СЛУЖБОМЕР

четвъртък, юли 19, 2018

Армения в капана на сепаратистите

НАПИСАЛ: ОЛЕГ-САНДРО ПАНФИЛОВ

ПРЕПРАВИЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Идеолозите на постсъветския сепаратизъм от Кремъл уговаряха своите довереници да потърпят малко, за да живеят после щастливо в един обновен Съветски съюз. Всичките приказки за правото на народите да се самоопределят се разпадаха като чудовищна лъжа и измама за световната общност, след като се оказваха банална окупация на признати от ООН територии. Не знаеха тогава сепаратистите какво им готви историята – бъдеща безизходица и геополитическа задънена улица.

Практически всички сепаратистки движения бяха готвени от Комитета за държавна сигурност още в края на 80-те години, когато в Кремъл започнаха да разбират, че СССР не може да бъде спасен. От архивите започнаха да се появяват стари материали за противоречия на народите, живеещи зад общата съветска бодлива тел, и за появата на искрата оставаше малко – да се подскаже, че един народ има повече преимущества от друг. А когато народите започваха да се мразят, като единствено кремълско лекарство се използваше оръжието, а рецептата беше да се убива повече, за да не се върнат някогашните мир и съгласие.

Едва ли тогава в началото на 90-те години някой в Ереван се досещаше, че „възстановяването на справедливостта“ ще се превърне в изолиране на огромни територии – почти 30 хиляди квадратни километра от Армения и повече от 11 хиляди квадратни километра от окупирания Карабах. При всичките опити да се представи конфликтът като арменско-азербайджански остават много въпроси за признаването на древните карти и на историческите опуси на учените, които се използват от съвременните политици.

Като резултат Армения и Карабах се оказаха в териториална изолация: на юг – Иран, на югоизток – Турция, източната граница – фронт на потенциални военни действия с Азербайджан. И само на север Армения има доброжелателен съсед – Грузия. Грузинската доброжелателност е равнище на доверие, зад което обаче се крият много геополитически „подводни камъни“ - от косвената подкрепа на сепаратизма на арменското население в региона Джавахети в Южна Грузия до упоритото нежелание на Министерството на външните работи на Армения да подкрепи ежегодната резолюция на Генералната асамблея на ООН за подкрепа на завръщащите се грузински бежанци в Абхазия и „Южна Осетия“, а срещу нея по правило гласуват винаги близките партньори на Кремъл. От друга страна, ако Армения подкрепи резолюцията, би изпаднала в двойствено положение, след като не признава за бежанци етническите азербайджанци, живеещи на територията на Карабах, които по официални данни наброяват около 250 хиляди души. Ако при други инициирани от Кремъл постсъветски сепаратистки конфликти страните успяха поне някак си да запазят спомена за предишните си отношения, например в Приднестровието и даже в Абхазия, вътрешната политика на Армения и Азербайджан не предвижда регулиране на хуманитарно равнище – остава само състоянието на „врагове до гроб“. И ако подобна пропаганда помагаше преди 20-30 години да се консолидира омраза, сега Армения се затруднява заради самоизолацията, след като само Иран е готов да участва в някакви транспортни проекти, но едва ли Персийският залив може да бъде привлекателен за арменците. Грузия не отказва транзит по своята територия, но явно това е недостатъчно за Армения – развитието на икономиката не може да бъде ограничено от дозиран експорт и импорт.

В съветско време Армения се свързваше с външния свят чрез две железопътни линии, през Азербайджан и Грузия, но сега няма нито една – защото железопътните линии минаваха през територията на окупираната в момента Абхазия. През август 2008 година бързата, както предполагаха в Кремъл, война с Грузия трябваше да възстанови арменския „път на живота“, след като руските железопътни войски оправиха предварително релсовия път през цяла Абхазия. Оставаше едно дребно нещо – да се смени властта в Грузия и да се пусне влакът Ереван-Москва. Случи се обаче това, което се случва обикновено в руската политика – Кремъл не предвиди реакциите на международната общност и най-напред на САЩ. Блицкригът се провали, както не успя и да се възстанови железопътният трафик.

Сега Армения има един-единствен автомобилен път, свързващ страната с нейния основен партньор – Русия. Този път, по ирония на съдбата, е прокаран през 1799 година с познатата цел – завоевателна: през 1801 година руските войски окупират за първи път Грузия. Съвременният път се различава от военно-грузинския само по асфалта, на много места той е все така двуреден, а в някои участъци - четириреден. За да достигнеш до грузинския контролно-пропускателен пункт „Горни Ларс“, трябва да преминеш през Прохода на кръста, висок 2379 метра, и да не попаднеш под каменни свлачища, а през зимата се добавят и снежни преспи. За Армения, чиято значителна част от износа е селскостопанска продукция, подобен неудобен път носи загуба на качеството на продуктите и ненавременни доставки.

По време на преговорите на Русия със Световната търговска организация (СТО) Грузия беше единствената страна, която постави на Кремъл свои условия – да се установи митнически мониторинг на преминаващите през окупираните територии на Абхазия и „Южна Осетия“ стоки. Русия обеща на СТО да направи това още през 2011 година, но не е изпълнила условията и до днес. Армения би получила реален шанс да доставя своята продукция и да получи импорт по по-удобни транспортни коридори, но това вече не зависи от Тбилиси. Ереван попадна в капан – съдействайки на сепаратистките режими за забрана на връщането на бежанци, получи в отговор неблагодарност – сепаратистите не искат да предоставят транспортен коридор без изгода за себе си. Нещо повече, те решиха, че условията на СТО не ги засягат и заявяват, че няма да търпят никакъв външен мониторинг.

Какво остана в крайна сметка? Практически нищо – от Ереван се чуват упреци по посока на Грузия: на 4 юли арменските средства за масова информация публикуваха снимки на огромна опашка от фургони, чакащи пропуск за руска територия. „В сряда на обяд на контролно-пропускателния пункт „Горни Ларс“ се струпаха около 100-120 товарни автомобила. Основното струпване стана на грузинска територия по посока на руската граница, но движението е затруднено и в двете посоки“ - съобщи заместник-началникът на управлението на транспорта към Министерството на транспорта, съобщенията и информационните технологии на Армения Давид Мелконян. Той посочва и причината – ниската пропускателна способност на контролно-пропускателния пункт „Горни Ларс“. Мелконян смята също, че се е увеличил потокът на автомобили от Армения: „Проектната пропускателна способност на митническия пункт „Горен Ларс“ е ограничено от природните особености. Обикновено тя е 70-80 товарни, 200 леки автомобила и 40 автобуса дневно, а също така 4000 физически лица на денонощие. Но през последните няколко дена потокът от товарен транспорт достигна 200 автомобила, а на физически лица – 10 хиляди. Струпването на товарни автомобили е свързано с това, че се дава приоритет на леките автомобили“.

„Периодичните прекъсвания на товарните превози на контролно-пропускателния пункт „Горни Ларс“ влияят отрицателно върху мотивацията на арменските селскостопански производители и върху развитието на икономиката на Армения“ - смята председателят на Съюза за защита на правата на потребителите Армен Погосян. Той твърди, че прекъсванията на потока на контролно-пропускателиня пункт „Горни Ларс“ имат чисто политическа причина и отразяват отношенията между Грузия и Русия: „В резултат от това най-много страда Армения, защото „Горни Ларс“ е най-оптималният път за експорт на арменска продукция. Така арменската икономика става частично заложник на междудържавни отношения и понася големи загуби“.

Но нито един арменски чиновник не посочва истинската политическа причина – сепаратизма. Защото ако го нямаше абхазкия и „южноосетинския“ сепаратизъм – нямаше да има транспортни проблеми. Ако не се беше проявило подкрепяното от Русия желание да се създаде отново „Велика Армения“ - нямаше да има карабахски проблем и Армения щеше да има удобен транспортен коридор през Азербайджан и даже през Турция. Но стана това, което стана – и сега решаването на проблема е изключително в ръцете на Армения, задъхващ се проруски анклав в Южен Кавказ. Изглежда, че по-просто би било да се признае окупацията на Абхазия и „Южна Осетия“, да се подкрепи призива на Генералната асамблея на ООН за връщане на бежанците, да се започнат реални преговори за уреждане на карабахския конфликт, и Армения ще се превърне в добър съсед и партньор на съседните страни. За това трябва много малко – да се преразгледат събитията от последните сто години не от гледна точка на историческия патриотизъм, а на реалната и стабилната политика.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.