши въпроса радикално, но поне мъничко ще намали кошмарната пропаст между стойността на тяхната издръжка и реалната цена на техния „продукт“. Може би някой от тях е способен, например, на биолуминисценция? Това може да се провери, като се проведат няколко заседания в пълна тъмнина. С транслации, разбира се, по всички канали.

-----------------------------

1. Капустник – самодейно представление, обикновено за тесен кръг от хора, с хумористично съдържание.

2. Духовни скрепи (букв. прев. - „духовни кламери“) - израз, използван най-напред от руския президент Путин за означаване на ценностите, които обединяват руснаците в едно цяло.

3. Охотний ряд (рус. произн. - Ахотний ряд) – улица в Москва, където се намира сградата на Държавната дума (народното събрание) на Руската федерация.

(Следва)

ДО ТУК:

1. КРАТЪК КОНСПЕКТ НА ЦИКЪЛА ЛЕКЦИИ В "ЕРАРТА"

2. КИРИЛ - ПРОСВЕТИТЕЛЯТ НА ПИНГВИНИ, ИЛИ ИСТИНАТА НА НЕИЗТРИТИЯ ЗАДНИК

3. ДВУГЛАВИЯТ ПЕНИС

4. МИЛИОН ГОДИНИ СЛАБОУМИЕ - I

5. МИЛИОН ГОДИНИ СЛАБОУМИЕ - II

6. МИЛИОН ГОДИНИ СЛАБОУМИЕ - III

7. САМОТНАТА РУСИЯ ИСКА ДА СЕ ЗАПОЗНАЕ

8. НЕ СТАРЕЯТ ПО ДУША ЦЕЛИНИТЕ

9. ГОЛИЯТ ПАТРИАРХ ИЛИ ЗАКОНЪТ НА МИКИ МАУС

10. КРАЯТ НА РУСКАТА ПРАВОСЛАВНА ЦЪРКВА. КАКВО ЩЕ СТАНЕ?

11. КРИЛЦЕ ИЛИ КЪЛКА?

12. МУХОМОРКИТЕ НА ПОБЕДАТА

13. ДРАЗНЕНЕ НА ГЪСКАТА. КРАЙ НА ДИСКУСИЯТА ЗА ГАЛИЛЕЙ

14. ОСОБЕНО ОПАСНО МИСЛЕНЕ. ИЗ ИСТОРИЯТА НА ЧУДАЦИТЕ

15. РУСИЯ В ТЪРСЕНЕ НА АДА

16. ИСУС ТАНГЕЙЗЕРОВИЧ ЧАПЛИН

17. ГЛУПАВАТА КЛИО, ИЛИ ЗАЩО В УЧИЛИЩЕ НЕ ТРАБЯВА ДА СЕ УЧИ ИСТОРИЯ

18. ТЕОРИЯ И ПРАКТИКА НА КОЩУНСТВОТО. ЧАСТ 1

19. ТЕОРИЯ И ПРАКТИКА НА КОЩУНСТВОТО. ЧАСТ 2

20. ТОПЛА ЦИЦКА ЗА ХУНВЕЙБИНА

21. ВЯРА С ФЛОМАСТЕР 

сряда, юли 11, 2018

Какво се постигна в Армения за два месеца управление на Никол Пашинян?

ПОДРЕДИЛ: Илия Куса (https://www.facebook.com/iliya.kusa)

ПРЕПРАВИЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

1. Принуден е да подаде оставка след два месеца противоборство кметът на Ереван Тарон Маргарян – дългогодишен функционер на управляващата партия.

1. Сменени са ръководството на Националната телевизия и продуцентите на телевизионните програми, хвалещи властта. Проведен е финансов одит на Националната телевизия на Армения, в резултат от което са повдигнати наказателни дела.

2. Започна разясняване на проблемите, свързани с бившия министър-председател, човек на „Газпром“, Карен Карапетян. Обиските и арестите в свързаната с него компания „Норфолк конслейтинг“, принуждават Карапетян да замине за Русия, а конфликтът вътре в партията го принуждава да напусне поста си на първи заместник-председател на парламентарната група.

3. Направена е чистка сред чиновниците от бившето правителство. Уволнени са практически всички кметове и губернатори на региони.

4. Бойкотирани са едрите мрежи от супермаркети, принадлежащи на олигарсите, свързани с управляващата Републиканска партия на Армения, които са принудени да намалят цените на стоките.

5. Осъществени са обиски в домовете на 30 криминални босове, което принуждава половината от тях да напуснат страната, предимно към Русия.

6. Арестувани са бившият заместник-министър на отбраната генерал Манвел Григорян, жена му и сина му – кмет на град Ечмиадзин, за присвояване на хуманитарни помощи за арменските войници и за незаконно притежаване на оръжие.

7. Осъществени са обиск и арести в дома на бившия началник на охраната на президента Саргсян – Вачегел Казарян, обвинен за разхищаване на средства на сума 9 милиона долара.

8. Арестуван е началникът на службата за охрана на олигарха и милиардер, ръководител на партията „Процъфтяваща Арминея“, Гигик Царукян, обвинен за побой. Гигик засега не е обезпокояван.

9. Започнато е разследване за неплащане на данъци от компанията „Спайка“, свързана със семейството на бившия президент Роберт Кочарян. А срещу него е възобновено разследването по делото за 1 март 2008 година, когато беше разпръсната демонстрацията в Ереван. Кочарян е заминал за Руската федерация.

10. Предприети са мерки по отношение на семейството на бившия президент и кратковременен министър-председател Серж Саргсян. Проведени са обиски и арести във фондовете, свързани с него и с негови роднини. Обявени са за издирване двамата братя на Серж Саргсян – Александр (Сашик 50%) и Левон, племенницата му Ани Саргсян и племенниците му Нарек и Айк Саргсян. Всичките са напуснали Армения.

11. Сменено е ръководството на Касационния съд на Армения.

12. Сменено е ръководството на Следствения комитет на Армения.

13. Сменено е ръководството на граничните войски, на генералния щаб и на сухопътните войски.

14. Повдигнати са 71 криминални дела срещу ръководители на селски общини за злоупотреба с длъжностни пълномощия.

15. Осъществени са обиск и арести в дома на бившия министър на отбраната Микаел Арютюнян във връзка с делото за 1 март 2008 година, самият той е обявен за издирване. Заминал е за Руската федерация.

16. Уволнено е ръководството на Сюникска област, където има сериозни проблеми с екологията, след посещение там на министър-председателя Пашинян.

17. Създадена е нова организация, обединяваща арменците в Русия. Старата организация е обявена за неефективна и корумпирана, а срещу нейния ръководител, олигарха Ара Абрамян, започна разследване.

18. Стартирани са няколко проекта заедно с неправителствени организации за пропагандиране на връщането на арменците от чужбина в родината си, например проектът „Със сърце в Армения“.

19. Постигнато е изключването от партия ЛДПР в Руската федерация на депутата Владимир Савелев след разговор на Пашинян с Жириновский (ръководител на партията – бел. П. Н.), когато депутатът предложи Армения да върне Нагорни Карабах на Азербайджан.

20. Въведена е традиция премиерът Пашинян да се появява в ефир и във Фейсбук и да общува с избирателите си всяка вечер (или поне през вечер). Осъществена е първата „Пряка линия“ с Пашинян във Фейсбук.

21. Обявена е амнистия за всички арменци, които са се отклонили от военна служба и те са призовани да се върнат в родината си и да отслужат службата си.

22. Целият правителствен апарат започва да работи с компютрите "ArmTab", арменско производство, вместо с "Apple".

23. Намалена е цената на електроенергията за семейства с ниски доходи на 10 драми след уговорка с компанията „Ташир груп“, принадлежаща на олигарха Самвел Карапетян, под когото също започва „да се копае“.

24. Анулиран е договорът за предаване под контрола на „Ташир груп“ на акционерното дружество „Високоволтови електромрежи“, което е оставено под контрола на държавата.

25. Принуден е „Газпром Армения“ да намали цената на газа с 20% за семейства с ниски доходи. Намалената тарифа е установена за една година, до предсрочните избори.

26. Създадена е комисия за разработване на поправки в Избирателния кодекс преди предсрочните избори.

27. Разположени са вътрешни войски по границите с Турция и Азербайджан вместо намиращите се там сили на Федералната служба за сигурност на Руската федерация. Поети са под контрола на държавата ситуациите по границата с Турция.

вторник, юли 10, 2018

Разпадането на империята

АВТОР: ОЛЕГ-САНДРО ПАНФИЛОВ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Русия все повече прилича на немощен старец, който е прекарал бурен, но безполезен живот - грабел, без да се замисли, унижавал с удоволствие, заплашвал да убие всички, само дето не се научил да работи. Сега, тракайки със зъбните си протези, гледа как всички го напускат - бавно, но уверено.

Геополитическата карта на бившата империя прилича сега на ивичесто одеяло, когато голяма част от покрайнините, или подкоремните области, както ги наричаше Солженицин, се опитват да се измъкнат от здравите потни обятия. Кремъл преглътна мълчаливо отиващите си балтийски страни, нервно и подрънквайки с оръжията си се смири със заминаването на Грузия, Молдова и Азербайджан, не ѝ достигнаха сили да удържи Туркменистан. Когато на империята обърна гръб и Украйна, стана ясно, че останалите ще бъдат удържани все по-трудно и по-трудно. Най-сговорчива от регионите беше Централна Азия, където в различна степен местните диктатори избираха собствен път, пазейки в спомените си руските завоевания от миналите векове, унижението с оскърбителното прозвище „нацмен“ [1], унищожаването на религията и традициите.

В началото на 1990-те години Борис Елцин не можа да се справи някак си с нещата – той разтури вече безжизнения Съюз на съветските социалистически републики, като имаше намерение да създаде обединение въз основата на предишните принципи за привързаност към имперския център. Местната номенклатура от бивши колети на Елцин в Комунистическата партия на Съветския съюз обаче се оказа по-повратлива – на тях им омръзна да се подчиняват на Кремъл, прииска им се да не са местни феодали, а управници и вождове. За Туркменистан няма какво толкова да се пише – като получи статут на „неутрална държава“ от ООН, страната живее по старите племенни принципи, двамата вождове усетиха вкуса на нефтодоларите и се затвориха в себе си. В Таджикистан руските войски инициираха успешно петгодишна гражданска война, като докараха върху танк диктатор, който управлява вече 26 години. Киргизстан от „остров на демокрацията“ се превърна в страна, където периодично се извършват преврати, но която остава вярна на Кремъл.

Казахстан и Узбекистан първоначално си съперничеха – двете страни се стремяха да станат център на централноазиатската политика. На Назарбаев му провървя по-малко – населението му е два пъти по-малко от това на Узбекистан, територията му е четири пъти по-голяма и цялата северна част на западната му граница е под зоркия поглед на Кремъл. Освен това в Казахстан има значителен компонент от „руския свят“, докато Узбекистан още в средата на 1990-те омота своите граници с бодлива тел, отказвайки се от руски военни бази и различен вид съветници. След Баткенските събития през 1999 и 2000 година [2] в Ташкент разбраха, че Кремъл няма да се примири, и страната се върна отново в Организацията на Договора за колективна сигурност [3]. Но след няколко години Узбекистан излезе окончателно оттам и вече няма намерение да се върне.

Нурсултан Назарбаев

Вероятно централноазиатските диктатори са си направили сметката, че избавлението от империята трябва да започне от идеологията. Говорещите руски език в Казахстан отначало се противяха, но след това свикнаха с това, че лидерът на страната Нурсултан Назарбаев връща казахските традиции и почти загубилия се в резултат от съветската нтернационализация казахски език. Освен това те научиха удивени, че Южното Предуралие и Южен Сибир са станали „руски свят“ едва през последните векове, а в действителност са били територия на номади, където казахите са разпъвали своите юрти чак до днешните Челябинска и Оренбургска област. Казахстан действаше бавно, но точно: столицата на страната беше преместена по-близо до руската граница, започна интензивно използване на казахския език, топонимията беше преобразувана в съответствие с граматиката на казахския език, заявено беше, че кирилицата ще бъде сменена с латиница.

Отношенията на Русия с Узбекистан се усложниха на практика веднага след разпадането на Съветския съюз. Комунистическият лидера на Узбекската съветска социалистическа република Ислам Каримов се досети първи да стане президент на още съветската страна, като скоро смени паметниците на Ленин с паметници на Амир Темур, Тамерлан и странеше от участие в постсъветските организации. Ислам Каримов беше предпазлив човек, изгради държавата според своите разбирания и получи от благодарното си обкръжение неофициалната титла „големият баща“, или „юртбаши“. От населението получи и други, често нелицеприятно титли, защото към своите поданици Ислам Каримов се отнасяше още по-бдително – тайна полиция и обичайните милиционери. Но Каримов имаше икономически потенциал – свой газ, плодотворни земи и трудолюбиво население. Като добави диктатура, бившият комунист получи страна, която, както се оказа, няма собствен „път“: мятане от турския към китайския модел, натиск от страна на Запада и Кремъл, запазване на своя клан и жестоки репресии. Новият президент Шавкат Мирзиеев си осигури подкрепата на Русия, като замина след избирането си за Москва. През последните месеци Ташкент започна да затопля и отношенията си със Запада.

Шавкат Мирзиеев

В средата на май Шавкат Мирзиеев посети за три дена Вашингтон: срещна се с Доналд Тръмп, с представители на Пентагона, с конгресмени и сенатори. Страните подписаха повече от петнадесет документа в различни сфери. Когато приключи посещението си, Шавкат Мирзиеев отбеляза, че САЩ подкрепят последователно Узбекистан: „След президентските избори в Узбекистан и САЩ отношенията между нашите страни достигнаха ново по-високо равнище. Названието на приетото съвместно заявление „Узбекистан и Съединените американски щати: начало на нова ера в стратегическото партньорство“ говори само за себе си. То свидетелства за нашите стремежи, насочени към далечна перспектива“. В резултат беше обсъдено развитието на търговско-икономическото сътрудничество между двете страни в областта на промишлеността, енергетиката и транспорта.

Кремъл отдавна е свикнал с това, че постсъветските лидери посещават периодично САЩ, като се връщат с пакет интересни проекти, но това, че Узбекистан подписа документи за военно сътрудничество, стана удар за Кремъл. Беше подписан план за петгодишно военно сътрудничество: министърът на отбраната на САЩ Джеймс Матис по време на срещата с президента на Узбекистан в Пентагона благодари за подкрепата на операциите на НАТО в Афганистан, а също така за „интегрирания подход“ на републиката съм съседите си в региона. Нещо повече, Тръмп и Мирзиеев се договориха да възобновят съвместната си работа за борба с тероризма и за съдействие за мира, стабилността и икономическото развитие в Афганистан. Мирзиеев каза, че е предложил своята „пълна подкрепа“ за новата стратегия на Тръмп по отношение на Афганистан. Преди посещението във Вашингтон Мирзиеев прие в Ташкент ръководителя на Централното командване на въоръжените сили на САЩ генерал Джозеф Вотел. Страните обсъдиха сътрудничеството във военната сфера, въпросите за обучението на узбекски военнослужещи в учебни заведения на САЩ и за снабдяване на армията на републиката с нови видове военна техники.

Рафаел Саттаров, експерт от мрежовия аналитичен проект Bilig Brains, коментира за проекта „Сегашно време“ целта на посещението: „Този въпрос е много сложен, защото „размразяването“ идва засега от един човек, а не от много хора, тоест всичко това е благодарение само на Мирзиеев. Елитът, какъвто си беше по времето на Каримов инертен, пасивен и повече репресивен, такъв и си остана. И Мирзиеев се опитва да промени хората, имам предвид в неговото обкръжение, във висшето ръководство, тези, които вече е невъзможно да бъдат променени“. Странно, но по време на посещението на президента на Узбекистан в САЩ стана известно, че Киргизстан е дал съгласие за откриване на втора руска военна база, Таджикистан също е готов да приеме усилване на отдавна съществуващата руска 201-ва дивизия.

Малко преди посещението на Мирзиеев в САЩ Нурсултан Назарбаев подписа закон, предвиждащ осигуряване на търговски транзит на специални товари през територията на Казахстан във връзка с участието на САЩ в усилията за стабилизиране и възстановяване на Афганистан. Законът се нарича „За ратифицирането на протокола за внасяне на промени в междуправителственото съглашение със САЩ за осигуряване на търговски железопътен транзит на специални товари през територията на Република Казахстан във връзка с участието на САЩ в усилията за стабилизиране и възстановяване на Ислямска република Афганистан“. Министърът на външните работи на Казахстан Кайрат Абдрахманов поясни, че през 2017 година американската страна се е обърнала с молба да се направят промени в действащия маршрут на транзита на специални товари за Афганистан. „По-специално от американска страна беше предложено да се включат пристанищата Курик и Актау в транзитния маршрут, което ще позволи да се доставят специални товари от територията на Азербайджан през Каспийско море в Казахстан и по-нататък с железопътен транспорт през гара Сариагаш, Келес или Бейнеу за Каракалпакстан в Узбекистан и по-нататък за Афганистан“ - каза министърът.

През 2014 година Кремъл застави Киртизстан да закрие американската военна база „Манас“, съществуваща от 2001 като база на НАТО, а от 2009 година - като база на ВВС на САЩ. След една година Русия закри базата на НАТО в Уляновск, създадена за транзит на товари в Афганистан, след като Дмитрий Медведев подписа постановление, отменящо разрешението за транзит на въоръжение и други военни товари на НАТО за Афганистан през руски територии. Но Кремъл не може да направи нищо с това, че НАТО си сътрудничи вече активно с половината постсъветски страни - три балтийски държави са пълноправни членки на Алианса, Грузия, Украйна, а сега Казахстан и Узбекистан - имат тесни отношения с НАТО. Още един удар за Путин беше посещението на 16 май в Беларус на представителна делегация на Североатлантическия пакт. В рамките на мероприятието се състоя поредното ежегодно съвещание, посветено на участието в процеса за планиране и оценка на силите по програмата на Алианса „Партньорство за мир“, съобщи пресслужбата на Министерството на отбраната на Беларус.

Империята се руши настойчиво – Кремъл се опитва да изглади своите проблеми, засилвайки пропагандата, но реално положението става все по-катастрофално: партньорите и приятелите в различна степен на интензивност се опитват да уредят своя живот, като не желаят повече да слушат подвиквания и оскърбления от Кремъл. Освен всичко в това във Вашингтон на Транскаспийския форум Туркменистан, Узбекистан, Азербайджан, Иран, Казахстан, Грузия, Турция и Афганистан обсъдиха проект за построяване на тръбопровод, който да заобикаля Русия. Този проект повтаря друг – за Транскаспийската железница, от който по-скоро ще се заинтересува Китай, защото страната вече отказа да превозва свои товари през Русия.

Никол Пашинян

Русия отслабва с всеки изминал ден след авантюрите в Грузия, Украйна и Сирия; отказвайки се от сътрудничеството, бившите „братя“ предпочитат истински стабилния Запад пред нервозните увещания на Кремъл. Брак по любов не се получи, сега става по сметка и със съвсем други партньори. Армения се зае със своята корупция, премиерът Никол Пашинян вече направи обнадеждаващи заявления за сближаване с ЕС и САЩ. Беларус е готова да отскочи във всеки момент, разбирайки, че следващата жертва след Украйна може да бъде тя. Само Киргизстан и Таджикистан запазват предишните „любовни връзки“, но грохващата Русия няма вече същия потенциал, който привличаше Бишкек и Душанбе. На империята ѝ остава съвсем малко.

---------------------------------------

1. Нацмен – руско съкращение на израза „национално малцинство“. Думата се използва за изразяване на презрително отношение към отделните представители на националните малцинства в Русия.

2. Баткенски събития - въоръжени сблъсъци между бойци на Узбекистанското ислямско движение (УИД) и въоръжените сили на Киргизия и Узбекистан. Предизвикани са от опити на УИД да проникне на територията на Узбекистан от Таджикистан през Киргизия.

3. Организацията на Договора за колективна сигурност - военен съюз в рамките на Общността на независимите държави.

понеделник, юли 09, 2018

За лустрацията

Лустрация „на две скорости“ обсъдила „Демократична България“!

Хора без работа.

Какви две скорости, какви пет стотинки - та нали цялата лустрационна скоростна кутия отдавна вече е излязла от строя и лежи на бунището, намерили се сега клошари да я измъкнат оттам, да ровят в нея и да се готвят да превключват зъбчатките с изронените зъбци: дело, обречено на провал.

За да се случи подобно благо нещо - като се има предвид, че всички останали ще бъдат против - на демократите им е необходимо пълно мнозинство в парламента и пълно мнозинство в министерския съвет - без тези две условия никаква лустрация не е възможна.

Но подобно щастие няма изглед да ги споходи в този техен нов-стар вид най-малко през близките двадесет години.

Дотогава всички бивши щатни служители на Комунистическата партия и бивши доносници на Държавна сигурност ще са или при Създателя, или ще имат нужда от някой, който да им сменя памперсите.

Няма да има обекти за лустриране.

На тяхно място, да, ще са техните деца и внуци (те и сега някои вече са!), но те - уви! - няма да попадат под клаузите на лустрационните правила.

Отдавна мина времето, когато от тази трънка можеше да изскочи заек.

Онова време, когато наистина имахме пълно мнозинство и в парламента, и в министерския съвет!

Помня обаче как точно тогава ръководството на Координационният съвет на СДС в Ихтиман беше атакувано и превзето с процедурни хватки от бивши щатни служители на Комсомола (младежката организация на Комунистическата партия!) и техни приятели.

Няколко души алармирахме за това централното ръководството на СДС в София, обърнахме се лично към Васил Гоцев, който отговаряше за Софийска област, с настояване да се вземат мерки по случая, при което големият демократ и антикомунист Гоцев реагира веднага... като си премести онази работа от единия крачол в другия.

Та значи - по онова време, когато имахме пълния потенциал да извършим пълна лустрация, не ни беше грижа, че вълкът се намества в собствената ни кошара, та сега ли, когато същият този вълк е изпоял вече всичките агнета, ще направим нещо.

Сега вече е късно за китка.

С подобни залъгалки „Демократична България“ може да предизвика ерекция единствено у сините „бетонни глави“.

Но само с бетонно твърди привърженици по време на избори се вземат четири-пет процента най-много.

А пет процента лустрация не правят.

Вместо да се заемат с партийно строителство, че нещата по места са се скапали тотално, демократите се занимават с плашене на гаргите.

Жалко...

неделя, юли 08, 2018

Нобелови лауреати – 1952 година

Арчър Мартин (Archer Martin)

1 март 1910 г. – 28 юли 2002 г.

Нобелова награда за химия (заедно с Ричард Синг)

(За откриването на метода разпределителна хроматография.)

Английският биохимик Арчър Джон Портър Мартин е роден в Лондон. Той е най-малкото от децата и единствен син в семейството на медицинската сестра Лилиан Кейт (Браун) и Уилям Арчър Портър Мартин. На 19 години Мартин постъпва в Кеймбриджкия университет, като получава стипендия, която му дава право да учи по специалността инженер химик. Но след като се запознава с биолога Дж. Б. С. Холдейн, Мартин проявява интерес към биологията и като променя посоката на научните си знания, получава през 1932 г. степента бакалавър по биохимия, а през 1936 г. – докторска степен.

Като студент в Кеймбриджкия университет Мартин работи в „Дан нютришънъл лаборатри“ (хранителната лаборатория на компанията „Дан“) над разделянето и обособяването на витамините. Благодарение на тази работа той придобива значителен опит при разделянето на тясно свързани помежду си химически компоненти с помощта на такива методи като фракционна дестилация, екстракция с разтворители и други аналогични технологии, свързани с разпределението на компонентите между две фази. При разпределение по метода на обратния поток, сместа, която предстои да бъде разделена, се разтваря последователно в два разтворителя, които не се смесват и които, преминавайки паралелно, се движат в две противоположни посоки. Понеже компонентите на сместа имат различни сходства с разтворителите, накрая се разделят на два потока. При хроматографския метод едната фаза преминава през друга, неподвижна твърда фаза, която притежава особен афинитет към анализираните вещества. Смесите се разделят на съставящите ги компоненти в зависимост от това кои от анализираните вещества се задържат по-силно от дадената фаза. Тъй като в случай, че се анализират оцветени вещества и отделните ивици могат да се видят, тази технология е получила названието си хроматография. А безцветните вещества се откриват с помощта на ултравиолетови лъчи или на химически индикатори, които дават цветна реакция с компонентите на сместа.

През 1906 г. руският ботаник Михаил Цвет разработва технология, наречена адсорбционна, или колонна хроматография, при която сложни смеси се пропускат през дълга стъклена тръба, напълнена с фино раздробени вещества. Скоростта на преминаване през тази смес от горната част на тръбата до долната зависи от привличането на молекулите от пълнителя и от скоростта на пропускане на разтворителя. Въпреки че този метод е удобен за разделяне на растителни пигменти, той е ограничен в избора на запълващи материали. Още като ученик Мартин конструира колона за фракционна дестилация от съединени бурканчета от кафе в своята намираща се в мазето на къщата лаборатория. По-късно Чарлз Мартин, научен ръководител на Мартин, му предлага да работи в сътрудничество с завършилия Кеймбриджкия университет Ричард Синг върху разделянето на аминокиселините, които са основа на белтъчните молекули. Опитите да се създаде приспособление за екстракция с обратни потоци, за да се анализират тези компоненти, не довеждат до успех, защото двамата не успяват да намерят удовлетворителна смес от движещи се срещуположно два подходящи разтворителя.

Мартин и Синг използват принципа на дестилация с обратни потоци в колонната хроматография. При този метод колона от силикагел, който задържа много добре водата, служи за неподвижна фаза, за подвижна фаза се използва хлороформ, а за индикатор – метилоранж. Анализът на разделените аминокиселини от реакцията им с нинхидрин (кристален окислител) и сравнението на индивидуалните им ивици с аналогични данни за чистите съединения позволява да се определи съставът на сместа от аминокиселини. Този аналитичен подход е наречен разпределителна хроматография, защото, макар в него да се използва технологията на хроматографията, той зависи и от химическото разпределение на разтвореното вещество между двата разтворителя, използвани в колоната. Носителят, използван за накрайник на колоната, е инертен и служи само за удържане на единия от потоците. За разлика от адсорбционната хроматография разпределителната хроматография позволява да се разшири изборът на разтвори и други материали.

През 1938 г. Мартин заема длъжността биохимик в лабораторията на Научноизследователската асоциация на вълнената промишленост, където по-късно започва да работи и Синг. Продължавайки да си сътрудничат, двамата учени откриват, че целулозата е добра среда за задържане на водата при колонната хроматография. Това откритие ги довежда през 1944 г. до разработването на метода на хартиената хроматография, при който като носител се използва хартиен филтър. В съответствие с този метод капка от подлаганата на анализ смес се слага на единия край на плосък хартиен филтър, който след това се поставя в стъклена вдлъбнатина в цилиндър, съдържащ органичен разтворител, наситен с вода. Хартията попива водата, докато другите вещества се движат надолу по нея под въздействието на капилярните сили. Аминокиселините, по-разтворими в органичната фаза, се движат заедно с органичния разтворител, а веществата, които са по-разтворими във водна фаза, остават близо до стартовата точка. След като хартията се вземе и се изсуши, може да се третира с химически индикатор, за да се види местоположението на всеки компонент, чиято миграция е характерна константа за всяка система от разтворители.

Двумерната хартиена хроматография (която протича последователно в две направления под прав ъгъл в различни системи от разтворители) осигурява и по-нататъшно разделяне и позволява да се анализират сложни смеси без много материални разходи и усилия. Хартиената хроматография е възприета бързо в много отрасли на химията и довежда до важни открития, засягащи структурата на белтъчините, антибиотиците, ваксините, полизахаридите и редките земни елементи.

През 1946 г. Мартин става ръководител на отдела за биохимични изследвания в „Бутс пюър дрог къмпани“, Нотингам. През следващите две години проучва разпределителната хроматография на мастните киселини, работейки към медицинския научноизследователски съвет на института „Листър“ в Лондон, а след това заема длъжността биохимик и ръководител на отдела по физическа химия в Националния институт за медицински изследвания в Мил хил (Лондон).

През 1953 г. Мартин, заедно с Е. Т. Джеймс, разработва метод за газовотечна хроматография. При този метод инертен газ, аргон, хелий или азот, служи за мобилна фаза, която тече над инертно твърдо вещество, напоено с нелетлива течност (силиконово масло или спирт с висока молекулярна маса). Този метод се оказва особено полезен за характеристика на мастни киселини и стероидни смеси, налични в количества, измерени в микрограмове.

От 1959 до 1970 г. Мартин е директор на „Абътсбъри лабортриз лимитейд“, след това в продължение на три години е консултант на „Уелкъм фаундейшън лимитейд“, след което става член на Съвета за медицински изследвания като професор по химия Съсекския университет.

През 1943 г. Мартин се жени за учителката Джудит Багенал. Семейството има три дъщери и двама сина. В младежките си години ученият се занимава с алпинизъм, планеризъм и джудо.

Многобройните награди на Мартин включват медала Берцелиус на Шведското медицинско дружество (1951 г.), наградата Джон Скот, присъждана от град Филаделфия (1958 г.), медалът Джон Прайс Уезтерил (1959 г.) и медала Франклин на Франклиновия институт (1959 г.), японския правителствен Орден на Изгряващото слънце (1972 г.) и медала Рандолф Мейджър на Кънектикътския университет (1979 г.). Той е член на Лондонското кралско дружество, а също така и на много други научни дружества.

Източник: http://n-t.ru/nl/hm/martin.htm

Превод от руски: Павел Б. Николов


ДО ТУК - в „Библиотека на Павел Николов – Нобелови награди“

събота, юли 07, 2018

Нова книга на Иво Инджев

„Измамата „Сан Стефано“ от Иво Инджев – какво е истинското значение на трети март?

Българският журналист и блогър с мащабно изследване за ролята на Русия в „освобождението“ на българите по време на Руско-турската война.

Санстефанският мирен договор е предварителният мирен договор между Руската империя и Османската империя, който слага край на Руско-турската война (1877 – 1878) г. и урежда, макар и неокончателно, обособяване на Трета българска държава. С неговото подписване е свързан и националният празник на Република България – 3 март.

Каква обаче е ролята на руснаците в Руско-турската освободителна война, особено тази на граф Николай Игнатиев, и какъв е характерът на това временно споразумение?

В новата си книга „Измамата „Сан Стефано” журналистът, политически коментатор, бивш вицепрезидент на Асоциацията на европейските журналисти (АЕЖ) и блогър Иво Инджев прави опит за мащабно и безкомпромисно изследване, уповаващо се на редица български и чужди източници от епохата – руския военен кореспондент Евгений Утин, имперския хроникьор Газенкампф, включително статии на самия Николай Игнатиев и на друга добре позната ни историческа фигура, Иван Аксаков.

В 480 страници дългогодишният водещ на телевизионното публицистично предаване „В десетката“ прави прецизна дисекция на периода, разглеждайки детайлно фактите и заблудите, дали основа на представата за т.нар. вечна дружба между България и Русия, между СССР и НРБ и между двата „уж вечно влюбени през вековете“ народа.

Разбивайки митове, но и заемайки непоклатима позиция, Иво Инджев маркира онези аспекти от руската политика, които оставят трайна следа не само в българската и руската история, но и окончателно променят световната карта.

Премиерата на книгата ще се състои от 18:30 часа на 9 юли 2018 г. в бар Street Lounge вхотел „Маринела”. Самият автор ще разкаже повече за работата си с документите от архивите.

Входът е свободен. Заповядайте!

-------------------

„През декември 1876 г. руският посланик ми издаде доста недискретно Руския план: Шувалов ми каза, че Русия пет пари не дава за България или Босна, или която и да било друга страна – това, което истински я интересува, са Проливите.“ (Лорд Биконсфилд до лорд Дерби, 1876 г.)

„Аз се опасявах от войната, защото смятах, че да се залавяме с нея, без да стигнем до логичен край, т.е. до завладяване на Проливите, е напразно проливане на кръв и загуба на пари.“ (Николай Игнатиев, „Записки“, 1875–1878 г.)

„Всяко тържество на България е смърт за Русия.“ (Иван Аксаков, вестник „Русь“)

Възвеличаваният в днешно време от руската пропаганда „граф“ Игнатиев, обявен за „баща на българската нация“, далеч не е бил разглеждан по този начин от съвременниците си и историческите сведения от края на XIX век. Когато наслояването на пропагандата бъде премахнато, образът, който изплува, е съвсем различен – на един праобраз на днешната путинистка политика на омраза към Запада и възвеличаване на Русия като единствен играч на Балканите. Игнатиев не крие, че съдбата на българите изобщо не го интересува, а още по-дълбоко вглеждане го разкрива като автор на най-тежките антисемитски закони в Русия, предшестващи с половин век нацизма. Друг руски „герой“ – лидерът на московските славянофили Иван Аксаков, също прославян в България, е автор на редица злобни забележки, например циничната реакция на новината за кланетата след Априлското въстание, че сега вече Русия ще има повод да си „вземе“ Проливите. Неговият антисемитизъм не отстъпва на този на Игнатиев.

Могат ли тези руски реакционери, учители на нацистите в Германия по държавно практикуван антисемитизъм и систематично заявяващи липса на интерес към съдбата на българите, да продължават да бъдат издигани на пиедестала на преклонението у нас? (Иво Инджев)

-----------------------

Който може, да отиде и да си вземе книгата, аз съм далече от София и ще направя това, когато се върна през септември.

А засега мога само да благодаря на господин Инджев за поканата, която ми изпрати по електронната поща:


петък, юли 06, 2018

Пушкиниада

СЪБРАЛ НА БЛОГА СИ: ЛЕВОН БАБАЯН

ОТКРАДНАЛ И ПРЕПРАВИЛ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

О. А. Кипренский, „Портрет на А.С. Пушкин“, 1827 г.

В. А. Тропинин, „Портрет на А.С. Пушкин“, 1827 г.



Борис Казаков (Беларус)

В. Шулженко

Е. Шибанов

Р. Коношенко

В. Момот

В. Момот

Анжелика Джерих

Неизвестен автор

Василий Румянцев

Елена Блонди

Копейкин, „Синият Пушкин“

четвъртък, юли 05, 2018

Изкуството да оскърбяваш - 21

АВТОР: АЛЕКСАНДР НЕВЗОРОВ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ВЯРА С ФЛОМАСТЕР

Ако човек не иска да се смеят над неговата религия, винаги може да си избере не толкова смешна религия.

Събитията на rue Nicolas Appert, 10 [1] разбуниха много забавно просветената публика. Днес европейската общественост марширува, негодува, ридае, възлага, трие, кърши ръце, а също така замира в минута мълчание. Всичко това много напомня житието на света Прозалирия.

Както е известно, светата дама не сваляла тридесет години монашеските си одежди. Нито денем, нито нощем. А когато по някаква причина най-сетне се разсъблякла, открила с ужас, че има гърди, нелош задник и други анатомични аксесоари с явно греховно предназначение. Св. Прозалирия не могла да се смири с това безобразие, оскърбяващо дълбоко религиозните ѝ чувства, и скочила в манастирския кладенец. Не успяла да се удави, защото кладенецът се оказал тесен и светицата, разбира се, се заклещила, преди да стигне до водата.

Примерно същото виждаме и днес, но вече в изпълнение на господата Оланд, Меркел, Камерън, а също така и на всичката многомилионна масовка, скърбяща за карикатуристите от „Шарли“. Цялата тази просветена публика (в една или друга степен) дълго приветстваше различните религии, обичаше да говори за „вяра“, „духовност“, а също така за християнски, ислямски или будистки вечни „ценности“ и за тяхното значение. И изведнъж с изумление откри, че тероризмът е неотменима и задължителна част за всяка добре разпалена „вяра“. Не се знае откъде се е появила илюзията, че религията може да съществува без тероризъм. Без опити да разпространи своите възгледи с помощта на кръв, страх, злоба и принуда.

През последните две хиляди години „вярата“ се е занимавала именно с това да залива света с кръв, да го озарява с кради и да генерира омраза на хората срещу други хора „заради отношението им към едно или друго божество“. Разсъблечете всяка една религия и под позлатените покрови на думите за „любов“ и „смирение“ ще откриете на първо място непримирима злоба към всичко, което се осмелява да мисли различно от „вярата“.

Даже ние, които не сме видели тези клади, на които християните са изгаряли живи бременни жени, все пак можахме да видим християнската злоба в истинския ѝ вид. Нека да си спомним Брейвик, процеса среща „Пуситата“, погромите над изложбите и непримиримата реторика на придобилите наглост попове.

Отворете Библията и със собствените си очи ще видите учебник по примитивен екстремизъм, пропагандиращ насилие, убийства, омраза по религиозен, национален, расов и всякакъв друг признак. Между другото, именно Библията е представила за първи път убийствата на деца и инвалиди като добродетел. (За изключителната „дълбочина“ и „мъдрост“ на този сборник от староеврейски кървави приказки обичат да разсъждават много именно тези, които никога не са чели Библията и имат слаба представа какво именно е написано там.)

И досега съществува наивната увереност, че религията учи на някаква „добро“. Тази илюзия може да се основава само на невежество или на умишлено игнориране на историята на църквите, вярата, конфесиите и народите.

Ще дадем най-обикновен, христоматиен пример, който фактически не може да бъде оспорен.

В Русия религията царствала непрекъснато почти 1000 години. Никой не смеел да ѝ пречи да възпитава руснаците по своя преценка. Както е известно, в резултат от това възпитание, отгледан въз основа на чистата „вяра“, „народът богоносец“ хвърлял през 1917 година поповете от камбанариите, изнасилвал и убивал с особено удоволствие попските дъщери, а заедно с това разстрелвал и разкъсвал всички, до които успеел да се добере. Ще напомним, че никакви други хора освен кръстени, въведени в лоното на църквата, катехизирани и причастени в Русия през 1917 година просто не е имало и не е могло да има.

С подобни глобални факти е изпълнена цялата световната история.

А обикновеният тероризъм е в общи линии обичаен инструмент на всяка „вяра“. Тя го вади лесно от „широките си джобове“ и го използва доста ефективно при първия удобен случай.

Религиозният тероризъм е локален, както в случаите с Джордано Бруно, Мигел Сервет, кулите на Световния търговски център, Хипатия, „Пуситата“ или редакцията на „Шарли“. Като не е важно има ли, или няма религиозният терор съдебна обосновка. В Пакистан например „съдят“ изнасилените момичета, преди да ги убият с камъни.

Има и по-мащабен тероризъм, когато се организират кръстоносни походи, горят се на клади староверци, избиват се катари и албигойци, душат се масово гяури, кръщават се насилствено цели народи, унищожават се библиотеки и цивилизации.

Мюсюлманите, между другото, нещо издребняват. До съвсем неотдавна по същия „религиозен признак“ те колели цели градове и страни. И не им трябвал формален повод във вид на някакви си карикатури.

Трябва да кажем, че ислямът в своята безпросветна жестокост не е много оригинален. Той е само примерен ученик на християнството. Роден 600 години по-късно, той акумулирал делово опита на „религията на любовта“, който имал щастието да наблюдава и да изпита лично върху себе си.

Сега темата за оскърбяване на „чувствата на вярващите“ стана особено модна. Какво се има предвид под тези „чувства“, изобщо не е ясно, защото наличието или липсата на религиозна вяра е по принцип недоказуемо. Разбира се, има един познат евангелски текст, който предлага да се преместват с поглед планини, да се изцеляват с полагане на ръце болни от рак и да се ловят с голи ръце отровни змии. В случай че тези три фокуса станат, изпълнителят им има правото да претендира за званието притежател на известно, доста малко, с размерите на „синапово зърно“, количество “вяра“.

Удивително е, че всички християни се отказват упорито от провеждането на този тест. Напълно е възможно най-пламенният фанатик, който е нацелувал страстно хиляди икони, когато остане насаме със себе си, да се превива от смях, рисувайки мустаци и рога по портрета на известната дама с младенеца. По всяка вероятност 99,9% от благочестивците, изпитващи постоянно „оскърбление на чувствата“, да постъпват именно така. Да си православен в Русия днес е толкова изгодно, че да се заподозрат носещите кръстчета в искреност няма ни най-малка възможност.

Разбира се, има прецеденти и много силно увлечение от религиозни идеи. Последни в историята влязоха братята Куаши, които навестиха на седми януари редакцията на сатиричното списание „Шарли“, намираща се на адрес rue Nicolas Appert, 10. Светът на словото, мисълта и свободата отново се сблъска плътно с пещерния свят на „вярата“. И пещерният свят отново даде свобода на своята злоба. Точно така, както е свикнал от 2000 години да постъпва и без всякакъв формален повод.

Вероятно не всички рисунки на „Шарли“ са били естетически безупречни. Но това изобщо не е важно. „Шарли“ вършеше мръсна, но велика и необходима работа, напомняйки ежеседмично на пещерния свят, че вече не е стопанин. Поне във Франция.

Важното е да помним, че всичко, което правеше „Шарли“, не е оскърбяване на нечии чувства, а само „заграждащ огън“, отговор на постоянните опити на „вярата“ да завземе реалността, изпълвайки я с легиони вирнати към небето задници, локви овнешка кръв и шествия с хоругви. „Шарли“ беше предният отряд на тези, които не са длъжни и никога няма да „уважават“ злобните небивалици на „вярата“, заливаща 2000 години наред Европа с кръв и гнилоч.

Скърцането на фломастерите на „Шарли“ ще достигне несъмнено с времето и до Русия. Защото, както свидетелстват повечето образци на отечествената култура, всичко „чисто руско“ е направено от много френско.

-----------------------

1. На улица „Никола Апер“, № 10, в Париж се намира редакцията на сатиричното списание „Шарли ебдо“, където терористи разстреляха част от редакционния екип.

(Следва)

ДО ТУК:

1. КРАТЪК КОНСПЕКТ НА ЦИКЪЛА ЛЕКЦИИ В "ЕРАРТА"

2. КИРИЛ - ПРОСВЕТИТЕЛЯТ НА ПИНГВИНИ, ИЛИ ИСТИНАТА НА НЕИЗТРИТИЯ ЗАДНИК

3. ДВУГЛАВИЯТ ПЕНИС

4. МИЛИОН ГОДИНИ СЛАБОУМИЕ - I

5. МИЛИОН ГОДИНИ СЛАБОУМИЕ - II

6. МИЛИОН ГОДИНИ СЛАБОУМИЕ - III

7. САМОТНАТА РУСИЯ ИСКА ДА СЕ ЗАПОЗНАЕ

8. НЕ СТАРЕЯТ ПО ДУША ЦЕЛИНИТЕ

9. ГОЛИЯТ ПАТРИАРХ ИЛИ ЗАКОНЪТ НА МИКИ МАУС

10. КРАЯТ НА РУСКАТА ПРАВОСЛАВНА ЦЪРКВА. КАКВО ЩЕ СТАНЕ?

11. КРИЛЦЕ ИЛИ КЪЛКА?

12. МУХОМОРКИТЕ НА ПОБЕДАТА

13. ДРАЗНЕНЕ НА ГЪСКАТА. КРАЙ НА ДИСКУСИЯТА ЗА ГАЛИЛЕЙ

14. ОСОБЕНО ОПАСНО МИСЛЕНЕ. ИЗ ИСТОРИЯТА НА ЧУДАЦИТЕ

15. РУСИЯ В ТЪРСЕНЕ НА АДА

16. ИСУС ТАНГЕЙЗЕРОВИЧ ЧАПЛИН

17. ГЛУПАВАТА КЛИО, ИЛИ ЗАЩО В УЧИЛИЩЕ НЕ ТРАБЯВА ДА СЕ УЧИ ИСТОРИЯ

18. ТЕОРИЯ И ПРАКТИКА НА КОЩУНСТВОТО. ЧАСТ 1

19. ТЕОРИЯ И ПРАКТИКА НА КОЩУНСТВОТО. ЧАСТ 2

20. ТОПЛА ЦИЦКА ЗА ХУНВЕЙБИНА